Дани ( Гумата) Беловарски, който ни научи да бъдем различни

Ако някой, някога се опита да напише, истинската история на българският вариант, на движението, на идеологията, на дори, ако щете, даже, на модата и на гъзарията, наречена “хеви метъл”, то тази история, определено би трябвало да започне и да завърши със съдбата на един 14-15 годишен хлапак.
Един хлапак, израсъл край релсите на западните, заводски предградия на София, който, само за някакви си 2-3 години успя да изправи на нокти и да подлуди, (в буквалният смисъл на думата!), изпадналите в сладникавата летаргия на развития, социализъм от края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век, жители на тогавашната ни малка, чаровна и може би, някак си, провинциално задрямала столица.
Един 14-15 годишен софийски хлапак, който не само, че не бе някакъв известен рок музикант, актьор или кой знае какъв талант, успя, да събере армия от свои последователи и фенове, които ги поведе срещу догмите на тогавашната държавна комунистическа система на  България.
Един хлапак, който смело се изправи и без много да му пука, демонстративно доказа, че да си бунтар, да си индивидуалист, да си различен от другите и да не ти дреме от това, какво тези, “другите”, ще кажат за тебе, не бе грях, не бе предателство, а дълг.
Дълг към теб самият, дълг към родината ти и дълг към…рокендрола.
Как успя това 14-15 годишно хлапе да го направи в онези далечни години ли? Много просто – хлапакът беше точен, беше див, суров, беше естествен, беше сърцат и най-важното, умееше да накара всички край него да повярват в себе си и да се надсмеят, но не над това, което не бяха, а над това което бяха.
Името на този хлапак бе Дани.
Прякорът му беше Гумата. А фамилното му име – Беловарски. Или по-точно, както всички го знаехме – Дани Гумата.
С Гумата се запознахме, някъде към края на 1979-та или 1980-та година, чрез моя приятел от детинство Весо Митов. По това време с Весо и останалата тайфа от Красно село, бяхме сформирали нещо като хеви метъл дружина и се събирахме, със същите като нас, софийски копелета до Немската гимназия, пред панаирджийското стрелбище от страни на старият цирк, (същият, който през 80-те години изгоря). На стрелбището зад цирка имаше нещо като нелегална борса за рок постери, плакати, хеви метъл списания, грамофонни плочи, значки (по това време много вървяха, например, значките на КИС,  Блек Сабат, Джудас Прийст и т.н.).
Стрелбището го държеше един образ, казваше се Жоро. Така, една вечер на поредното от отиванията ни до Стрелбището с Веско, се засякохме с Дани Гумата.
Около Гумата, който също като нас, беше още хлапак, се бяха насъбрали около 10-тина души, някои даже големи мъже, които отдавна бяха излезнали от казармата, но които го бяха зяпнали с отворена уста и на които той ентусиазирано им раздуваше за най-великата група в света -Ей Си Дий Си, за най-великият вокал в света Бон Скот, за най-великият тим в света – ЦСКА и  другият най-велик тим, (след ЦСКА, разбира се) –Арсенал, като междувременно, докато държеше речта си, Гумата, не пропусна, да се заяде с две ченгета минаващи по отсрещният тротоар на улицата, да разкаже два вица против Тодор Живков и още два доста мръсни, с които да накара хората около него, да изпопадат от смях, а и успоредно с това, съумя, да продаде изгодно няколко постера за стена, на две хванали се под ръка, хихикащи се срамежливо, червенобузи ученички, излезнали в голямото
междучасие от отсрещната Немска гимназия.
И това шоу продължи поне два часа! С Гумата, започнахме да се виждаме все по-често и по-често, ходехме заедно да “куфеем”, на дискотеката зад кино Петър Берон, защото, само там пускаха люмимият ни метъл. Ходехме заедно на
мачове, ходехме до клуба на значкаря, откъдето си купувахме значки на Ливерпул, Нотингам Форест и все на отбори, на които бяхме фенове и така …неусетно, някак си, пораснахме.
Но порасна и любовта ни към рока. Започнахме да носим, напук по-дълги коси, по-изтрити дънки, по-черни и ако може истински кожени якета.
Порасна и популярността на Гумата в София. Край него, постоянно ходеше група от поне десет двайсет фенове. Гумата им продаваше футболни фланелки, шалове на отбори, плакати на групи, които той купуваше или си разменяше от западняците, които идваха на мачове или на почивка у нас и ги продаваше на тези, които се интересуваха от тях.
Гумата обаче не беше търгаш. Той бе бизнесмен. Когато някой искаше да купи нещо от Дани, той му казваше например така – “Виж сега, тази плоча, която искаш да ти продам, струва 20 лв. Аз съм я купил за 10. Ще ти я дам за 15 лв.”
Честно казано, не знам дали някой, някога да отказа да направи далавера с него по онова време. Уважаваха го, защото той играеше по правилата. И не гледаше само своя интерес, а и на този с който търгуваше.
Естествено, ченгетата, по времето на соца, не спяха и скоро подгониха Дани.
Властите мразеха Гумата. Мразеха го заради това, че слушаше хеви метъл, че ходеше с кожено яке, с нашивки на демони по гърба. Мразеха го заради това, че движеше свободно, без да му дреме от нищо и от никой, но най-вече го мразеха заради това, че се чувстваше българин, при това свободен, да бъде различен от сивата подтисната наоколо човешка маса.
Скоро от Държавна сигурност започнаха да го привикват в Софийско градско управление на МВР. Започнаха да го тормозят, да го разпитват, поучават и опитват да го накарат да влезе в “правият път”.
Гумата обаче не беше нито страхливец, нито балама. Той, не само, че правеше самите ченгета за смях в собствените им очи, но и си знаеше правата.
За да ги побърка съвсем и да ги накара да се спукат от яд, Дани Гумата си направи значки със собственият образ, и ги раздаде на цяла София. Тийнейджъри и хлапета, като че ли по някаква заповед, като един, започнаха да ги носят в училище, в къщи на комсомолски събрания и къде ли не.
Беше някакъв неописуемо смешен и абсурден момент. Просто нямаше начин, където и да тръгнеш из София, в тролея или в трамвая, да не видиш поне 5-6 тийнейджъри, да носят на ревера на ученическите си униформи снимка, изобразяваща ухилената физиономия на Дани Гумата, окичен със значки на Ей Си Дий Си.
Такова нещо, никога, не се бе случвало, не само в България, но и в целият Източен Блок. Приключенията ми с Гумата нямат край. Но не заради това пиша това есе за него. С Дани, учихме заедно в едно от най-суровите училища в София – средното училище по машиностроене СПТУ “Цвятко Радойнов” от 1980-та – 1981-ва, а след това,  заедно служихме, две години в казармата в Сливен от 1983-та до 1985-та година.
Бяха тежки години, на изпитания и тревоги, но Гумата нито в училище, нито в казармата им се даде. Той не стана като другите, не стана частица от еднаквата, безцветна, еднообразна маса.
Напротив, хората започнаха да го имитират, започнаха да се обличат като него, започнаха да слушат неговата музика, да симпатизират на неговият отбор. Гумата, някак си промени всички нас. Научи ни да бъдем различни и горди от това.
Малко след казармата, Дани се ожени за момиче от Швеция и емигрира от България. С Дани не се забравихме, нито изгубихме. Вече над 20 години, почти всяка седмица се чуваме, спориме, философстваме.
Наскоро, той ми съобщи, че е поканен на международната среща на българските медии, която се организира през месец май, всяка година някъде из света.  Аз много се зарадвах от тази новина. Пред очите ми, като на лента преминаха всичките онези години, когато с любопитство гледахме на света, на живота и се опитвахме да разгадаем тази примамлива магия, която ни теглеше напред, към риска, към другото, към непознатото, към различното, към свободата.
И тогава разбрах едно, да бъде поканен Дани, на медийната среща показва колко много България е станала различна. Колко много се е променила.
Към добро.

Симеон Гаспаров

www.simeongasparov.com

slgasparov@comcast.net

Advertisements

5 Comments to “Дани ( Гумата) Беловарски, който ни научи да бъдем различни”

  1. Monka you rocks bratko.

  2. bravo Monka

  3. Mnogo interesna istoria!
    Ochakvame kniga i prodaljenie

  4. Изключително интересна история. Мисля,че трябва да напишете книга за онези така интересни години. Сигурен съм,че имате хиляди случки,които да разкажете. За хора като Дани Гумата,вас и много други само съм слушал,тъй като съм с десетина години по-млад.

  5. По трибуните, сектор “Г”, естествено, Гумата викаше: “ЕЙ СИ ДИ СИ, ЦСКА, най-добрите на света!”, развявайки жълтия си шал на AC/DC, в началото на 80-те (великите мачове на ЦСКА от великия период), помня го като вчера!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: