Archive for December, 2010

December 19, 2010

Коледни приказки за пораснали деца, родени изпод мостовете на Чикаго

Коледни приказки за пораснали деца, родени изпод мостовете на Чикаго

Симеон Гаспаров

simeongasparov@gmail.com

 

Когато Коледа настъпи и студовете, нахлули от езерото Мичиган, бавно започнат да сковават в ледената си прегръдка реките и езерата край Чикаго. Когато, нервните шофьори на жълтите таксита се приберат по домовете си и улиците на града утихнат, загледани влюбено в плахите, току що родени звездици, повити в тъмносиньото кадифе на небето.
И когато звуците на живота се стопят, в случаен писък на замръзнала от студ, изгубена в мрака сянка на чайка, блъснала се в рамото на кристалните небостъргачи, надвесили се, като стражи над безкрайните магистрали, плъзнали се покрай езерото Мичиган. Тогава, тогава, изпод мостовете на града, започват, бавно и плавно да излизат приказките.
Приказките и историите на милионите имигранти, потеглили от всичките посоки на света, събрали се, незнайно как и защо, точно тук – в Чикаго и започват, с един мелодичен, малко тъжен, малко шеговит глас, да ги преразказват. Отново и отново, на затаилите дъх, в мрака хлапета, залепили нослетата си в замръзналите прозорци, търпеливо чакащи да зърнат от кой ли ъгъл, на покрития със сняг квартал ще изскочи Дядо Коледа, яхнал шейната с подаръците, теглена от непослушното еленче Рудолф.
И така, докато хлапетата, с ококорените, искрящи от любопитство очички, стоят зад потните стъкла на домовете, ние, след като сме довършили последните приготовления по коледната трапеза, сядаме на мекото кресло в хола, пред поставената, върху ниската масичка, купчина пощенски пликове с писма за неплатените ни сметки, дошли с последната късна пощта за деня.
Поглеждаме ги и се чудим, дали да не ги изхвърлим, направо в пламъците на бумтящата пред нас камина. Да разпродадем всичко, каквото имаме тук в Америка и да си вдигнем чуковете и да се приберем там, откъдето сме дошли.
Но, замисляме се. Отпиваме, от чашата пред нас. Поемаме дълбоко въздух и сядаме бавно да пишем чекове, за погасяване на заемите, които сме теглили за покупките на къщи, на коли, на телевизори, за училище, за лечение и какво ли още не.
След всяка изписана от нас цифра, след всеки един чек, с погасена сметка, виждаме, как неусетно, дълго плануваните, няколко години за по-ранно пенсиониране, започват да се стопяват. Виждаме как, планираната от миналата година, лятна ваканция в България, отива за следващата година и т.н, докато, не се огледаме наоколо и разберем, че и в тази Коледна вечер, както и в миналата, самите ние, неусетно сме се превърнали в една банална, до болка позната, безмисленна приказка. Със също толкова банален край.
“Е, добре де”, казваме си – “Все пак Коледа е, не бива така!” И решаваме, напук на цялата тази безвкусна, скучна реалност, да отворим пожълтелите тефтери с телефонни номера и да звънем на някой стар приятел.
Виждаме името на първия попаднал ни приятел от старата тайфа и започваме трескаво да набираме цифрите на телефона на този наш стар, но добър, ама, много, много добър приятел, който, както и повечето ни приятели, остана там, някъде в България, но с който сме имали, ех, какви велики мигове само!
Телефонът, от другата страна извънва някак си тъжно и протяжно. Звучи като дълго соло на блус китара, изсвирено от духът на Мъди Уотърс.
Сърцето ни трескаво започва да бие и …eто изведнъж, чуваме как от там, от другата страна на океана, от другия край на телефоната линия, там, някъде в полите на Витоша, хрипащ, сънен, познат глас да изръмжава:

read more »