Из книгата “Врати от небеса, или когато Джими Хендрикс беше българин”

Из книгата “Врати от небеса, или когато Джими Хендрикс беше българин”

Автор: Симеон Гаспаров

Глава 29.

“Ако съм свободен, то е защото винаги бягам”
Джими Хендрикс

“Кравай”, бе нещо като българския Уудсток. Том стоеше затаил дъх, опиянен от гледката, която се откриваше около него. Пред очите му се люшакше море от младост, пъстрота, свобода, естественост, непокорство и свежест. Той бе попаднал в една, сурова улична поезия, родена спонтанно, от десетките млади бунтари, заядливи пънкари и рошави метъли, с кожени якета, които бяха насядали по масичките пред заведението, пиеха, смееха се, говореха, спореха, слушаха музика, заяждаха се, скачаха да се бият, сдобряваха се и…живееха. Живееха, не за утре, не за днес, а за мигът, който ставаше, тук и сега. И който след минута, щеше да е далечна, далечна история.
Живееха без страх, без задъжки, без норми…Том, се почувства така, сякаш бе попаднал в свят, като от обложката на плоча. Като от видео-клип или списание за рокендрол. Но свят, много по-реален, по-земен, по-брутално честен, по-неприкрит и много по-сърцат.
Свят, който, нямаше нищо общо с цялата тази отчаяна, банална безизходица, тъга и песимизъм, които бяха сковали България. И този свят, не бе създаден от политическите платформи на политиците, на опортюнистите, на използвачите и лицемерите, а бе създаден от младостта на България, която се бе събрала пред “Кравай” и от нейното вдъхновение, родено от рокендрола.
Тук се живееше бързо. Живееше се дръзко. Безцелно. И смело.
Заведението се намираше между булевардите “Патриарх Ефтимий” и “Фритьоф Нансен”. То бе, като някакъв жив организъм, който пулсираше единствено и само с ритъма на подивялата улица. “Кравай” бе безмилостно и същевременно магическо, притеглящо, те място. То бе нещо като олтар, пред който младите хора на София идваха ежедневно, да отдадат почитта си към идеята, към бунта, към музиката, която ги сплотяваше, към феновете, към приятелството, след което изчезваха из загадъчните, тайнства на тесните, улички на града. Нямаше такова място, нито в Чикаго, нито в Ню Йорк, нито в Ел Ей…
Том спря пред вратата на “Кравай”. У него се нaдигаха  смесени чувства. Изгубен, обран, без документи и без посока, той стоеше на прага, воден единствено и само от последната си надежда за спасение и излизане от  ситуацията, в която бе попаднал. И нейното име, бе – Винс – Веско.
Том отвори вратата. Силната музика, идваща отвътре, изпляска с крила и отлетя, към нощтната улица, изпълнена със страсти. Барът, бе препълнен с млади хора, които  просто се забавляваха. Не им дремеше за стачката, за кризата, за инфлацията. Не им дремеше за нищо.
Винс, се беше облегнал на ъгъла на малък, алуминиев бар-плот, бъбреше си с двама образи, с протъркани джинси и кожени якета, които хвърляха горещи погледи, към няколкото мадами застанали в ъгъла, до тях и им наливаше, от време на време пиене.
Том мълчаливо огледа хората, край себе си. Те носеха, същите джинси, ризи, якета, прически, както връстниците им в Чикаго. Говореха, по същия начин, жестикулираха, гримасничеха когато харесваха или не харесваха нещо. Дори, зяпаха гаджетата, по същия начин, както и приятелите му в Чикаго.