Денят, в който си благодарим

Денят, в който си благодарим!

(История за доброто, за един индианец, за група имигранти и …за цял нов свят. Опит да бъде преразказана, като по Йордан Йовков)
1.
Вървя по улиците на южните квартали на Чикаго. На 10 – 20 преки съм от стъклените небостъргачи, луксозните лимузини, неоновите светлини по бутиците. От “милята на чудесата”, както казват местните на най-популярната улица в центъра на града – “Мичиганското авеню”.
Но тук, в квартала, в който се намирам няма и помен от нея. Това е друг свят. Свят на безизходната, на обречената, на суровата реалност. Сгради с ронливи фасади. Изпочупени прозорци, покриви с изпопадали керемиди. Опушени врати. Стени и мостове изписани с графити. Буренясали дворове и хора прибягващи по тротоара, като сенки, излезли от кошмарен сън. Прибягващи, но не защото бързат за работа, за училище или любовна среща, а бягащи, за да не бъдат ударени от някой случаен куршум, идващ от престрелките, които всеки ден отнемат по нечий живот в квартала, тук, край мен.
Наоколо се носи се дъх на мухъл, на гнило. Край тротоарите се въргалят използвани спринцовки, презервативи, парцали, бутилки от ром, намачкани кутийки от бира, от кока кола, фасове от цигари, нахапани хабургери на половина, омазнени листа от вестници, пластмасови кофички с кафе.
Бездомници увити в парцали, легнали в храстите край магистралите на завет. Просяци протегнали ръка изникващи от нищото и стопяващи се в нищото. И навсякъде дупки. Дупки, дупки, дупки.
Дупки, събирали с дни мътната, кална, дъждовна вода. Събирали маслата от двигателите на ръждивите стари автомобили, храчещи от бензиновите си дробове, отровен, сив въздух. Дупки, събирали кръв от простреляните жители на квартала. Събирали сълзите на близките им по тяхната загуба. Събирали сълзите на изгубените си надежди.
Дупки по пътя, дупки от куршуми по стените на кооперациите. Дупки в тъмното, облачно небе над нас. Дупки в душите. Дупки, пронизали сърцето на града. Дупки готови да погълнат целия свят.
“Гето” – така наричат квартала, в който се намирам. Няколко години по-късно ще преименуват същият този район на Чикаго – “Чирак” – от Чикаго и Ирак – защото броят на загиналите в престрелките по улиците на квартала, ще се окаже повече, отколкото загиналите по време на войната в Ирак и Афганистан. Взети заедно!
Но, това ще стане няколко години по-късно. През новия 21 – ви век. Сега сме още краят на 90-те години на миналия. В квартала работя нещо като доброволец, към държавна програма подобна на Корпуса на мира. Опитвам се да помогна на жителите тук, като ги науча как да използват интернет, за да си намерят работа. Да си намерят по-добър живот.
Но, не съм много добър. Защото, самият аз, едвам връзвам двата края. Защото, за да се издържам в Щатите, за да имам и да мога да помогна на майка ми, която е първа група инвалид в България и баща ми, който е пенсионер, трябва да имам и още една работа. И така, като свърша тук, в гетото, отивам да си доработвам, където ми изпадне.
Тъкмо да пресека улицата, ей там на светофара, огромен джип неочаквано изскача. Чувам едно “фффлюш” и докато се опомня, усещам как всичката гадост събирана от дупките по улиците на Чикаго край мен се надига, като мътна гигантска вълна – цунами, ухилва ми се зловещо и… се излива отгоре ми. С гняв. С омраза. С жестокост.
2.
Преди още да съм се осъзнал от шока и да почна да псувам, чувам зад себе си смях и познат глас да ми вика приятелски:
– Симон…Симон от България…Ела, бе!
На отсрещният паркинг, пред магазина за дрехи втора употреба е спрял хладилен камион. Задните врати на багажника му са отворени и Винсент, едно от чернокожите момчетата, с които работим като доброволци, ми маха да се приближа. Край него са се събрали около десетина възрастни хора. Няколко майки с деца на ръце и 7-8 тийнейджъра. Всички наоколо са чернокожи, гледат към мен и се усмихват. Като ги виждам, ядът ми някак си отминава. И почвам и аз да се усмихвам.
– Дръж – хвърля към мене пакет, Винсент когато приближавам.
– Какво е това, бе? – едвам успявам да извикам, докато го улавям във въздуха.
– “Ден на благодарността”, мъжки, как какво…- подмята ми Винсент и продължава: – Пуйки…Вземай…Дарение…Ето, има за всички в квартала.
О, да бе, иде ми да се плесна по челото. След няколко дни е последният четвъртък на ноември. Един от най-големите празници в Америка – “Денят на благодарността”. Става ми малко неудобно. Знам колко са бедни хората тук. Как да им взема пуйката. А пък и съм женен за момиче от Щатите. Имаме и пуйка, и всичко.
– Имам бе, Винсент. Благодаря, много. Не искам, дайте я на някой друг – отвръщам аз и поставям обратно пакета с в хладилната камера.
Хората край мен се смълчават. Спират да си говорят и ме гледат учудено.
– Взимай, взимай, пуйката – побутват ме един възрастен мъж. – За теб е!
– Да – добавя Винсент и продължава: – Нали си имигрант в тази страна? И преди да му отговоря, продължава:
– Ето, ние пък сме местните жители. Така се прави, на този ден. Денят, в който ние всички си благодарим!
Винсент се изправя над множеството и продължава с весел тон:
– Питай ги – обръща се той към наобиколилите камиона хора – На този ден, ние, местните – сочи той към себе си – помагаме на вас – имигрантите – намига ми той, сочейки към мен.
Хората се развеселяват. “Да! Да!” повтарят гласове.
– Хайде, вземай, вземай пуйката – дочувам ги да ме окуражават.
Гледам усмивките, които проблясват по черните им лица и виждам, как ноемврийското слънце се опитва да се надигне зад облаците. Опитва се, да пусне малко светлина, малко пъстрота, малко топлина, над това тежко, ама страшно тежко, място за живеене.
Обръщам се, вземам пуйката и тръгвам към гарата да хвана влака за дома. Най-сладката пуйка, която съм ял! От гетото на Чикаго с любов. Дали пък, не се нуждаем от един ден на благодарността за всички хора по света? Защо пък не? Аз, като за начало, предлагам да започнем от България, после на Балканите и т.н.
Но, какво наистина е този ден? “Ден на благодарността”? На последната седалка, на последния вагон, на последния влак от Чикаго за деня, седя сред заспалите край мен пияници, похъркващи щастливо. Отварям тетрадката си и започвам да пиша:

3.
Историята, започва някъде около преди  около 400 години. Един ден, индианско хлапе, от племето Патуксет (Patuxet), което се казвало Скуанто, тръгнало с няколко от местните войни на лов из непроходимите, гъсти, гъмжащи от дивеч и зверове гори,  намиращи се на север от днешния град Бостън.
Индианците от племето Патуксет, залисани в преследването на дивеча си, неусетно се отдалечили от своите територии. Без да разберат, навлезли дълбоко навътре в зловещите, непроходими  и тайнствени земи, които свършвали някъде там. Там, където свършвал и светът на индианците. Край гигантските, остри като ноктите на мечка гризли скали, в които се разбивали пенливите вълни на безкрайната, необятна Голяма вода.


И така, както понякога се случва в живота, опитните и храбри бойци, от племето Патуксет, (които заедно с хлапето Скуанто, тръгнали на лов), станали плячка.
Но плячка, не на някой див звяр, или на вражеско племе, а на подобни на тях човешки, но бледолики същества, които носели дълги, гърмящи метални тояги в ръце.
В индианският език, “човешки същества” се наричали останалите индианци. Но тези, от бялата раса, определено не били “човешки същества”. Онези, заградили индианците. Обезоръжили ги. Хвърлили им набързо, един як бой. Натоварили ги с ритници на гигантска дървена лодка и тръгнали през Голямата, загадъчна, непозната вода.
По пътят, през сърдитата, безкрайна  вода, гордите и смели индианци, от мъка по изгубената си родина, бавно и мъчително, един по един, започнали да умират. Умирали тихо. Умирали достойно. Умирали, като човешки същества.
Оцелял обаче само един. Досещате се – младия Скуанто.  През време на дългото пътуване, белите някак си, харесали индианско хлапе. След като се прибрали  у дома си, в Англия, те го дали на сър Фердинандо Горджис, който имал транспортна компания и правел проучвания, на земите от Новия Свят, наречени Америка.
Минали години. Скуанто станал млад мъж. Научил езикът и навиците на белите същества и лека полека, започнал да живее като тях.
Един ден, обаче, неговите покровители, решили да изпратят Скуанто обратно с кораб там, откъдето, някога го взели. Той трябвало да помогнел, на нова експедиция, която тръгвала по стъпките на онази, същата, която го отвлякла преди време, когато бил дете.
Какво ли е било в душата на младия Скуанто, когато е пресичал обратно Голямата вода наречена океан? Какви ли мисли са го обземали, когато видял отново, след дългата раздяла, острите зелени върхове на гиганските борове, извисяващи се над облаците, когато корабът им приближил бреговете на родните му земи? Никой не може да каже, но истината е, че стъпил веднъж, на своята, родна територия, скритото “човешко същество” у него отново се събудило. И той на мига, изчезнал по пътя, през гората, за дома си, зарязвайки екипажът от експедицията, да се лута, край скалистите брегове на океана.
Тук, историята на Скуанто би трябвало да завърши, ако беше писана от Уолт Дисни, разбира се. Но слава Богу, че не е. Защото вместо да завърши, тя продължава, по един омаен начин, като че ли пренаписана, не от кой да е, а от нашия Йордан Йовков.
И така, връщаме се към бягството на Скуанто. След дълъг, труден и изнурителен бяг. Бяг, сред зверове и вражески племена, след дълги дни и нощи, лутане из горите и планините на старата, родна земя, Скуанто най-накрая, стигнал до своите територии.
Но вместо радостта и щастието от тъй дългото завръщане, там го посрещнали болката, мъката и тъгата. Оказало се, че всички от родът му и от племето Патуксет, били измрели. И само той, изчезналият безследно, навремето хлапак, едиствен, бил останал жив от някогашното велико, гордо племе.
“Човешките същества” от съседното племе Уампаноаг (Wampanoag), разбрали за Скунто. Съжалили го. Взели го при себе си и така, той започнал да живее отново. Като нормално “човешко същество”, сред тях.
Но нещо като, че ли не вървяло със Скуанто.  От годините в имиграция ли, от мъката по загубата на близките ли, но Скуанто не бил вече същия индианец. Не бил вече съвсем нормално “човешко същество”.
Станал бил, нещо като нас, имигрантите…Нито сред своите свой, нито сред чуждите чужд.  Нещо, все не го свъртало на едно място и той все по често, и по-често се улавял да ходи, навътре и навътре из горите. Все по-близо и по-близо до бреговете на Голямата, пенлива, магическа вода.
Така, в една влажна, мъглива, ноемврийска утрин, докато Скуанто си се скитал измежду боровите гори, край океана, видял група от около 50  мъже, жени и деца. Те приличали също на онези, сред които живял, няколко години отвъд голямата вода. Хората треперели и плачели от студ, страх, отчаяние и от безизходица.  Докато младият човек седял скрит, между боровете и внимателно ги наблюдавал, нещо мръднало в индианското му сърце. Спомнил си за времето, когато някога бил хлапе и когато той, също като тези уплашени и беззащитни хора, плачел в тъмната бездна на дъното на кораба, отвлякъл го някога от неговата земя.
Спомнил си Скуанто, как със свито и кървящо от болка сърце, гледал как моряците, изхвърляли в океана, едно подир друго, мъртвите тела, на храбрите войни от неговото племе. Храбрите войни, чиито сурови сърца не издържали раздялата със семействата им, с любимите им, с децата им, с приятелите им и умирали тихо и кротко, ей там долу – в мрачния, влажен и студен като гроб трюм на кораба.
Спомнил си Скуанто, също и за годините, които прекарал сред същите тези хора, на другия край на света, които след като взаимно се опознали, вече не се страхували един от друг. Приели го в домовете си. Научили го да чете и да пише на техния език. Да прави карти на земята, на морето, на звездите и светът край него.
Излязъл тогава Скуанто от шубраците и на езика, на който хората си говорели, ги запитал, чисто и просто накъде са тръгнали, такива едни изпокъсани, бедни, гладни, жадни, не мили и не драги, на края на света. Какво, търсят те тук?
Хората, след като се посъвзели от уплахата и стресът, (все пак, не били виждали жив индианец. А пък и да говори на техния език, им дошло малко в повече. Нормално си е, нали ?) помълчали кратко. Гледали в земята от неудобство, докато един от мъжете, не се престрашил и отвърнал, че били тръгнали да търсят щастието си. Да намерят мир и благоденствие, защото там, от където идвали бушували войни. Имало раздори. Завист. Злоба. Безразличие. Бедност и мизерия.
Тук, пак ще се върна, малко назад, (просто няма как)! Ако историята бе написана от Уолт Дисни, определено трябваше да се развие така – след като разбрал Скуанто, каква била работата, скочил от радост и възкликнал с пълни гърди от щастие: – “Ей, от кога ви чакаме бе хора, хайде идвайте по бързо -“Welcome To America!”.  Завесата, би трябвало да падне и хепи ендъд на тази вълнуваща история, щеше да ни зареди с много нови и положителни емоции.
Но, в живота нещата се развиват по друг начин. И затова, за наше най-голямо щастие, а и за щастие на хуманността, ще трябва, пак да се върнем към другата, към Йордан Йовковата версия на историята на Скуанто.
“Значи, тези нещастници, тръгнали да видят щастие и просперитет, тук на край света, защото там от където идвали царували зависта, злобата, войната, бедноста и т.н.”, си казал младия индианец, след което, поклатил тъжно глава.
Какво да им каже?  Че това, от което бягат си го има и тука, и то в изобилие. Че това, което търсят да намерят, го няма! Няма го, не само там от където идват, няма го тук, а пък и май никъде го няма.  И тъкмо, да им сподели, тези свои най-искрени наблюдения от преживяното от него по света и на родна, индианска земя, погледът на Скуанто, спрял върху тъжните очи на хората край него.
Нещо от вътре му проболо сърцето и нашепнало: “Абе, то че този свят няма да се оправи, няма…Ама хайде, поне да не ги разочаровам и да гледам, как да помогна с нещо, на тези несретници”.
Изправил се индианецът Скуанто. Поотупал се от изсъхналата трева, полепнала по мокасините му и като нашия овчар от Добруджа, Петър Моканина, от Йовковия разказ “По жицата”, също като него, когато срещнал измъчения Гунчо. Гунчо, който с каручката си, натоварена с болната му дъщеря Нонка, бил тръгнал из България. За да дири вълшебната бяла лястовица, за която хората му казали, че само и само чедото му, ако можело от някъде да зърне и щяло да оздравее. Така и Скуанто, с изпълнено със състрадание, сърце казал на измръзналите, гладни, уплашени заселници, почти същите думи, които Моканина казал на сломените от мъката родители на младата девойка:
“Хора, ще видите! Ще намерите каквото търсите! Само не губете кураж и вяра!”
Дали, Скуанто си е вярвал в това, което им е казал на тези изпаднали в беда хора, е без значение. Без значение е и доколко Петър Моканина от Добруджа е вярвал, когато споделял с нещастното семейство на Гунчо, че ще видят Бялата лястовица! Няма как да не я видят – има бял вол, бяла мишка, защо да няма и бяла лястовица, нали?
Значение, обаче има другото. По-голямото, по – смисленото, по-благородното, което Скуанто и Моканина са ни завещали и за което, като, че ли все повече и повече, не ни остава време – добротата.
Скуанто помогнал на заселниците. Завел ги при индианците, които го приютили. Те, какво да правят? Нали са си човешки същества, нахранили новодошлите. Облекли ги с топли дрехи. Дали им подслон.  Скуанто, научил заселниците как да ловуват, как да отглеждат царевица. Научил ги и как да общуват с местните племена.


След една година на изпитания, трудности и непосилен труд, хората от колонията, се събрали, без никой да ги кара, с местното племе. И седнали заедно, като братя, да поделят плодовете от набраната  реколта.
Това било някъде към 1620-та година. Две години по-късно, през 1622 г., Скуанто, последният войн от храброто и гордо племе на Патуксетите, се разболял тежко. Скоро след това, се преселил във вечността, където племето на неговите братя, сестри, деди, вождове и шамани го очаквали и посрещнали тържествено, с почести, които само един истински индиански герой, като Скуанто заслужавал.
4.
След смъртта на Скуанто, дошли още заселници. И още, и още. Нямали край. Почнали, да не се понасят с местните, а и местните, вече съжалявали за белята, която си докарали до главата имайки вземане-даване с новодошлите емигранти.
Скоро, започнали войни, нещастия и беди. Същите, от които някогашните, първи заселници потърсили подслон сред индианците, край земите на север от Бостън.
Минали години и години. Светът, хората, земята се променили, но останало само едно – споменът за онзи студен зимен ден, последният четвъртък на ноември, когато два различни народа, от две различни култури, с  две различни вери, седнали и заедно си поделили плодовете от трудът, който те положили, за да оцелеят. Денят, в който се родила Благодарността!
Благодарността към Скуанто от земите на север от Бостън, който също като Петър Моканина от Добруджа, със своята малка история, ни е оставил една мила, хуманна, невинна магия, която прави дните ни по смислени. По нормални. И по спокойни.  Магията, чрез която винаги се сбъдва доброто в живота и в човека.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: