“Eзикът на рокa е универсален, защото идва от сърцето”

ImageImage

“Eзикът на рокa е универсален, защото идва от сърцето”

С автора на романа “Врати от небеса или когато Джими Хендрикс беше българин” Симеон Гаспаров за “Public Republic” разговаря Георги Милев

Биография:

Симеон Гаспаров е роден на 24 Декември 1965 г. в гр. София. Завършил е Българска филология в СУ “Климент Охридски” през 1991-ва г. и Мастер програмата в Свободните науки на Чикагския Университет през 2003-та. До преместването си в САЩ през 1997-ма г. е работил като репортер във в. “Новинар”. В момента е кореспондент на в-к “Труд” в Чикаго. Автор е на две книги издавани в България – романът “Врати от небеса или когато Джими Хендрикс беше българин”, 2010 г. издателство “Сиела” и стихосбирката – “Театър на Не абсурда” изд. “Гуторанов и син”, 1992г. Негови стихотворения са издавани също в Хърватия – в-к “Хърватско Слово” през 1997 г. В САЩ негови коментари са излизали във вестниците “Дейли Хералд” и “Нортуест Хералд”.

– Здрасти, Мони, как си? Как е семейството?

– Благодаря добре сме за сега. Радвам се че зимата отминава и че ще бъдем повече навън. Първите птици се завръщат и с децата ги гледаме как си правят гнезда по дърветата.

– Какво ново в Америка? Предстоят избори?

– И може би едни от най-важните в новата история на страната. Напрежението е много голямо и медиите само за това говорят. Следя внимателно случващото се, не само професионално, но и като жевеещ в тази страна. Така че от видяното и чутото досега, мога да кажа, че като слушам хора като Рик Санторум, Мишел Бакмън, Нют Гингрич и т.н. разбирам какви блестящи умове за 12 –ти  или 13-ти век, биха били те. За съжаление, представителите на републиканската партия, в момента, нямат нищо общо с републиканската идея на Дуайт Айзенхауер, Линкълн, че даже и д-р Мартин Лутър Кинг, който също беше републиканец, между другото.
Просто искам да добавя, че ненавиждам лицемерието на група влиятелни хора с пари, които  искат да превърнат страната на рокендрола в бастион на религиозния фанатизъм и да я върнат в ерата на феодализма и тъмнината. Е, няма да стане! Говорят, че Обама бил социалист и какво ли не. Не е вярно. Аз съм интервюирал носителя на Нобелова награда за икономика проф. Гери Бекер, който е консерватор и той в прав текст ми каза – Обама не е социалист.
Аз смятам, че за да вървят работите, не само в САЩ а и навсякъде, трябва да се намери средата. Това е демокрацията. В последните години, Америка върви страшно рязко на дясно. А това пречи и на самия капитализъм. Това не е капитализма на Адам Смит, който в момента републиканците, така самоотвержено защитават. Това е корпоративен комунизъм. Основата на капитализма е защита на потребителя и конкуренцията. Републиканците искат да няма защита за потребителя. Така, например, ако някоя корпорация продава отровни продукти на хората, да не може да й се потърси сметка. Представяш ли си, когато избухна петролната станция в Мексиканския залив, Републиканците излезнаха и се извиниха, не на жертвите, а на…компанията докарала екологическата катастрофа – Бритиш Петролиум. Ами това е същото като по времето на “соца” у нас. Тези хора искат да няма конкуренция за монопола на корпорациите. Дребния бизнес, който движи напредъка и икономиката, съзнателно се убива за сметка на големите корпорации.
Хората не искат държавата да се грижи за всичко, но не искат и корпорациите да им казват как да живеят. И тъй като, не мога да трая комунизма, не мога да трая и корпоративния комунизъм. Проблемът обаче е, че едно правителство можеш да го свалиш, но една корпорация не можеш. Срастването на корпорацията с държавата е също толкова опасно, както срастването на държавата с партия или религия. Това не е нито демокрация, нито пък капитализъм.
Аз съм демократ. Демократ съм бил в България, демократ съм и тук. Не казвам че Обама е перфектния президент или че нещата в момента в САЩ са излезли вън от контрол. Просто народът започва да се пробужда и това пробуждане ще трае дълго и болезнено.
Спомням си, че когато интервюирах, преди време проф. Ноам Чомски, той ми каза нещо много интересно. Трябва да се опитаме да разберем Америка, каза той, защото това е още много млада, непозната, дива и в процес на развитие страна. Тя прилича на могъщ великан, който е с мозък на тийнейджър и който е още в процес на развитие. Аз не съм съгласен с всичко което Чомски е казал, но тук смятам, че е прав.
Виж, аз по принцип избягвам да се здълбавам, много в политиката, защото ако се отплесна ставам като селския луд, който излиза на мегдана и почва да говори високо на странни езици…Ето и днес май се поотплеснах малко.

– Ти замина през 1997-ма, категорично “по любов”, както се казва. Какво се промени в САЩ оттогава? Давай през погледа на емигрант.

– По онова време, в САЩ имаше работа. Беше, все още възможно, да си намериш каквато и да е работа. Беше възможно да се издържаш, без да влизаш в големи заеми, да бъдеш независим, да нямаш много грижи и да постигнеш мечтата си. Но като че ли, още тогава, започваше да се усеща, как онази небрежната, бунтарска, свободна, дълкокоса Америка си отиваше. И как след нея, навлизаха костюмираните, зализаните, лицемерно ухилените, подстриганите нови герои на деня. Въпреки всичко, аз съм признателен за много неща на тази страна. Тук научих наистина много. Придобих опит, който с нищо не може да се замени. Аз даже смятам, че ще е хубаво, всички които искат, да дойдат в Америка и да поживеят малко тук.


Когато дойдох в САЩ, аз започнах всичко отначало. Нищо че жена ми е американка. Първите 20 долара, които изкарах в Америка, бяха от от риене на снега, пред къщата на италианеца Луиджи в Чикаго. С тях си платих и разходите в гражданското отделение по брака с жена ми. Около две години работих на нещо като полунощтна смяна на конвейра в издателската компанията ФОЛЕТ. Хората много ме уважаваха, даже не им се искаше да ме пуснат, когато трябваше да напускам, но аз развих силна астма и ми беше трудно да работя повече, а пък и ме приеха да следвам вечерно в Чикагския Университет. Във ФОЛЕТ разтоварвах камионите с книги и учебни помагала, заедно със старите брадати рокери, с които по време на почивките, пушехме и докато бършехме потта от челата си, ми разказваха за патилата си из бойните полета на Виетнам. А аз пък, за моите из България и Балканите.
Беше много щуро време.  А и бяхме млади. Тогава трябваше да работя през нощите, защото през деня учех английският и се опитвах да опозная колкото се може по-бързо и по-цялостно действителността, в която попаднах и в която щях да живея. Скоро започнах по-лесно да преодолявам езикавата бариера и бях приет да уча в Мастер програма в сферата на либералните науки в Чикагският Университет. От тук се роди и идеята да напиша като дипломна работа книгата ми “Врати от небеса или когато Джими Хендрикс, беше българин” през 2002-3-та г.
Докато учех и работех през 1999-та година публикуваха няколко мои коментара във в. “Дейли Хералд”, засягащи кризата на Балканите и проблемите на имигрантите в САЩ. Даже, по това време бях поканен от тогавашният сенатор от щата Илиной – републиканеца Питър Фитцджералд във Вашингтон,  на закуска, на която да споделя с него своите виждания, но уви, така и не успях, за съжаление да отида на нея. Нямах достатъчно пари, за да ходя до столицата, а и помагах на нашите в София.
През същата 1999-та година, бях приет да работя по една програма, нещо като Американският Корпус, но се работи вътре в САЩ.  Аз работех в едно много бедно място. Наистина не очаквах че можеше да има такава бедност в най-богатата страна в света. Исках да работя за разрешаване на проблемите на имигрантите и на хората изпаднали зад борда в САЩ и затова поех по този път. Всъщност, аз затова, навремето избрах и професията на журналиста в България– за да дам глас на тези, на които той бе отнет. На тези, които искаха да изкажат своята болка. Да им помогна да бъдат чути. И да разрешат проблемите си.
 
– Хайде да си поговорим за писане и литература. Ти си “стар” вестникар, отразяваше навремето конфликтите в бивша Югославия и у нас. Сега с удоволствие чета репортажите ти в “Труд”, не само аз междувпрочем. Как са нещата в това отношение? Вестникарят си остава вестникар, а?

– Ами поласкан съм от мнението ти. Не мисля, че съм кой знае колко добър жърналист, просто обичах работата си, особено когато бях в “Новинар”. Обичах също да усещам печатарскотo мастило, което се полепва по върховете на пръстите ти, веднага след като разтвориш, току що излезналия вестник от печат и погледът ти да побегне сред мъничките букви, по страниците, които неусетно оживяват и започват да рисуват пред тебе миговете от деня, които знаеш, че никога няма да се върнат, но пък и никога няма да умрат, докато са ето там, в пространството върху страниците на вестника.
Като журналист в “Новинар” съм имал много комични истории. Например, по време на концерта на Джипси Кингс, вестника ни написа, че концертът е преминал с невероятен успех и т.н. Добре, но концерт изобщо нямаше. Заваля някаква пролетна буря и го отмениха за на другия ден. На следващия ден всички вестници написаха, че концертът е отменен, само нашия “Новинар” с подробен репортаж от събитието. Много смях падна. С идването си в Америка, аз изгубих този допир с работата, която много обичах, с атмосферата в редакцията, колегите, но пък намерих смисъла на живота си – а това са двете ми деца и моята съпруга. Благодарен съм, разбира се на колегите от “Труд” и другите издания у нас и по света, че ме извадиха от “нафталина” и ми дават възможност отново, от време на време работим по разни проекти.

– Крайно време е да си говорим за литература. Ти си писател, не само журналист. Спомням си силната ти стихосбирка “Театър на небсурда” (изд. “Гуторанов & син”, 1992 ). Пишеш ли още стихотворения?

– Не бях писaл поезия с години…Опитвам се…Но май вече не ми се отдава, така както преди. Вадя някои стари мои неща. Преработвам ги. Пиша малко нови…Вчера даже се опитвах да пиша стихове по време на чикагския трафик на магистралата. Получи се нещо такова (давам го в суров вид, за да не ми се смеете!):
“Върху прехапалата езика си магистрала…трафик като болка. Опитва се бавно да отминава…бяло слънце разтапя сив сняг. Черен човек в парцалив костюм от сини звезди, танцува на улицата под моста. Празни са джобовете на деня…някога бяха пълни с летни мечти…сградите край мен като кукли на вятърни конци се понасят…трафикът…болка…не…не…не минава…” и т.н.
Постоянно ми се привиждат думи. Искам да им дам плът, образ, мирис. Интересува ме пейзажността. Природата. Улицата, край тебе, която те грабва с крилата на уличния шум и отвежда натам, където започва въображението…Не знам дали ще продължа с поезията. Сега, като че ли повече ме вълнуват историите, които не ми дават мира и ме карат да стоя денонощно пред празния лист и да се чудя как да ги изкарам от главата си и да им придам някаква форма, в която те да оживеят.

– Как са приятелите ти неформали от “Синьото” и “Кравай” ? Питам те за тях, защото си припомних онези времена, когато прочетох романа ти “Врати от небеса или когато Джими Хендрикс беше българин” (изд. “Сиела”, 2010).

– Знаеш ли, искам да събера, техните истории в колекция от интервюта свързани с музиката, стиловете, групите и песните, които караха младите хора на София и България да искат да бъдат различни в онова сиво, тъпо безвремие. Да бъдат различни от масата. Да бъдат индивидуалисти. Да бъдат себе си. Да бъдат свободни.
Започнах го този проект, но съм го замразил, временно, докато свърша книгата върху, която работя в момента. Имам събран малко материал, спомени, интервюта и т.н. Но големия проект се надявам да го стартираме до няколко месеца. Просто трябва да свърша това, което работя в момента.

– Знам че Васко Кръпката ти е приятел…

– О, да много голям…И семействата ни са близки. Даже, ще ти кажа нещо много интересно. Когато той ми дойде на гости и ходих да го взема през 2003-та, от летището в Чикаго, същият ден, се и дипломаирах от Чикагския Университет с дипломанта ми работа – “Врати от небеса или когато Джими Хендрикс беше българин”. Та на него тогава му разказах за историята в книгата ми, която беше на английски. Най-вълнуващото тогава, обаче бе това, че Васко беше с китарата на Жоро Минчев. Той я бе взел със себе си от България и обикаляше Америка. Сам с китарата на Жоро Минчев. Това само по себе си е идея за цял роман! Не е ли велико, а?
Жена ми тогава беше бременна с второто ни дете, но ни закара вечерта на блус концерт в една ферма в полето, край Чикаго. Беше прекрасна звездна вечер. Помещението на концерта беше нещо като закрит хамбар. Хората сядаха върху бали със сено. Прегръщаха се, говореха си. Миришеше на суха трева, на пресна земя, на любов, на младост, на живот. Момчета и момичета танцуваха сами или по двойки, извивайки телата си в луннната нощ под звуците на блуса. И бяха щастливи.
С Васко си взехме уиски и докато ходехме към ъгъла, където беше жена ми, едно момиче се бутна в мене и аз разспипах чашата си върху сеното на пода. Върнахме се на бара. Бармана ме гледа и се смее. Много бързо го изпи, ми вика. Не бе, бутнаха ми го на земята, отговарям и преди още да съм свършил изречението си, той ми наля ново и не поиска да му платим. На другия ден ходихме с Васко и един наш стар приятел от София – Борето Хипара до музея на блуса. Беше наистина много, ама много емоционално преживяване. После попаднахме на анти-военна демонстрация по улиците на Чикаго…Абе изобщо големи приключения.

– Книгата ти е невероятно искрена, с отношение към написаното – нещо, за съжаление не толкова често срещано днес.

– Благодаря ви наистина…Ами аз искам да съм искрен с хората. Опитвал съм се да бъда такъв цял живот. Не знам дали съм успявал, но поне се опитвам. Повечето от героите в тази книга са истински хора. За съзадването им аз съм ползвал за прототипи мои приятели и случките ми с тях. Така например единия от героите Веско – Винс, е моят съученик от 36-то у-ще “Максим Горки” – Веско Митов, повечето го знаят като Весо Киса. Той държи хеви метъл магазина на Пиротска и Самуил. Другият пък – Дино е всъщност – Дидо, Деян Гебрев – собствника софийския рок бар – “Степния Вълк”.  Роби пък, където пропадна пода на апартамента му по време на купона в София (между другото имаше един такъв купон по онова време) е Роби Далали, наш стар приятел, сега оператор. “Ремонтната Бригада”, момчетата където се биеха с милиционерите, пък са други едни наши приятели и т.н. Просто зад повечето от образите, стоят истински хора. Естествено, аз съм ги поукрасил или видоизменил, все пак това е литература, но повечето от нещата в книгата са базирани върху истински хора и случки.
Тук може би е и мястото да споделя нещо тъжно. Пиранята, един от много смешните образи във “Врати от небеса…” вече не е между живите. Много ми се искаше да му покажа книгата и да се види, но уви. Отишъл си е, малко преди книгата ми да беше излязла от печат.
А, за бездомните хлапета, които живеят на Централна гара в София и с които героят ми се сближава, пък съм писал още в началото на 90-те години, когато бях към вестник “Подкрепа”. Така, че в тази книга също има доста неща, с които съм се сблъскал и като журналист.
Песента пък, която героят ми през цялото време се опитва да напише: “Вечер във синьо, сам на завоя стоя…” е едно старо мое стихотворение, което съм го писал пътувайки на автостоп из България. Върху него, моя приятел оперния певец Вили Велев направи музика. И даже го изпълни с китара на сцената на градския театър в Панагюрище, когато по идея на директора на градската библиотека г-н Стефан Рапонджиев, представихме “Врати от небеса…” като рок-опера. Участвуваха също групите “Конкурент” и “Найт Вижън”.

– Според “Врати от небеса…” рок-енд-ролът е универсален език – независимо къде, кога и как се “случва”. Героят ти Том е китарист от чикагска рок банда, който в нощта на най-важния си концерт, по трансцедентални причини, чрез медиаторството на не кой да е, а на всемогъщия Джими Хендрикс – в България след… пожара на Партийния дом през август 1990-та!…

– Знаеш ли за мен комунизма умря, когато чух рокендрол. Бях около десет годишен. Това промени живота ми. Чух тази музика и край. Нищо не можеше да ме върне назад. Бях влезнал в друг свят, паралелен на нашия в който живеехме. Свят, който ме правеше свободен. По онова време, бяхме млади. Ти го помниш, това също беше и нашето време. Моето и твоето. Ние се познаваме от над двадесет години. Сякаш вчера беше, как се събирахме у вас в кухнята на вашата кооперация, до Орлов Мост и слушахме Дойче Веле, Би Би Си Лондон и Гласът на Америка. Освен, че говореха за политика, по тези радио станции пускаха и нови рок албуми. И това също ни даваше енергия и сила да продължаваме напред и да се борим за идеалите си.
Според мен, езикът на рокендрола е универсален, защото идва от сърцето.  Към книгата ми “Врати от небеса или когато Джими Хендрикс беше българин” има един предговор. И той, както оригиналът на книгата е писан на английски.
Даже съм го качил на моя уеб сайт ( ето тук: https://simeongasparov.wordpress.com/2011/08/23/%E2%80%9Cdoors-of-heavens-or-when-jimi-hendrix-was-bulgarian%E2%80%9D/  ).
Този предговор е есето, в което аз защитих тезата си пред университетското тяло и всъщност обяснява причината, която ме накара да подходя към написването на книгата. И защо тя бе направена по този начин. Сега, малко съжалявам, че не го преведох и предложих на издателите. Всеки път като го чета все повече и повече се убеждавам, че той просто е една неделима част от тази книга. Най-общо, в него аз разказвам, че рокендролът не само промени живота ми, но ме накара и да прогледна. Накара ме да почна да чувствам поезията, да пиша. Да чета книги. Отвори ми очите за света.
Чрез групата “Стикс”, аз разбрах, че това е реката, по която преминават душите на мъртвите. Чрез “Назарет”, научих че това е градът, в който се е родил Исус Христос. Чрез “Юрая Хийп”, разбрах, че това е герой на Чарлз Дикенс и започнха да го чета. Чрез “Лед Цепелин”, разбрах че Моби Дик е миттичен бял кит описан в книгата на Херман Мелвил. Заради “Лед Цепелин” и точно това парче на барабани изпълнено от Джон Бонъм, аз прочетох цялата книга. Чрез групата “Доорс” и Джим Морисън, аз разбрах, кой е поетът Уйлям Блейк. Чрез Боб Дилън, аз научих, кой е поетът Дилън Томас и затова повярвах в поезията и в рокендрола.
За мене беше много важно да пресъздам в тази книга, онова все още наивно и чисто време на променящата се България и София. България и София преди чалготеките, преди масовата имиграция. Преди масовата мерканитлизация. София, с нейните стари, ронливи изпълнени с поезия и тайнства улици и България с магическите си пътища изпълнени със страст и поезия. Това бе нашия свят. Светът на нашата младост. Той никога няма да се върне и затова реших да се опитам да го пресъздам с тези щрихи от неговите образи, събрани между страниците на тази книга.

– Романът ти е пределно емоционален… и сложен. Състои се от две самостойни части – действието се развива в САЩ и България. Обединяващ е погледът на  героят ти Том… Не мога да не го кажа – докато първата част е “амерканска”, втората е балканска, “българска” и заради това, може би, по-сантиментална.

– Много се чудех как, по какъв начин да обединя нещата които исках да разкажа и затова го направих по този начин. Вярно, аз го направих за американска публика, защото исках да предизвиквам и провокирам. Затова и реших да го представя като дипломна работа. Мисля че успях, след като професорите ми в Чикагския Университет харесаха идеята и ми дадоха “зелена светлина” да я доразвия.
Но аз не исках да напиша какъв да е роман. Аз исках да напиша рокендрол роман. Роман, в който от началото до края, да звучи като едно дълго соло на китара. Да те кара да бъдеш млад. И свободен. Болеше ме за България, затова че по онова време оставаше някак си в задния двор на Европа. Че където и да отидехме, по онова време по света, на нас гледаха, като на някакви тъпи парчета. А ние имахме дух. Имахме сърца. Имаше у нас нещо бунтарско. Индивидулано и свободолюбиво. Поне в младите хора на България от онова време. И аз исках да извадя точно този дух, затворен в бутилката. Запечатан от безумното ни време и захвърлен в океана на посредствеността.
Рокендролът е живот. Той не лъже. Но той е и една магия. А живота сам по себе си е една магия. Затова аз реших, да преразкажа не само за другото Чикаго, останало в страни от магистралата, с лъскавите небостъргачи и в което живеят толкова много наши сънародници, но и за другата България и София, които започнахме да ги забравяме. Е, как по-добре да ги пресъздам тези неща, ако не използвах похватите на рокендрола?
И тъй като рокендрола говори едновременно добре и за истинските и за приказните неща, аз се опитах да събера приказното, легенадата, поличбата идваща от делатата на Мисисипи, заключена в акордите на една още по-магическа и трудна композиция за изсвирване парчето “Вууду Чайлд”, чрез която се събужда духът на Джими Хендрикс и да започна дългото и епично пътешествие в търсенето на себе си. На вдъхновението. На другата, на по-добрата България. Но с това започва и дългото пътешествие по откриването на истинските и непреходни неща – приятелството, бунтарството, свободата. Исках героите ми в романа да са като ангелите паднали от небесата. Ангелите, които не искат да се приберат обратно в Рая а искат да останат още малко на земята. И да бъдат хора. Тук сред нас.
“Врати от небеса…” също е социален роман. Той е също и една поема за обикновенните хора, които въпреки униженията на времето в което живеят, продължават да се борят, не само за оцеляването си, но и за отстояването на своята истина и на правото си да бъдат това, което са.
Много тъжно ми беше, когато описвах събраните край електрическите стълбове до бензиностанцията край Пловдив, момичета излезли да проституират. И особено младата майка, чието детенце беше заспало, само на задната седлка на колата, докато идваха мъже и я вземаха с тях там някъде в нощта. Или за пък младата жена, която плаче на двора и как насила изрусяват, крaсивите й черни коси, защото я пращат на гурбет в Гърция. Защото ако е с руса коса ще може по-лесно да си намери работа там. Беше ми хем жал, хем малко се смях на жените пък, които като видеха черешови градини почваха да пеят, защото  собствениците на градините, където работели ги карали да пеят, за да не ядат от черешите. Много се смях също на двамата приятели Дино и особено Пиранята, когато се качи пиян в асансьора на Японския хотел. Или пък, когато героят ми го набиха стриптизьорките от Павликени.
Прав си че книгата състои като че ли от два отделни ромна. В едната част, по време на рок концерта, героят ми като че ли умира. Там на горящата сцена, когато се връща да вземе запалената си китара. Но чрез попадането му в България, страната, която е нещо като изгубеният рай на рокендрола, той като че ли се пречиства и намира другото, което е по-стойностното от всичко и което дава смисъл на пребиваването ни на тази земя, а именно – човечността.
Като цяло, това, което ме провокира да я напиша бяха две неща – търсенето на това какво е добродетел. Какво е добро, какво е ценностно. Това, ако си забелязъл проличава най-добре във философския диалог, който Томи и уволнения от работа български учител Лазар водят за Сократ – един човек, който е убит от съгражданите си, които е обичал, само и само заради това, че не се е отказал от идеалите си. Не се отказал да показва грешките им открито и да се опитва да ги направи по-добри.
И другото, което ме провикара да подходя по този начин към книгата, бе едно изявление на Джим Морисън, че раждането на рокендрола е като раждането на трагедията.  И понеже сме на древногръцка вълна, ще добавя, че Джими Хендрикс е нещо като “Богът от машината”, използван в Древногръцката драма. Тогава, когато нещата в пиесата са стигали до задънена улица, актьорите са отваряли един сандък и от там изскачал богът, който разрешавал проблема. Е, в моята книга образът на Джими Хендрикс е тъкмо обратното, появява се винаги, за да разбърка още повече нещата. Но не забравяйте, случайни работи няма!

– Невероятна книга си написал, наистина. Яд ме е, че сякаш не се чу достатъчно за нея, при все че, сигурен съм, е стигнала до читателите си по своите си начини – така, както може да достигне една добра книга.

– Трогнат съм, наистина че така мислиш. Явно тя си остана “ъндърграунд”, но в това няма нищо лошо, нали… Може би така е трябвало да бъде. То и моя живот винаги е бил така. Малко шантав. На купоните винаги отивах последен, когато гаджетата, вече бяха заети и аз оставах да се забавлявам с местните пияници. После пък си тръгвах винаги по-рано от другите, защото все ми се въртяха разни думи из главата и бързах да ги пиша. Да не ги забравя и след това да ги моделирам.
Никога не съм блестял с кой знае какви качества, талант или кой знае какво. Даже ако си спомняш, когато учехме “Българска Литература” в Софийския Университет, аз винаги си ходех с по три-четири двойки на семестър. Та даже за малко да не мина в по-горен курс, заради трите пъти където ме скъса една женица Баба Костунерка й викахме, забравих й името по “Теория на литературата”. Просто бях най-обикновено момче от София, което обичаше да се шляе с приятелите из улиците на града и това е.
Въпреки всичко много съм благодарен на хората, които ми се обаждат след като са прочели книгата ми. Благодарен съм им за топлите думи, които ми казват. За куража, който ми дават да продължа да пиша. За надеждата, която имат в мен.
Знаеш ли, често ми се обаждат хора от всякакви възрасти, казвайки ми че никога не са се смяли и плакали едновременно, така както, докато са чели “Врати от небеса или когато Джими Хендрикс беше българин”. Сега, аз не съм искал да натъжавам хората, а да ги разсмея, но така се получава понякога. Имало е също и хора, които са ми казвали, че тази книга ги е накарала да се почувстват по-големи оптимисти. Накарала ги е да се усмихват и да гледат в очите предизвикателствата на живота по-смело. Да бъдат по-уверени в себе си.
Аз съм далеко. Но тези неща ме радват, така както всеки човек, независимо дали е творец или не, се радва, когато някой уважи труда му, в който той е вложил толкова много любов. Може би трябваше да я предложа тази книга на пазара у нас по-рано, но гледах да помагам в къщи, работех различни работи, децата ми бяха малки, жена ми пътува често по работа и на мен все не ми оставаше време да седна и да се “самопреведа” от английски и да я оформя на български. А пък и да ти призная, малко ме беше срам.
Човекът, който ми даде много кураж да я предложа за издаване бе журналистът Васко Иванов от Нова ТВ. Ние често си говорим нощтно време по скайпа, та веднъж той ми се обади, докато аз работех над книгата. Казах му че работя над книгата ми и нямам време да говорим сега. Той пожела да я види. Аз му изпратих част от текста, който беше вече готов. След няколко дни, Васко ми се обади и каза, че много му е допаднало прочетеното и ме посъветва да го предложа за издаване.
Искам да добавя, че едно от нещата които много ме интересуват в една книга, това е поетиката в нея. Лириката. Опитвам се да пренеса поетиката в прозата. Когато видя една картина във въображението си, аз веднага искам да й дам цвят, мирис, вкус. Искам да я направя такава, че да не се вижда с очи, с разум а със сърце.

– Кажи нещо за бъдещите си проекти. Беше ми споменал, че пишеш роман за един…индиански вожд?

– …Който учи български и за едно българско хлапе, без родители и документи от гетото в Чикаго. Тази книга е нещо много скъпо до сърцето ми. Отдавна, ми се въртеше из главата и беше време да започна да я пиша. В момента, докато я пиша изучавам много индиански легенди, значението на имената, на символа в тях. Чета научни работи свързани с антропологията на племената от прериите на Северна Америка.
Този проект също ще е от две книги, но този път едва накрая, те ще се съберат в една. Действието в двете също е различно – развива се с 15 години разлика. Едната искам да е по-поетична, по-задълбочена. Другата по-бърза, по-динамична. Надявам се да я завърша до лятото.
Тази книга, освен за индианците, също е за детските улични банди. За безизходицата от живота в гетото на Чикаго, имиграцията и последствията, които безумията на политическите системи оставят върху съдбите на хората. Ако във “Врати от небеса…” исках да се усети рокендрола, тук искам да се усети блуса. Нашият блус имигрантският, българският, балканският, чикагският блус. Искам да добавя, че на едната книга, тази за индианците вече й се вижда края. Всичко това, обаче искам да го пресъздам през очите на едно шест годишно хлапе Наско от София, който през 1987-ма г. по драматичен начин преминава границата на България с баща си и тяхната имигрантска одисея.

Звучи повече от интригуващо… Дано я видим по скоро тук. Ти си активен в Чикаго по отношение на българската общност. Няма да говорим за “българите в САЩ” по принцип (освен ако не искаш да кажеш нещо), а за писателите там. Как се чувстват те, имат ли чувство за съ-общност? Чудесни книги написа Захари Карабашлиев, а сега и младият, но изключително успешен и талантлив  Мирослав Пенков (“На изток от Запада”, изд.“Сиела”, 2011).

– Честно да си приная, не съм толкова много активен в българската общност, колкото бих искал, защото живея малко в страни от случващото се в общността.  Не съм и голям спец по съвременната ни литература, защото като журналист работя с друг вид текстове и почти не ми остава време да се запозная по-отблизо с някои от най-добрите ни книги в момента. От моите наблюдения, а аз все пак имам някакви, мога да кажа, че България има много талант. Много желание за творчество. Рядко може да се видят толкова много хора, произлезли от такава малка страна с такъв голям потенциал, желание, но и трудолюбие за творене. За съзадаване не толкова на материални неща, но и духовни. Аз мисля, че трудните моменти, не само за българската литература, но и култура отминаха. Хоризонтът пред нея е чист, слънчев и ведър. Просто трябва да вдигнем платната и да потеглим с попътня вятър напред.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: