Archive for June, 2013

June 21, 2013

“Хеви Метъл”- ът , с който пораснахме и остаряхме

Упражнения по рокендрол откровения

“Хеви Метъл”- ът, с който пораснахме и остаряхме

                1. УВОД

– Хареса ли ти текстът? – пита ме Наско, докато държи с едната си ръка волана на камиона, а с другата листчето от тетрадка, което току що съм му върнал.

– Хареса ми – отговарям аз и поглежедам към полето, през което преминаваме, където работници в оранжеви якета вдигат някакво скеле.

Реколтата от лятото е останала неприбрана. Нaoколо е пълно с разхвърляни щайги. Латиноамерикански работници, нахлупили оръфани, бейзболни шапки, товарят празните щайги върху килнал се настрани, ръждясал пикап “Форд”.

Прозорците на пикапа са отворени и от радиото се носи едно дълго, протяжно: “аййй-аййй-аййй – ай-а-а-амоооор, а-аамоооор…”. И оркестър мариячи припява: “ай-ай-аййй”.

– Не…Не, виж го отново…- продължава Наско. – Много бързо отговаряш…Не си го видял!

Прав е. Не съм видял текста.

– Добре де, дай листа отново.

2. ИЗЛОЖЕНИЕ

Днес е петък. Това е денят, в който започва моята работна седмица. Жена ми работи всеки петък от вкъщи. А това означава, че петък, събота и неделя са дните, в които аз работя, ако има нещо за работене, де.

През останалото време стоя в къщи и гледам децата. Не, че много ми се прави, ама това е положението. В дните от петък до неделя, насрочвам срещите за интервютата ми, пиша статии, правя репортажи.

Заблуждавам се, че още съм интересен и ценен български журналист. Журналист, който някой ден ще промени светът и хората към по-добро. Но не, не. Не съм. Просто, фантазирайки си, се опитвам да излъжа още малко, бавно, но сигурно пристъпващата към мен старост. И така, ако не правя някое от гореспоменатите неща, или не пиша по книгите си, просто съм с…Наско. Както днес, например.

Наско е един от добрите китаристи излезли някога от България. Поне за мен. Свирил е с много банди у нас и по света, като “Сигнал”, “Стоунхендж”, “Елит”. В момента Наско има компания за слагане на прозорци, край Чикаго и когато не свири на китарата си, работи по прозорците.

Понякога ме вика с него да му помагам. И аз отивам. На мене ми е много гот, когато сме заедно. Возим се наоколо, говорим си, смееме се. Връщаме се към общите ни спомени и приятели от София. От времето, преди да станем имигранти. От времето, когато мечтите ни бяха безкрайни. Когато косите ни бяха по-тъмни и по-гъсти. И така, в шеги, закачки, разговори за рок групи, албуми и политици работим и денят ни минава неусетно. Когато сме на прозорците се чувствам някак си по-свободен, по-млад, а и по-силен. Особено когато товарим камиона, или пък мъкнем стъклата по етажите.  Вярно, работата е тежка. Понякога кашлям от нея, заради астматичните ми дробове. Но пък иначе си ми е гот, без майтап. А и изкарвам някой друга долар отгоре. Определено, повече отколкото с писане.

Когато свърши с работата си за деня, Наско се прибира и започва да работи по своите музикални проекти. В момента подготвя два албума наведнъж. Прави ги заедно с няколко от бившите вокали на метъл иконата от Швеция – Йънгуи Малмстийн!

                                (Първо отклонение от темата)

В Чикаго, Наско от време на време свири с групата “Кинг Кейси”. Аз им ходя на концертите, ама повече заради Наско. Той им е соло китара. Някой път съм нещо и като сценичен работник. Помагам да товариме в микробуса на жена ми уредби, микрофони, китари.

Мисля, че един концертите на Наско и Кейси, на който много се изкефих, бе през една снежна януарска нощ в “Пени Роуд Пъб”, край Чикаго в Берингтън, Илиной. Към полунощ, на сцената при тях се качиха ритъм китарата и пианистът на “Гънз енд Роузес “ – Дизи Рийд и бившия вокал на “Майкъл Шенкер Груп” – Хапенин Хари. Ауу! Каква нощ беше, само…Приказна! Фантастична! Нереална! Петима мъртво пияни метъли бяха останали само в бара и аз, а музикантите свиреха ли свиреха така, като, че ли им беше за последно. Е, имаше и две мадами, които се сбиха. Но когато чуха музиката, се укротиха. Даже почнаха да се прегръщат, все едно нищо не е имало.

                                               (Обратно по темата)

Често пъти, когато съм свободен ходя у Наскови. Децата ни си играят, а ние двамата с него стоим в студиото му. Тогава той започва да ми свири на електрическите си китари. Свири ми стари парчета. Свири ми новите, които току що е създал. Свири и тези недовършените, върху които работи в момента.

Пита ме, какво мисля. Дали различавам звученето на “Фендер Стратокастер”, с това на “Ибанец”-а му, или на новата му “Джипсън” китара.  Иска да знае, кое звучене ми харесва повече. Аз обаче си трайкам. Всичките ми харесват. Ама го оставям да свири по-дълго, за да продължа да се наслаждавам на мини концерта, който Наско ми изнася.

И докато го слушам, започвам да си мечтая.

Ето така…

                                  (Второ отклонение от темата)

…Виждам как годините се стопяват и аз съм попаднал в началото на 80-те години на миналия век…Отново сме 14-15 годишни…И сме влюбени…Влюбени хлапета, но не в момичетата от съседния клас, съседния квартал или улица, а в музиката, която като нас е още млада, неопитна, искренна, истинска, неподправена, сурова. И с кипяща кръв. Музиката на “Хеви Метъл” рока…Така, както си мечтая с притворени очи, аз виждам как отново сме със старата тайфа и скачаме по подиумите и сцените на читалищата в София, под звуците на “Ей Си Дий Си”, “Блек Сабат”, “Айрън Мейдън”, “Моторхед”, “КИСС”, “Секс Пистълс”.

Виждам, как се бутаме и “куфeем” пред уредбите на дискотеката “Пешо Берон”, в кв. “Иван Вазов” или читалището “Средец”, край старата трамвайна спирка, щото само там пускаха метъл и пънк и как на другия ден, не можем да си обърнем главите. Нито на ляво, нито на дясно. Щото вратовете са ни изтръпнали. И ни болят. Страшно много ни болят от тръскането на косите ни, (тогава още имахме коси!)  в такт с ритъма на Хеви Метъл-а.

read more »