Как Западът бе покорен
Санта Фе, Мария и България
– Българин? – възкликва усмихнато момичето от рецепцията на хотела ми в Санта Фе, докато ми подава ключовете за стаята. Тя се казва Мария и е от Венецуела. В хотела работи като администратор. Първо е била чистачка, но скоро са я повишили. Не може да повярва, като й казвам, че съм от България и отново ме пита дали не се шегувам.
– Не бе, не, не се майтапя – кимам й с глава.
– Кажи ми нещо на български, тогава! – не се предава момичето.
И аз така, както съм се замаял от жегата и бирите, без да му мисля, къде на шега, къде не отговарям:
– Мноо-оо-го си-ии сла-ааа-дка-аа… – И посягам да си взема ключовете за стаята ми.
– Аууу… – слага тя ръка на устата си. – Ама ти вярно знаеш български!
Сега пък аз се облещвам.
– А ти пък откъде знаеш български?
Мария и ме поглежда с дълбоките й черни очи, в които проблясва една малка, крехка, почти невидима, тъжна искра. И на един дъх, като че ли се познаваме от хиляди години, започва да разказва.
Дошла сама в Щатите на студентска бригада. В родната й Венецуела нещата се влошили и тя решила да остане тук. Влюбила се в момче от България, който и той бил на бригада. Дълги години живеели, работели, мечтаели заедно. Но, както често в живота се случва се разделили.
– И знаеш ли защо? – пита ме тя.
Не, не искам да знам, ми се иска да й кажа. Знам какво е раздялта. И мен едни от любимите ми момичета са ме оставяли, лъгали, наранявали. И аз съм оставял, лъгал и волно или неволно наранявал с делата си, другите ми пък любими момичета.
“Не, не, Мария, честно, не искам да знам”, ми се иска да й кажа. Но само я гледам. Гледам я и потъвам в тъмните й коси, тъмните й устни, тъмните й очи на тъгата.
– Разделихме се заради носталгията. Не можа вашето момче, да свикне без неговата България – въздиша тя.
Поглежда встрани и като че ли, само на себе си добавя:
– И ме остави. Тук сама. На рецепцията на хотела в Санта Фе.
Преди около три месеца, на нашето момче му писнало да живее сам, без българи край него, събрало си багажа и тръгнало да си търси щастието в Чикаго.
Гледам очите на Мария, в които все още проблясва онази невидима изгаряща сърцето искрица, докато говори за бившето й гадже. Гледам я, как плавно се движи наоколо. Сякаш танцува, бавен, страстен блус, Гледам я с каква с лекота подава ключовете на гостите от хотела и как мъжете я гледат и поглъщат жадно, жадно с похотливите си очи.
Гледам я, как тя, напук, флиртува леко със заблудените мъже и им се усмихва, след това. Хей, така, просто, за да им напомни, че никога, ама никога няма да бъде тяхна. Гледам я как отмята дългите си черни коси, по които се гонят лъчите на утринта, на страстта, на младостта и си мисля, за този нашия българин. Хем ме яд на него. Хем донякъде, се опитвам да го разбера.
Представям си го, как нощем след работа, докато Мария е спала в леглото до него, той се е ровил из компютъра и търсил с премрежен от носталгията поглед, да види картини, видеа, снимки от планините на България. Oт зелените поля на Тракия. От прашните пътища на Делиормана, и златните пясъци, по които голите тела на летата са се любели дълго, бурно, страстно и жарко, с тъмното, черно, мистично море на България. Тъмно, черно и изпепеляващо като виното, като лудостта, като косите, като устните на Мария.
Представям си го, как този нашия българин, се е напивал сам, плакал и обаждал нощем по телефона на приятели, на близки, на роднини. Е, може би и на някои стари любови, не за друго, а хей така, да чуе гласът им. Да усети, че все още там, в полите на Витоша си спомнят за него. Да разбере, че не е умрял за приятелите, за улиците на София, за любовите, за миналото. И да разбере, че още живее. Че още живее, в сърцата на хората, оставили следа в частицата от сърцето му, останала, някъде там в България.
Представям си го и неволно, погледът ми пада в огледалото на рецепцията, зад гърба на Мария. И така, докато си мисля, за онзи нашия, виждам себе си. Лицето ми. Миналото ми. И започналата ми да побелява коса.
Гледам Мария и мисля, дали пък този нашия, не е сгрешил, че се е преместил в студеното, дъждовно, мъгливо, сурово, нетърпимо и с постоянно задръстените магистрали Чикаго и не е останал тук, при вдъхновението, топлината, любовта. Не е останал при Мария, в Санта Фе?
Разположен в подножието на снежните върхове на планината Сангре Де Кристо, основан преди 400 години от испанските конкистадори и населен от над 1000 години с индианците Пуеблос, Санта Фе е една палитра от ярки, пъстри жълти, рубинено червени, маслено зелени цветове, плиснати направо върху фона на заобикалящата те природата.
Тук всичко е по-различно, по-самобитно и несравнимо, с която и да е част на Съединените щати. По тесните, покрити с покриви улички се носи аромат на рози, мента, босилек и прясно сварено кафе. От всеки ъгъл, край къщите звучи музика, отвсякъде се чува смях и глъч, който се носи по препълнените улици, с хора дошли от всички краища на света, за да се потопят в океана от цветове наречен – Санта Фе.
“Това, което е уникално за Санта Фе е, че е място, в което живеят от столетия три различни култури и три различни етноса – индианската, на племената Пуеблос и Навахо, латинската и англо-саксонската” споделя ми местния историк г-н Алън Уилър, който в момента, заедно с хората от историческото дружество в града, работи над документална тв поредица за Санта Фе.
“Тези различни етноса, никога не са се смесвали, но и никога, не са се разделяли”, добавя той.
Според Алън, икономическата кризата не е най-големия проблем за Санта Фе, а кризата в образованието. Много от младите хора, в района, не завършвали средно образование, защото заради туризма лесно си намирали работа и училището не им е било нужно.
Няколко са особеностите на Санта Фе, разказва Уилър. В градът има над 300 галерии, което го нарежда на трето място в Америка по търговия с произведения на изкуството след Ню Йорк и Лос Анджелес. Тук се намира най-старата запазена къща на територията на САЩ изградена от племето Пуеблос, преди повече от 1200 г. Най-старата църква в страната – Сан Мигел, построена 1610 г е също в града.
В Санта Фе е и живописният индиански пазар, който е в предверието на Палата на губернатора. На него индианците от близките резервати, продават огърлици, амулети и сувенири.
“Ако купувате бижута от индианците на пазара, не се пазарете с тях”, съветва г-н Уилър. Индианците ги продавали на възможно най-ниската цена, въпреки че изпитват огромна нужда от пари в настоящата криза. Историкът споменава, че често е виждал индианци от пазара да плачат, затова че туристи им давали обидно ниски цени на техните артикули.
Друга голяма забележителност на Санта Фе, е вълшебната вита стълба, в местната църква Лорето. Според легендата тя е построена от непознат около тридесет годишен млад мъж. през 1872 г. Той бил тих, кротък и много добър с всички хора наоколо човек.
Когато завършил стълбата той неочаквано изчезнал. Според местните, този човек, не бил кой да е ами самият Исус Христос, който слязъл от небето и построил тази вълшебна стълба. И наистина, стълбата в Лотрето е направена от дърво, което не вирее в региона и в нея няма нито един забит пирон. Как е станало това ли? Само един Бог знае, казват местните хора, вдигат рамене и се прекръстват.
И все пак, онова, което посетителите на Санта Фе не знаят, добавя историкът Алън Уилър, а то е много, ама много характерно за града, са – призраците.
Оказва се, че в подземията и таваните на сградите на Санта Фе, които повечето са съединени помежду си с тайни врати и коридори, витаят десетки призраци.
Призраците на Санта Фе, са кротки по природа, обяснява г-н Алън Уилър, но като всеки дух, не знаеш какъв номер може да ти извърти.
Душите на мъртъвците обичали да хлопат по вратите на къщите, по никое време, да чупят чаши, да пищят и да тупат хората по рамото. Така например, в най-тузарския хотел в града “Ла Посада”, доста актуален в момента е духът на търговски пътник, който по време на Голямата Депресия, отседнал тук.
Търговецът проиграл парите си на комар. Още същата нощ, когато осъзнал, какво е извършил се самоубил в коридора на хотела. Неговата ръка, често можело да се види да се подава от някоя от стените на сградата и да подканва гостите на хотела да я последват.
Денят преваля. С Алън Уилър съм се разделил преди около два часа. Докато обикалям покрай сградите къпещи се в пурпурните лъчи на спускащото се на запад, зад планините на Сангре Де Кристо, слънце на Санта Фе, попадам случайно на централния градски площад.
Прилича на огромно море, люлеещо се с ритъма от телата на десетки млади и стари хора, танцуващи безгрижно под звуците идващи от малката сцена, върху която са се качили да свирят музикантите от тексаската банда – “Дел Кастильо”.
Гледам хората как танцуват и погледът ми се спира върху група хипита. Направили са нещо като кръг, по средата, на който дългокос, беззъб, попреминал четиридесетте години хипар и млада хипарка се въртят плавно в ритъм с песните на “Дел Кастильо”.
Хипитата танцуват със затворени очи, сякаш не искат да видят заобикалящия ги свят. Мъжът е с каубойска шапка, а дамата в бяла пола с избледнели от слънцето цветя по нея.
При всяко завъртане, от косите и дрехите на хипитата падат песъчинки от уличната прах, които под лъчите на залязващото слънце приличат на златист, звезден магически прашец. Напомнят на принца и принцесата от приказките, които никога, не свършват със щастлив край.
Преди да си тръгна от хотела, се засичам с Мария. Днес тя имала почивен ден, но е дошла да си вземе някакви документи от административният офис.
Казвам й, че си тръгвам, че ще се радваме със семейството ми, ако реши да ни дойде на гости в Чикаго и къде на шега, къде не, я питам дали не иска да намеря, този нашия българин и да поговоря с него.
– Ооо, не, не! – кима с глава Мария. – Няма смисъл -усмихва се и добавя:
– Той знае къде да ме намери. Той знае къде е Санта Фе.
И аз знам, мисля да й кажа. Ето тук, до сърцето!
Simeon Gasparov's blog 