Ниагарските водопади – където ехото от сътворението живее


Ниагарските водопади -където ехото от сътворението живее

Над 12 милиона души на година идват да се преклонят пред красотата на падащата водна стихия

Симеон Гаспаров

1. ЛЕГЕНДАТА

“Гърмът научил хората да опознаят света, небето, земята, слънцето, растенията, животните. Научил ги как да говорят с тях, как да ги разбират като свои родни братя. Но за разлика от растенията, звездите, небето и животните, човекът скоро забравил това което гърмът го е научил и започнал да мисли само за себе си. Човекът станал егоист, зъл, невярващ. Земята, звездите, растенията, животните се опитали да говорят с него, но човекът вече не чувал.
Обиден на човека Гърмът напуснал земята и се качил на небето. Тук останало само неговото ехо, което да напомня на човека за времето когато Гърмът го научил да разговаря и да разбира растенията, животните, земята, звездите, небето като свои родни братя. Да му напомня за времето, когато човекът бил едно цяло със света. Гърмът оставил своето ехо над водопадът на Ниагара. И след това повече никой никога не го видял.”

(Древна индианска легенда на племето Ирокуа населявало земите около Ниагара)

Ниагарските водопади са разположени в крайната северозападна част на щата Ню Йорк в Северна Америка и южната част на провинция Онтарио, Канада. Те са нещо като живо, оцеляло във времето митологично божество, което лежи скрито във формата на спокойно течаща река. Река, която неусетно се разстила на около над 1 км ширина и изведнъж се трансформира в една могъща бясно ревяща водна стихия. В една дива изпусната от контрол вакханлия от грохот, тътен и ревяща пенлива вода, коята се сгромолясва от над 56 метра високи скали и която размазва всичко под себе си с над 2 500 тона сила.
И докато едната част от водното тяло на това митологично същество още пада от скалата с вихрен тътен, другата му част, вече се е надигнала във въздуха във формата на бяла гъста паяжина от кристални капчици, висока колкото една 20 етажна сграда, през чието прозрачно тяло прозира пъстроцветна плътна дъга подпряла с рамо безкрайната синева.
Когато застане пред водопадите на Ниагара, човек изпитва едно особено чувство на вълнение пред могъществото на водата изливаща се пред него, но и едно чувство на страхопочитание. Страхопочитание, което кара човекът никога да не забравя колко малък, колко преходен, колко незначителен и колко зависим е той от природата. Но и колко малко й се е отблагодарил, а и колко безкрайно много е взел той от нея.
Във водопадите на Ниагара оживяват приказното, митът, реалността, магията, но и тъгата по споменът за времето, когато човекът все още е могъл да разговаря и да разбира растенията, животните, звездите като своите родни братя. Когато човекът все още е живял в хармония със света, който му е бил завещал някога Гърмът, там край водопадите на Ниагара.

2. ИСТОРИЯТА

Името Ниагара произлиза от говорът на местното индианско население обитавало териториите около реката. Някои смятата че името би трябвало да e Иагара или Ониагара, но както и да е, до нас се е запазило наименованието Ниагара.
Думата ниагара на езика на местните племена означава две неща – `поток` или `разделение на равнината земя`. Често се спекулира че името означава гърмяща вода, но това не е вярно, поне така твърдят лингвистите от района на водопадите.
Процесът на формирането на Ниагарските водопади е започнал преди около 500 милиона години. Сегашният вид на водопадите е от един сравнително млад период на развитие – те са само на 12 000 години.
Първите хора заселилил си там са дошли преди 8 хиляди години. Наи-силно е било влиянито на племето Ирокуа което е господствувало над тези територии повече от 1500 години. Водопадите, реката и земите с гъстите гори гъмжащи от дивеч са били в основата на поминъкът на местното население. Тези територии са наричани още Вратите към Запада и са били основен коридор за транспортиране на стоки и хора покрай бреговете на Великите Езера. С течение на времето Ирокуа( или ирокезите както са по-познати в България), формират край Ниагарските водопади конфедерация известна като Лигата на 5-те нации, която включвала още племината Сенека, Мохаоус, Каюга, Онандага и Онейда.
Племената участвували в конференцията наричали себи си Хората от разширената къща. Те си разделили по равно териториите за управление около Ниагара. При това деление Ниагарският водопад минал под управлението на индианцете от племето Сенека, на които им излязло прозвището – Пазителите на Западните врати. Днес от гордите и храбри войни от племето Сенека е останало името на което е кръстено огрмното казино издигнато край водопада.
Първият бял човек видял красотата на водопадите бил френският изследовател отец Луи Хенепин, посетил района на водопадите през 1678 и останал до края на дните си омагьосан пред тяхната широта и красота. След като се върнал във Франция отец Хенепин, описал видяното чудо в книга, която публикувал през 1683 г. Книгагата предизвикала огромен интерес в Европа и била преведена на повечето европейски езици. От тогава до днес не е спрял интересът на хората към Ниагарските водопади.

3. РЕКАТА

Река Ниагара е граничната река разделяща САЩ с Канада. Тя тече от Запад към Изток и се придвижва от езерото Ери към езерото Онтарио, след което през реката Св. Лауренс се влива в Атлантеческият Океан. Реката тече по наклон защото езерото от което тръгва Ери е по високо от това в което се влива – Онтарио. Така че докато стегне Онтарио река Ниагара слиза по наклон от 80 метра, като най-големият си скок, тя прави при едноименният водопад-около 56 метра.
Интересно е да се отбележи мнението на изследователят от района на Ниагара Пол Громосяк, отделил повече от 30 години от живота си изучавайки реката, който смята че Ниагара не е точно река, а по скоро проток, нещо като Беринговият проток който разделя Азия и Америка. Според него Ниагара е водно тяло дълго около 56 км, което свързва две отделни една от друга водни маси – езерото Ери с езерото Онтарио. Тези езера заедно с езерата Мичиган, Съпириор и Хърон представляват най-големите резервоари за сладководна вода в света. Езерата, които са известни още и като Великите езера са разположени на площ която надхвърля 151 000 кв. км.
Районът около езерата и най-вече около реката и Ниагарските водопади е изключително богат на земеделски култури. Изпаренията от огромните водни маси които идват от езерата създават един изключително благоприятен климат и затова земята около водопадите и реката е толкова плодородна. Спокойно, без да се преувеличава може да се каже че пейзажът около езерата прилича много на нашите Дунавска и Добруджанска равнини.
Просто няма как, на българинът преминаващ през северните райони на щатите Пенсилвания и Ню Йорк да не му направят впечатление безбройните зелени хълмове отрупани с лозя, овощните дръвчета натежали с плодове, царевичните и слънчогледови ниви полющващи се от вятъра, подобно на нашенските край Сливен, Плевен, Пловдив и Русе.
Освен в селското стопанство водите на река Ниагара и Великите езера се използват за изграждането на могъщи електроцентрали за нуждите на САЩ и Канада. Около 4 мил. Киловата енергия за един час се произвежда от тях. Заради повредата на една от тях през 2003 та година около 50 мил. Американци и канадци останаха няколко часа без ток, което за свикналите с прекалено големи удобства жители на тези страни си беше един истински шок.

4. ГРАДЪТ

Водопадът на река Ниагара се намира в град Ниагара Фалс ( т.е. Ниагарски водопади). Този град е разположен от двете страни на реката и е разделен на две части – Канадска и Американска.
От Американската страна има два пътя до града. Единият е Роберт Мозес паркуай. Този път върви успоредно по реката и разкрива една приятна гледка, не само към бурно течащите води на Ниагара и парковете към нея, но и към градчетата с белите къщи накацали край бреговете на реката от към канадска страна. Пътуващите по този път спокойно могат да наблюдават как хората от отсрещният бряг се разхождат по улиците, как работят по дворовете си или как махат за поздрав на автобусите превозващи туристи към водопада.
Другият път до градът е по Бъфало Авеню. Това авеню не е никакво авеню, ами си е едно прашно изтърбушено шосе брат близнак на нашенските пресичащи ромските махали на София край Захарната Фабрика, Филиповци и Факултета.
Бъфало Авеню минава зад една занемарена, прашна и буренясала индустриална зона с пушещи комини, която е заградена с ръждиви, паднали наполовината метални огради, край които стоят изпотрошени товарни вагони изоставени на произвола на съдбата. Средната скорост по Бъфало Авеню е около 50 км в час, но не може да се кара с повече от 20 км, защото дупките по пътя са много, а и са много на гъсто. От якото друсане по тях на човек може да му изпопадат пломбите от зъбите, особено ако не внимава със скоростта.
От Канадска страна също се стига по два пътя до водопадите – Клифтън Хилл и Ривер Роад. Те определено са по добри от Американските.
И Канадската и Американската части на градът Ниагара Фалс са претрупани с хотели, които поемат огромните потоци туристи идващи тук всяка година. Над 12 000 000 души преминават през двете страни на водопадите за да видят чудото на сгромолясващите се води на Ниагара. А това не е никак зле за местният бизнес.
Американската част на града не представлява нищо особено. Като се изключат парковете край водопада, няколкото стилни, построени във викториански стил сгради от средата на 19 в. и остъклената ботаническа градина с по над 100 годишни растения, град Ниагара Фалс си е направо едно задрямало, провинциално и малко безвкусно градче.
През седмицата тук почти няма туристи и освен да се напиеш в опушения рок клуб до реката и да станеш приятел с първият, не по-малко пиян от тебе шофьор на камион от Оклахома, който е спрял машината си на опустелият паркинг и също като тебе, е подгонен от досадата и самотата на малкият град, и който пък, между временно, се оказва и най-големият фен на боговете на метъла, групата “Слейър”, просто “в този град, друго няма какво да се случи”  (както пееха “Тангра” по времето на соца у нас).
През уикендът, тук обаче картината е доста по-различна. Просто друга бира е както се казва. Особено през месеците от ранният април, та до късният октомври далаверата цъфти та процъфтява. Хотелите неусетно се напълват с народ, безплатните паркинзи изведнъж стават платени, по улиците плъзват хора говорещи всякакви езици и става нещо като гъмжило изпуснато от Вавилонската кула, в което всеки говори на всеки и всеки се опитва да надвика всеки. Но това е не защото хората са нещо арогантни или некултурни, или пък пък биват обхванати от някаква масова лудост пред вида на изливащата се от скалите вода. Нищо подобно! Просто тътенът от сгромолясващата се водна стихия е толкова силен, че трябва да викаш за да се чуеш с този до тебе.
В това пъстроцветно море от хора, раси и езици, често се чува и родна, бългаска реч.
Тя, разбира се звучи така :

“Пешо, Пешо, бе, ила бйе майна, да видиш що вода, що густо, що чудо бйе майна!”, или “Стойенчо, стой до мама, ни дией да одиш до водътъ, чи шъ та напляскам”, или  “Леле, леле брато, евала, че ме доведе бе, глеай, глеай к`во става, бе леле, леле-е-е…Вода отсекъде!”
Нашенците обикновенно се придвижват на групи или пакетно както при колоездачите, но това е нормално защото повечето от тях не знаят обстановката, не са уверени в познанията си по английски пък и местните тук рядко говорят български, не че разбират друг език, но както и да е.
Е, има един човек, който работи на асансьра, който слиза по една една от отвестните скали до пенещатата се вода. Той прилича като брат близнак на бившия българският национал по футбол Тиаго Силва и като разбере че си от България веднага казва:

“Ждравей! Каок си. Довищане! Наздраве!“ Това последното го казва без грешка и след това пак превключва на Английски.
Канадската част по отношение на кичът и безвкусицата не пада по долу от Американската. Там даже са се попрестарали малко повече, но те открай време имат комплекс от южните им съседи. Такива безвкусни места са например комплексът Клифтън Хил, който осигурява развлечения за цялото семейство, восъчният музей на звездите `Мовиленд`, паркът на динозаврите за миниатюрен голф, а така също и комлексът за електронни игри `Греат Канадиан Мидуай`.
Честно казано, тук обаче най-голямата атракция (като се изключи водопадът разбира се) е кулата Скайлон Тауър, която се издига точно над Ниагарският водопад. Тя е едно истинско архитектурно бижу и е нещо, с което канадците направо удрят в земята `конкурентите` от американска страна.
Скайлон Тауър е висока 236 метра. Три външни остъклени асансьора бавно издигат пътниците до върхът на кулата сред писъците и крясъците на тези с по-слабите нерви дръзнали да се извисят над Ниагара. На върха на кулата има ресторант и бар, които се въртят бавно на 360 градуса, така че там ставаш пиян и без да пиеш. Скайлон Тауър е построена за една година – от май 1964 г. до октомври 1965г. Същият месец, кулата отваря врати и въпреки 42-те години зад гърба си не изглежда никак зле за възрастта си. Даже с годините се е превърнала в нещо от сорта на девиза на град София – `расте, но не старее`, че и хубавее.
Канадците са по-прилични някак си от янките, но пък са по-големи сухари, а и като се приеме, че в заведенията им още слушат Селин Дион и сладникавия саксофон на Кенет Джи, което си е направо гавра за слуха на уважаващят себе си разбирач на музика. По добре е човек да премине от другата страна на реката и да се заседне в американскят рок бар, където са провесени на стените китарата на Брус Спрингстийн, хармониката на Мъди Уотърс, якето на Стивън Тейлър от Аеросмит и да се потопи в дълбоко смислени разговори за спийд метъл, за хеви метъл и за всякъкв вид метъл с поредният изгубил се пространството и времето шофьор на ТИР от Оклахома или пък Небраска. Разлика почти няма. Янките поне са по-естествени.
От Американската страна, обаче също са измислили уловка как да зарибяват туристите. Тук има един надуваем балон, който издига смелчаците на около 100 метра височина. Удоволствието е 20 долара но гледката е също така зашеметяваща. Е, не е като при канадците от тяхната кула, но пък е по-натуралистична, някак си. По-естествена е. От балона, човек вижда най-добре как реката се плъзва между гористите островчета, след това се разстила на няколко ръкава, засилва се между бързеите, сякаш се опитва да надбяга кратките мигове останали й преди да се хвърли в пенливата бяла бездна под нея, след което експлоадира в милиардни капчици носещи червени, сини, зелени, оранжеви частици от дъгата. Дори и от тази височина, човек чувства върху лицето си пръските от тези капчици, които вятърът разнася денонощно във въздухът на града.
Освен водопадът, това което свързва САЩ и Канада е мостът на дъгата или Рейнбоу Бридж на който са издигнати граничните бариери на двети страни. Тук по него денонощно преминават коли, камиони, микробуси и пешеходци. Той е нещо като мостът на дружбата между канадския и американския народи и често по него могат да се видят групи с туристи от Европа, които кръстосват баровете и дискотеките от двете страни на границата.

5. ВОДОПАДЪТ

Водопадът на Ниагара е образуван на завой, при който реката се разширява като фуния. Водопадът, както всичко тук е разделен на две части – една част в Канада и друга в САЩ.
В американската част водопадите са два – Американ Фалс или Американските водопади и Брайдъл Вейл или Булченското було. В канадската част водопадът е един. Наричат го Хорсшу или Подковата. Това всъщност, е може би и най-разпространения имидж на водопадите, защото най-често се отпечатва на картичките, на рекламните брошури, а и най-често се показва на филмите за водопада.
Американските водопади са 56 метра високи и са около 286 метра широки. Канадският водопад – Подковата, е с около 3-4 метра по-нисък, но пък ширината му е над 762 метра или общо водопадът е широк над 1 км. Около 283 хил 905 литра за секунда се изливат от Американскят водопад и около 2 мил. 555 хил. л. на секунда изтичат през Подковата. Скоростта на падащата вода е 9 метра в секунда.
Американските водопади са разделени от няколко малки гористи островчета които са свързани с мостове. По тези мостчета човек може да стигне до стигне до най-крайните точки откъдето водата започва свободното си падане през скалите.
Само два са случаите на оцеляли хора паднали във водопадите на Ниагара. Това се е случвало само в Канадската страна на реката. През 1960г. на 9 юли 7 годишният Роджер Уоодуард, който се е возел с лодка по реката пада през борда и течението моментално го понася надолу през скалите в бездната на водопада. Роджер е носел на гърдите си спасителна жилетка и по някакъв невероятен начин противно но физическите и природни закони оцелява. Намират го край брега жив и здрав, но и много уплашен. Другият случай на оцелял е на Кърк Джонс от Мичиган, който на 20 октомври 2003 г. се е опитал да се самоубие хвърляйки се през Подковата.
Как и по какъв начин и този човек е преминал през силата на водната маса разбиваща се с над 2500 тона на секунда и размазваща като преса всичко под себе си е просто феномен на който точните науки не могат да отговорят.
И все пак, до Ниагарските водопади човек може да се докосне в истинският смисъл на думата. Това разбира се, става по вода. Точно до реката от Американската страна върху една от скалите е издигната 80 метрова кула с огромен балкон, който води до средата на водопадите. От този балкон гледката също е прекрасна. Към балкона е прикрепен асансьор, който слиза до брега на реката, която вече е преминала през водопада и като че ли е спряла, за да си поеме дъх. На малкото пристанище изсечено почти в скалите, под кулата има закотвено корабче, което на всеки 30 минути прави обиколки с туристи точно до подножието на водопадите. 10 долара и 50 цента е билетът за възрастен, а за децата от 6-12 г. е 6 долара и 25 цента.
В момента, в който корабчето тръгне клатушкайки се през водовъртежите и застане пред зловещо зейналите отсреща водопади, качилият се в него турист разбира какво нещо е чудото наречено Ниагара.
Човек направо изгубва дъх от цялата тази неописуема магия от течаща водна мощ. Леещите се на воля води от скалите, след като излезнат от формата на реката и скочат в празнотата под тях, като че ли за миг остават да висят във въздуха като водни дантелени завеси, които постепенно се спускат надолу, надолу, надолу като един плавен хипнотизиращ танц. Танц, който неусетно прераства в бесен бяг на орди водни капчици подгонени от разярена, подивяла пяна, която безмилостно ги поглъща и смила в един ужасен, зловещ, разстърсващ тътен.
Попаднал веднъж в тази зашеметяваща картина, човек се чувства като че ли е попаднал в някакъв магичен храм обитаван от боговете на водата. Храм, в който човекът не е господар, а гост. Гост, от който зависи как този храм и тези подобни на него, дарени ни от природата, да остане вечни и все така величествени.

2003 година

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: