Thanksgiving Day – Денят, в който ние всички си благодарим!

Thanksgiving Day – Денят, в който ние всички си благодарим!    

История за доброто, за един индианец, за група имигранти и …за цял нов свят.

(Опит да бъде преразказана, като по Йордан Йовков.)

Симеон Гаспаров

slgasparov@comcast.net

Историята, започва някъде около преди  около 400 години. Един ден, индианско хлапе, от племето Патуксет (Patuxet), което се казвало Скуанто, тръгнало с няколко от местните войни на лов из непроходимите, гъсти, гъмжащи от дивеч и зверове гори,  намиращи се на север от днешния град Бостън.

Индианците от племето Патуксет, залисани в преследването на дивеча си, неусетно се отдалечили от своите територии. Без да разберат, навлезли дълбоко навътре в зловещите, непроходими  и тайнствени земи, които свършвали някъде там…Там, където свършвал и света на индианците. Край гигантските, остри като ноктите на мечка гризли скали, в които се разбивали пенливите вълни на безкрайната, необятна Голяма вода.

И така, както понякога се случва в живота, опитните и храбри бойци, от племето Патуксет, (които заедно с хлапето Скуанто, тръгнали на лов), станали плячка.

Но плячка, не на някой див звяр, или на вражеско племе, а на подобни на тях човешки, но бледолики същества, които носели дълги, гърмящи метални тояги в ръце.

В индианският език, “човешки същества” се наричали останалите индианци. Но тези, от бялата раса, определено не били “човешки същества”.

Бледоликите заградили индианците. Обезоръжили ги. Хвърлили им набързо един як бой. Натоварили ги с ритници на гигантска дървена лодка и тръгнали през Голямата, загадъчна, непозната вода.

По пътят, през сърдитата, безкрайна  вода, гордите и смели индианци, от мъка и носталгия по изгубената си родина, бавно и мъчително, един по един, започнали да умират. Умирали тихо. Умирали достойно. Умирали като човешки същества.

Оцелял обаче само един. Досещате се, нали – младия Скуанто.  През време на дългото пътуване, бледоликите така някак си, харесали индианско хлапе. След като се прибрали  у дома си, в Англия, те го дали на сър Фердинандо Горджис, който имал транспортна компания и правел проучвания, на земите от Новия Свят, наречени Америка.  Минали години. Скуанто станал млад мъж. Научил езикът и навиците на белите същества и лека полека, започнал да живее като тях.

Един ден обаче, неговите покровители, решили да изпратят Скуанто обратно с кораб там, откъдето, някога го взели. Той трябвало да помогнел на нова експедиция, която тръгвала по стъпките на онази, която го отвлякла преди време.

Какво ли е било в душата на младия Скуанто, когато е пресичал обратно Голямата вода наречена океан? Какви ли мисли са го обземали, когато видял отново, след дългата раздяла, острите зелени върхове на гиганските борове, извисяващи се над облаците, когато корабът им приближил бреговете на родните му земи? Никой не може да каже, уви, но истината е, че стъпил веднъж, на своята, родна територия, скритото човешко същество у него отново се събудило…

И той на мига, изчезнал по пътя, през гората, за дома си, зарязвайки екипажът от експедицията, да се тюхка и ядосва, край скалистите брегове на океана.

Тук, историята на Скуанто би трябвало да завърши, ако беше писана от Уолт Дисни, разбира се. Но слава Богу, че не е. Защото вместо да завърши, тя продължава, по един омаен начин, като че ли пренаписана, не от кой да е, а от нашия Йордан Йовков.

…И така, връщаме се към бягството на Скуанто.

След дълъг, труден и изнурителен бяг. Бяг сред зверове и вражески племена, след дълги дни и нощи, лутане из горите и планините на старата, родна земя, Скуанто най-накрая, стигнал до своите територии.

Но вместо радостта и щастието от тъй дълото завръщане, там го посрещнали болката, мъката и тъгата.

Оказало се, че всички от родът му и от племето Патуксет, били измрели. И само той, изчезналият безследно навремето хлапак, едиствен, бил останал жив от някогашното велико, гордо племе.

“Човешките същества” от съседното племе Уампаноаг (Wampanoag), разбрали за Скунто. Съжалили го. Взели го при себе си и така, той започнал да живее отново. Като нормално “човешко същество” сред тях.

Но нещо, като че ли не вървяло със Скуанто.  От годините в имиграция ли, от мъката по загубата на близките ли, но Скуанто не бил вече същия индианец. Не бил вече съвсем нормално “човешко същество”. Станал бил, нещо като нас, имигрантите…Нито сред своите свой, нито сред чуждите чужд.  Нещо, все не го свъртало на едно място и той все по често, и по-често се улавял да ходи, навътре и навътре из горите. Все по-близо и по-близо до бреговете на на Голямата, пенлива, магическа вода.

Така, в една влажна, мъглива ноемврийска утрин, докато Скуанто си се скитал измежду боровите гори, край океана, видял група от около 50  мъже, жени и деца. Те приличали също на онези, сред които живял, няколко години отвъд океана. Хората треперели и плачели от студ, страх, отчаяние и безизходица.  Докато седял скрит между боровете и внимателно ги наблюдавал, нещо мръднало в индианското му сърце. Спомнил си за времето, когато някога бил хлапе и когато той, също като тези уплашени и беззащитни хора, плачел в тъмната бездна на дъното на кораба, отвлякъл го някога от неговата земя. Спомнил си Скуанто, как със свито и кървящо от болка сърце, гледал как моряците, изхвърляли в океана едно подир друго, мъртвите тела на храбрите войни от неговото племе. Храбрите войни, чиито сурови сърца не издържали раздялата със семействата им, любимите им , децата им, приятелите им и умирали тихо и кротко, ей там долу – в мрачния, влажен и студен като гроб трюм на кораба.

Спомнил си Скуанто, също и за годините, които прекарал сред същите тези хора, на другия край на света, които след като взаимно се опознали, вече не се страхували един от друг. Приели го в домовете си. Научили го да чете и да пише на техния език. Да прави карти на земята, на морето, на звездите и светът край него.  Излязъл тогава Скуанто от шубраците и на езика, на който хората си говорели, ги запитал, чисто и просто накъде са тръгнали такива едни изпокъсани, бедни, гладни, жадни, не мили и не драги, на края на света. Какво, търсят те тук?

Хората, след като се посъвзели от уплахата и стресът, (все пак, не били виждали жив индианец. А пък и да говори на техния език, им дошло малко в повече. Нормално си е, нали ?) помълчали кратко. Гледали в земята от неудобство, докато един от мъжете, не се престрашил и отвърнал, че били тръгнали да търсят щастието си. Да намерят мир и благоденствие, защото там, от където идвали бушували войни. Имало раздори. Завист. Злоба. Безразличие. Бедност и безизходица.

Тук, пак ще се върна, малко назад, (просто няма как)!

Ако историята бе написана от Уолт Дисни, определено трябваше да се развие така – след като разбрал Скуанто, каква била работата, скочил от радост и възкликнал с пълни гърди от щастие – “Ей, от кога ви чакаме бе хора, айде идвайте по бързо -“Welcome To America!”.  Завесата, би трябвало да падне и хепи ендъд на тази вълнуваща история, щеше да ни зареди с много нови и положителни емоции.

Но, в живота нещата се развиват по друг начин и затова, за наше най-голямо щастие, а и за щастие на хуманността, ще трябва пак да се върнем към истинската, към Йордан Йовковата версия на историята на Скуанто.

“Значи, тези нещастници, тръгнали да видят щастие и просперитет, тук на край света, защото там от където идвали царували зависта, злобата, безразличието, бедноста и безизходицата”, си казал младия индианец, след което, поклатил тъжно глава.  Почесал се там където не го сърби. Седнал на тревата, под най-близкия до него вековен бор. Извадил от джоба си една лула. Запафкал кротко, край зяпналите го го с отворена уста от любопитство, новопристигнали имигранти-бегълци и започнал бавно да си събира мислите.

Какво да им каже?  Че това от което бягат си го има и тука, и то в изобилие. Че това, което търсят да намерят го няма! Няма го, не само там от където идват, няма го тук, а пък и май никъде го няма.  И тъкмо, да им сподели, тези свои най-искрени наблюдения от преживяното от него по света и на родна, индианска земя, погледът на Скуанто спрял върху тъжните очи на хората край него.

Нещо от вътре му проболо сърцето и нашепнало: “Абе, то че този свят няма да се оправи, няма…Ама айде, поне да не ги разочаровам и да гледам да помогна с нещо на тези несретници”.

Изправил се индианецът Скуанто. Поотупал се от изсъхналата трева, полепнала по мокасините му и като нашия овчар от Добруджа, Петър Моканина от Йовковия разказ “По жицата”, също като него, когато срещнал измъчения Гунчо, който с каручката си натоварена с болната му дъщеря Нонка, бил тръгнал из България да дири вълшебната бяла лястовица, която само и само, чедото му, ако можело от някъде да зърне и щяло да оздравее, така и Скуанто, с изпълнено със състрадание, сърце казал на измръзналите, гладни, уплашени заселници, почти същите думи, които Моканина казал на сломените от мъката родители на младата девойка:

“Хора, ще видите! Ще намерите каквото търсите! Само не губете кураж и вяра!”

Дали, Скуанто си е вярвал в това, което им е казал на тези изпаднали в беда хора, е без значение. Без значение е и доколко Петър Моканина от Добруджа е вярвал, когато споделял с нещастното семейство на Гунчо, че ще видят Бялата лястовица! Няма как да не я видят – има бял вол, бяла мишка, защо да няма и бяла лястовица, нали?

Значение, обаче има другото. По-голямото, по-смисленото, по-благородното, което Скуанто и Моканина са ни завещали и за което, като, че ли все повече и повече, не ни остава време – добротата.

…Скуанто помогнал на заселниците. Завел ги при индианците, които го приютили. Те, какво да правят? Нали са си човешки същества, нахранили новодошлите. Облекли ги с топли дрехи. Дали им подслон.  Скуанто, научил заселниците как да ловуват, как да отглеждат царевица. Научил ги как да общуват с местните племена.

След една година на изпитания, трудности и непосилен труд, хората от колонията, се събрали, без никой да ги кара, с местното племе. И седнали заедно, като братя, да поделят плодовете от набраната  реколта.  Това било някъде към 1620-та година. Две години по-късно, през 1622 г., Скуанто, последният войн от храброто и гордо племе на Патуксетите, се разболял тежко. Скоро след това, се преселил във вечността, където племето на неговите братя, сестри, деди, вождове и шамани го очаквали и посрещнали тържествено с почести, които само един истински индиански герой, като Скуанто заслужавал.

След смъртта на Скуанто, дошли още заселници. И още, и още. Нямали край.

Почнали да не се понасят с местните, а и местните, вече съжалявали за белята, която си докарали до главата имайки вземане-даване с новодошлите емигранти.  Скоро, започнали войни, нещастия и беди. Същите, от които някогашните първи заселници потърсили подслон сред индианците край земите на север от Бостън.

Минали години и години. Светът, хората, земята се променили, но останало само едно – споменът за онзи студен зимен ден, последният четвъртък на ноември, когато два различни народа, от две различни култури, с  две разлечни вери, седнали и заедно си поделили плодовете от трудът, който те положили за да оцелеят. Денят в който се родила Благодарността!

Благодарността към Скуанто от земите на север от Бостън, който също като Петър Моканина от Добруджа, със своята малка история ни е оставил една мила, хуманна, невинна магия, която прави дните ни по смислени. По нормални и по спокойни.  Магията, чрез която винаги се сбъдва доброто в живота и в човека.

…А сега от мен и от моите братя емигранти, излезнали от племената край бреговете на Перловската река и Владайската река, необятните прерии на Софийското поле, разположени под снежните скалисти върхове на загадъчната, покрита с булото на мъглите Витоша, честит ви Ден на Благодарността!

 

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: