Упражнение по рокендрол откровение: “Хеви Метъл”- а , с който пораснахме и остаряхме

Упражнение по рокендрол откровение:

“Хеви Метъл”- а , с който пораснахме и остаряхме

Симеон Гаспаров

1. Увод

– Хареса ли ти текстът? – пита ме Наско, докато държи с едната си ръка волана на камиона, а с другата листче от тетрадка.
– Хареса ми – отговарям бързо и гледам към полето, където работници вдигат някакво скеле.
– Не…не виж го отново…Много бързо отговаряш…Не си го видял!
Прав е. Не съм го видял.
– Добре де, дай го отново…

2. Изложение

Днес е петък. Това е денят, в който започва моята работна седмица. Жена ми работи всеки петък от вкъщи. А това означава, че петък, събота и неделя са дните, в които аз работя, ако има нещо за работене, де. През останалото време стоя в къщи и гледам децата. Не, че много ми се прави, ама това е положението. В дните от петък до неделя, насрочвам срещите за интервютата ми, пиша статии, правя репортажи. Заблуждавам се, че още съм интересен и ценен български журналист. Журналист, който някой ден ще промени светът и хората към по-добро. Но не, не. Не съм. Просто фантазирайки си, се опитвам да излъжа още малко, бавно но сигурно пристъпващата към мен старост.
И така, ако не правя някое от гореспоменатите неща, или не пиша по книгите си, просто съм с…Наско. Както днес например.
Наско е един от доста добрите китаристи излезли някога от България. Поне за мен. Свирил е с много банди у нас и по света, като “Сигнал”, “Стоунхендж”, “Елит” и т.н. В момента Наско има компания за слагане на прозорци, край Чикаго и когато не свири на китарата си, работи по прозорците.
Понякога ме вика с него да му помагам. И аз отивам. На мене ми е много гот да сме заедно. Возиме се наоколо, говорим си, смееме се. Връщаме се към общите ни спомени и приятели от София. От времето преди да станем имигранти. От времето, когато мечтите ни бяха безкрайни. Когато косите ни бяха по-тъмни и по-гъсти.
И така, в шеги и закачки работим и денят ни минава неусетно. Когато сме на прозорците се чувствам някак си свободен, млад, а и силен, особено когато товарим камиона, или пък мъкнем стъклата по етажите. Вярно, работата е тежка. Понякога кашлям от нея. Изгнилите ми от астмата дробове не понасят прахта, в която работим, но пък иначе си ми е гот, без майтап. А и изкарвам някой друга долар отгоре. Определено, повече отколкото с писане!
Освен, че работи с прозрците през деня, през останалото време Наско подготвя два албума наведнъж. Прави ги заедно с няколко от бившите вокали на метъл иконата Йънгуи Малмстийн!

(Първо отклонение от темата)

В Чикаго, Наско от време на време свири с “Кинг Кейси”. Аз им ходя на концертите, ама повече заради Наско. Той им е соло китара. Някой път съм му нещо и като сценичен работник. Помагам му да товариме в микробуса на жена ми уредби, микрофони, китари. Иначе “Кинг Кейси” ми бяха малко скучна банда, но вече са ми ОК.
Мисля, че един концертите на Наско и Кейси, на който много се изкефих бе през една снежна януарска нощ в Пени Роуд Пъб, край Берингтън, Илиной. Към полунощ на сцената при тях се качиха ритъм китарата и пианистът на Гънз енд Роузес – Дизи Рийд и бившия вокал на “Майкъл Шенкер Груп” – Хапенин Хари. Каква нощ беше, само…Фантастична! Нереална! Петима мъртво пияни фермери бяха останали само в бара, две мадами се сбиха, а музикантите свиреха ли свиреха така, като, че ли им беше за последно.

(Обратно по темата)

Често пъти, когато съм свободен ходя у Наскови. Децата ни си играят, а ние двамата с него стоим в студиото му. Тогава той започва да ми свири на електрическите си китари. Свири ми старите му парчета. Свири ми новите, които току що е създал. Свири и тези недовършените, върху които работи в момента. Пита ме какво мисля. Дали различавам звученето на “Фендер Стратокастер”, с това на “Ибанец”-а му или на новата му “Джипсън” китара. Иска да знае, кое звучене ми харесва повече. Аз обаче си трайкам. Всичките ми харесват. Ама го оставям да свири по-дълго, за да продължа да се наслаждавам на мини концерта, който Наско ми изнася. И така, докато го слушам си мечтая…

(Второ отклонение от темата)

…Виждам как годините се стопяват и аз съм в началото на 80-те години на миналия век…Отново сме 14-15 годишни…И сме влюбени…Влюбени, но не в момичетата от съседния клас, а в музиката, която като нас е още млада, неопитна, искренна и с кипяща кръв. Музиката на “Хеви Метъл” рока…Отново сме 14-15 годишни и със старата тайфа скачаме по сцените на читалищата в София, под звуците на “Ей Си Дий Си”, “Блек Сабат”, “Айрън Мейдън”, “Моторхед”, “КИСС”, “Секс Пистълс”.
Виждам как се бутаме и куфeем пред уредбите на дискотеката “Пешо Берон”, в кв. “Иван Вазов”, щото само там пускаха метъл и пънк и как на другия ден, не можем да си обърнем главите. Нито на ляво, нито на дясно. Щото вратовете са ни изтръпнали. И ни болят. Страшно много ни болят от тръскането на косите ни, (тогава още имахме коси!)  в такт с ритъма на Хеви Метъл-а. (На това тръскане на косите му викат – “хед бенг”. Движиш си главата нагоре-надолу-нагоре-надолу-нагоре-надолу и то бързо-бързо, много бързо, докато не се замаеш и не откачиш от кеф…)
Хеви Метъл-ът, който беше млад и растеше и узряваше заедно с нас. Който вървеше ръка за ръка с нашето поколение. Хеви Метъл-ът, който бавно навлизаше през процепите на Желязната завеса и който бе започнал вече да я пропуква. Хеви Метъл-ът, с който заедно пораснахме, узряхме и заедно остаряхме…
…Виждам отново как, ние, тогавашните хлапета, избягали от училище мръзнем пред концертните зали на София, за да чуем тъй рядко идващите по онова време до нас концерти от Запад.
Виждам как се събираме, край стрелбището на стария софийски цирк. Как си разменяме тайно от “куките” плочи на “Джудас Прийст”. Разменяме си плакати, значки и нашивки на чудовища с горящи китари и мотори, които пришиваме на изтърканите си джинсови якета. Виждам как пием бира седнали на тротоара, по който от време на време преминава някой раздрънкан “Москвич”. Как се заяждаме с ченгетата и как подсвиркваме, небрежно на  гаджетата излизащи в голямо междучасие на близката немска гимназия…
Момичетата ни гледат. Усмихват се…Ние се опитваме да им привлечем вниманието…Правиме се на железни…Чупиме стойки по паважа…Имитираме свиренето на електрическа китара или барабани във въздуха…А те ни гледат през оградата…Не са виждали такива “модели” като нас…Ние обаче им правим смях…И гаджетата се смеят…Докато се смеят, бузите им поруменяват…И устните им стават още по-сочни и по-вкусни…
После момичетата се престрашават. Излизат зад оградата на Немската гимназия и идват плахо, като кошути, една по една, при нас…Говорят си нещо на ухо…Гледат ни…После идват и техните приятелки…Пушат ни от цигарите…Пият ни от бирата…Ей така, между другото, разкопчават сините си ученически престилки…Ние ги гледаме омагьосани и преглъщаме жадно, жадно, жадно…
Момичетата знаят, че ги гледаме и се усмихват…Уж тайно, правят си знаци с очи една на друга…После избягват от час и тръгват с нас на тумби из улиците на дремеща София…
…После нас ни взеха войници…После момичетата ни забравиха…После софийският цирк изгоря и ние се разпръснахме по света като пепелта му.

(Обратно по темата)

– Виж, много е готино – казвам на Наско, след като прочитам отново внимателно текста, който ми е дал. – Само мисля, че може да смениш това, това и може би – това.
Наско взема молив и си отбелязва забележките. После отваря капака на камиона си и започваме да товарим прозорците. Работният ни ден започва.
…След малко ще отидем на адреса. Той ще се качи на стълбата. Аз ще му подавам инструментите отдолу и ще си говорим.
Ще си говорим за живота, за България, за Америка, за старите приятели. За битките, които водим и които въпреки, че знаем, че са изгубени – продължаваме да се хвърляме в тях. Той като свири на китара, аз като пиша думи. Но най-много си говорим за музиката, която ни даде толкова много радост…Музиката на Хеви Метъл рока. Нашата музика. Музиката на нашето отиващо си поколение.
…После ще свършим работа. Ще дойде вечерта…Ще се приберем при семействата си…Наско ще гледа в нотите и ще свири на китара…Аз пък ще гледам в екрана на компютъра и ще пиша думи. Думи, които едва ли някого, някога ще трогнат…Освен скитащата ми имигрантска, четирдесет и нещо годишна, тийнейджърска душа.

3. Заключение

(Трето и последно отклонение от темата)

Наско не ми дава вече да се качавам на стълбата, когато работи с прозорците. Последния път, като се качих да му подам един инструмент се замечтах нещо. Изгубих ориентация. Залитнах…Спънах се във въжето…Полетях от покрива на къщата. Паднах върху гаража, после върху кофата за боклук и от там направо върху предния капак на колата на клиента, на който му слагахме в момента прозорците.
Егати майтапа настана! Собственикът на къщата, докато ме гледаше как падам, цветовете на лицето му постепенно започнаха да се изменят и да стават като на американското знаме.  Онзи първо пребледня. После посиня. Накрая почервеня…А като видя на какво му стана капака на колата и звезди започнаха да му присвяткат от очите…
…Абе карай, бе…Да не ти дреме…Аз иначе съм си ОК…Само врата малко ме болешe…Като че ли съм куфял на рок концерт в зала “Универсиада” през лятото на 1982 -83 – та година.
Това е братче Хеви Метъл-а…Не е шега работа…Като една приказка за младостта…

(без) Край

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: