Германски делници: Западна страна – Източна страна

Германски делници

Западна страна – Източна страна

Симеон Гаспаров

1. Нещо като увод

Макендорф, (не го търсете на картата, защото няма да го намерите!) е едно малко, заспало, немско селце, намиращо се на около 30 км от град Волфсбург, т.е. в западната част на Германия. Около 320 души живеят в него. Там няма училище, няма болница, няма библиотека, няма полиция.
Има обаче 2 бирарии с по 2 огромни бирени градини, в които спокойно могат да се наместят всички жители на селцето, че и тези от съседните наоколо населени места. Селото е на около 300 години, което пък го прави истински младенец, в сравнение с другите край него, които са на възраст по на 800-900 години. (Изписано е по табелите на пътя, който минава през тях.)

Image
В Макендорф, животът и времето са спряли. Е, минава от време на време един автобус, но той наистина само преминава. Рядко спира на спирката в “даунтаун” Макендорф. Не защото го няма в разписанието, а защото на спирка “Макендорф”, почти никой не слиза и почти никой не се качва.


Тук нищо, ама почти нищо не се случва, освен ако от време навреме жителите на селцето не се съберат за някой празник, сватба, кръщене или погребение и не се напият, както си трябва. Те, не че не го правят всяка вечер, но така е по малките градчета и селца, разпръснати като почти невидими черни петънца върху картата на огромния свят.
Макендорф обаче, има една атракция и “още нещо”. Атракцията на селото е, че едната от бирариите, докато я разширявали и вдигнали втори етаж, майсторите забравили да построят стълбището към по-горния етаж и той така си останал, откъснат от първият и висящ във въздуха. Има си прозорци, има си тераса, но няма стълби към него. Местните се майтапят, че тук се събирали душите на починалите пияници от Макендорф, които идвали от онзи свят, да се веселят на воля.
Отговор обаче на загадката, защо строителите “забравили” да вдигнат стълбището има. И той се дължи на това, че майсторите били леко попрекалили с бирата и шнапса, които се леели на воля, докато те ремонтирали любимата си кръчма, която пак си останала само с един етаж.

Image
Освен атракцията с едноетажно-двуетажната бирария, в селцето има и нещо друго. Нещо по така. “Нещото” не се забелязва, за него почти не се говори. То е останало като призрак, някъде в миналото и само от време навреме стряска съня на местните макендорфци по средата на нощта, когато се появява във формата на един зловещ гръм идващ сякаш от предверието на ада.
Да, но този тътен не идва от предверието на ада, а от близката вековна сенчеста гора и от една буренясала ивица земя разделяща същата тази вековна гора на две части.
На източна и на западна. Защото тук някъде, е минавала границата, онази, с която Германия дълго време беше белязана на източна и на западна страна. Тази ивица земя е някогашната ничия земя между Германия “ийст” и Германия “уест”. Тя е толкова силно минирана, че никой, вече толкова години от обединението на страната не смее да я разминирва.
Хората са я оставили на времето и на природата, да правят с нея каквото си искат. Тя е забранена и опитваща се да бъде забравена територия. И само някой път, когато някое заблудено диво животно премине през нея и стъпи върху някоя от безбройните мини, се чува онзи гробовен взрив, който като вик от миналото, като кошмарен сън идва да напомни за времето на студената война, когато не само Германия, но Европа и целият свят бяха разделена на две.

Image
И колкото и смешно да звучи, но точно от тук, от невидимият и задрямал Макендорф, някога е започвал и свършвал Западът. От тук е започвала и свършвала свободата. Свободата да бъдеш ти, да бъдеш това, което искаш и можеш да бъдеш. Същата тази свобода, за която хиляди Източно Европейци и Източно Германци, десетилетия наред се бориха, за да се докоснат до нея и да я изживеят. Дори само за един миг.
Макендорф, обаче символизира и нещо много уникално за Германия и за духа на тази нация. Тук, през всичките години, докато Германия е била разделена, като по един неписан, но свещен закон, като един код на честта, на храброста, на вечно борещия се човещки дух, всички жители на селцето, денонощно без почивен ден са ходели край граничната бразда, чакали са бежанци от Източна Германия, превеждали са ги през телената ограда и са им помагали.
Защото, духът на жителите от малкия и невзрачен Макендорф е това, което прави тази нация велика и уникална за света, дала толкова много поети, композитори, философи и писатели. Не колите, не бирата, не саламите и кренвиршите, а хората на Германия. И техния дух!

Image

2. Западна страна

Германия е точно това което сте си представяли и виждали от картичките и туристическите списания. Нито повече, нито по-малко. Нещо като малките шарени блокчета от играта ЛЕГО. Хубава, чиста, спретната, подредена и организирана.
Но Германия, също като Америка, си остава малко разделена. И докато в Америка делението е в посока Север – Юг, в Германия делението е Изток-Запад.
Щефан е около 50-годишен, средно висок. Говори тихо, бавно. Английският му е с много тежък акцент. С него се заговаряме на летището във Франкфурт докато и двамата чакаме самолета за Хановер.
“Германия не е това, което беше”, казва той докато ме разпитва за Америка и отпива бавно от еспресото купено от терминала край летището. “Много тежък стана животът тук – данъци, работа всичко е по-трудно от преди.”
“Преди”, за Щефан е времето когато Германия бе разделена на две.
“От 20 години не съм си купувал нова кола, защото е прекалено скъпо” обяснява ми той.
Щефан живее с жена си, тъща си и кучето в къща край Хановер. Той работи за автомобилната индустрия и се връща от командировка в Южна Африка. За здравното си осигуряване разказва, че не е вече безплатно. Той плащал половината, а другата половина се покривала от компанията към която работел. Щефан ме пита дали в Америка е по-лесно отколкото в Европа. Той мисли че е. Аз мисля, че вече не е. “Знам ли, казвам” накрая и вдигам рамене, “въпрос на гледна точка”.
Половин час по-късно, някъде из облаците към Хановер, дочувам как зад мене възрастна германка се опитва да заговори седящия до нея млад американец. Те и двамата говорят високо, така че ги чувам не само аз, но и половината самолет.
Младият човек е от Калифорния и казва че са го изпратили на специализация за две седмици в Германия. Неприятно е изнадан от лошото време, мъглата, студът и дъждът. А е само средата на лятото. Нормално е за Германия, обяснава му жената. Тя пък се връщала от сватбата на дъщеря й, която се оженила в столицата на щата Уисконсин.
“О, йе Милоуоки, знам я!”, въодошевява се младежът, осветлен от неочакван изблик от географски познания.
“Не, не!”, поправя го германката – “Медисън. Това е столицата”.

Image
Вън от летището на Хановер, първото което прави впечатление са малките икономични коли, които се придвижват по шосето. Виждат се също доста нови чешки коли “Шкода Октавия”, но и не по малко румънски “Дача – Логан” модели. Няма ги “БМВ”-тата, няма ги “Ауди”-тата, няма ги луксозните Мерцедеси. Щефан, май че бе прав, нещо в Германия се е променило.
И въпреки всичко, в Германия има нещо, което независимо от драматичното минало на тази страна, веднага се набива на очи. Познахте нали? Строежът на пътищата и автомобилите. Аутобаните, както тук наричат магистралите са започнати още в началото на 30-те год на миналия век и до днес продължават да са пример за това как да се строят пътища. Същото е с и с автомобилната индустрия на страната. Немските автомобили продължават да са едни сред най-търсените и престижните в света и ако недай си Боже нещо стане с автомобилната индустрия на страната и техните коли започнат да западат, така като американските, със сигурност икономиката на Германия ще понесе удар, чийто последствия могат да бъдат катастрофални. (Поне така ми се струва.)

Image

Image
И въпреки, че за много хора марките Мерцедес, БМВ, Ауди представляват перлите в короната на автомобилната индустрия на страната, Фолксваген си остава, като че ли най-народната германска кола. Заводите на автомобилите Фолскваген са разположени в град Волфсбург, край бреговете на изкуствен канал, който е прокаран през цяла Германия. Волфсбург е малко “измислен” град. Няма шега! Построен е от нацистите през 1938 година за работниците във заводите на Фолксваген. Във Волфсбург буквално дишат и живеят с автомобилите. Тук даже, училищата пускат учениците си във ваканция, когато от заводите на Фолксваген излязат в отпуск, защото на около 90% от децата родителите им работят в същите тези заводи.
Всичко е така добре планирано и организирано, че дори лятото когато затварят фабриките за около месец, заради настройка на машините и почистване, семействата на работниците ги чакат с автомобилите пред входната врата на цеховете натоварени със сгъваеми палатки и всички заедно, радостно се разпръсват по къмпинзите на Европа.

3. Източна страна

Град Гера е нещо като събирателно на източна Германия. Той се намира в богатата област Тюрингия. Около 100 000 души живеят днес в Гера. Той е град побратимен също и с нашенския Сливен. По време на разделянето на Германия, Гера и Тюрингия са били дадени първо на американците, но за да получат част от Берлин, който пък бил завзет вече от руснаците, янките трябвало да я отстъпят на хората на Сталин.

Image
Те им я дали, но скоро разбрали, че се били минали жестоко, защото цялата област е изключително богата на уран. Този факт го знаели само руснаците и затова предложили да отстъпят на САЩ част от Берлин, но да сложат ръка върху урановите мини край Гера. Така, заради тези мини Гера е имала същата участ като останалата част от Източна Европа.
Гера е разположен в котловина и те посреща още от аутобана с чисто нов салон на Мерцедес, със западнали, ръждиви, полупразни заводски халета, с по 8 -9 етажни блокчета – панелки с люпеща се мазилка и с едно жълто трамвайче пресичащо центъра на града.

Image
В Гера, обаче, за нас българите родени и отрасли на изток от Желязната завеса, има някаква тъжна романтика. Нещо мило, нещо дълбоко лично и чисто останало от миналото като един сладко-горчив спомен от времето, което е оставило своя отпечатък върху съдбите на няколко поколения българи, германци и източно-европейци.
Мътната река, която преминава през центъра на града напомня малко на нашата Марица, която пресича Пловдив. От водите й сякаш се носи дъх на история, дъх на леко подпийнал партиен секретар идващ си от заводско парти по случай Октомрийската революция. Мътните й води носят дъх от миналото на изтъркани от употреба лозунги, на баяти идеологии за класова борба и пролетарски интернационализъм, дъх на прясно опечени тухли за Берлинска стена, дъх с ехо от речи на Ерик Хонекер, дъх на дружба и разбирателство между народите, дъх на узрял социализъм и на научно технически прогрес, дъх на комсомолски събрания, на ченгета от ЩАЗИ и на руска водка.

Image

Image
Но този спомен от миналото, който идва в теб, когато застанеш пред водите на мътната река, вече не те плаши, не те смущава. Той идва просто, като една забравена равносметка на годините и на миналото. Той идва, като някакъв повей на забравата, търсещ помирение, търсещ покой, търсещ да намери мястото си в нашите объркани делници.
В Гера, всичко толкова е близо до нас, до тези които помниме онова време, че направо някак си от вътре нещо започва да те изгаря и неусетно виждаш как си се върнал в годините на Германската Демократична Република.
Спомняш си за другарите и братята ти по съдба, за пионерите, за идеите за равенство, за нещо по добро. Тук оживяват спомените по германските рок групи “Карат”, “Пудис”, ТВ програмата с кабаретния балет “Шарено Котле”, оживяват шлагерите на чешкия певец, пеещ на немски Карел Гот, оживяват образите от филмите на ДЕФА, оживяват онези наивни и мили източногермански уестърни, с легедарния Гойко Митич, оживяват “Трабанта”, “Вартбургът”, колелото ИФА.
Оживява, онази неподправена носталгия по младостта. По нашата младост. По времето, когато бяхме равноправно онеправдани, равноправно нямащи, равноправно борещи се за по-добро и по свободно бъдеще. Но и по времето, в което, поне имахме лесно достъпни жилища, училища свободни от дрога и чакахме с часове на опашки и за салами, и за книги.
Нашите братя от Източна Германия или както я наричаха тогава – ГДР, успяха! Не се препънаха в промените. И Чехите, и словаците, и поляците, и унгарците успяха. Само ние българите, като че ли отново, за съжаление, останахме някъде зад тях.
Кризата обхванала Източна Европа не е подминала и Гера. Много от младите жители на града го напускат, за да си търсят късмета на запад. Марвин е около 30 годишен дизайнер от Гера, който работи в западната част на Германия. Признава ми, че с голямо желание би се върнал в родния си град, дори и за по-ниска заплата, но там просто работа за него няма.
Хората в Гера са много приветливи. Те някак си са запазили онзи младежки ентусиазъм и радост от промените настъпили след 1989 г., който някак си им помага да преживеят трудностите на прехода, които изпитват в своето ежедневие.
Те са и много мили към нас българите. Повечето от жителите на Гера, а и от Източна Германия, все още таят хубавите спомени от българското море, от курортите ни Албена, Слънчев бряг, Златни пясъци. Хората помнят къмпинзите, скътани зад златните дюни и смокинените горички, разпиляни по цялото ни южно Черноморие. Те още пазят онази неподправена романтика по нашето българско море, която за съжаление много от младото поколение българи вече непознават.
Един от източно германците запазили своята голяма любов към нас българите и нашата страна, е господин Ханзи Рьоте. Той години наред е ходил на почивка до България с неговите деца и постоянно разказва за доброто приятелство, което имал с хората от България. Разказва как са си гостували с едно българско семейство и как заедно с тях са обикаляли из прекрасната земя наречена България.

Image
Хер Рьоте не крие, че много би искал да види България отново, но заради напредналата си възраст ще му е доста трудно. Над 80 години е. Неговият зет Райнхард също с радост подчертава, че почти всяка година ходи на море в България и даже си спомня как навремето са пътували с техния трабант до нашето черноморие и как са спали 3 ма души в него. Е, все пак трабанът е бил комби!
Съдбата на фамилията на господин Рьоте, е някак си събирателна за Източна Германия. Неговото семейство е имало фирма за транспорт от около 200 години. Тази компания е надживяла Първа, Втора Световна войни, надживяла е разделянето на Германия. Надживяла е и комунизмът.
По времето на соца държавата я взима, но оставя семейство Рьоте да я управлява. Връщат им я след промените. Но при обединението на Германия и навлизането на еврото в обръщение, компанията не издържа и обявава фалит.
“Много от хората, които ни бяха клиенти заради смяната на марката, с еврото не успяха да си върнат плащанията, които имаха към нас и ние трябваше да закрием нашата семейна компания”, обяснава с тъга г-н Рьоте.
И въпреки всичко, Източна Германия изглежда по-добре, по-подредено и по-чисто от България. Като я сравнява човек, няма как да не си помисли, че може би Източна Германия днес, е това, което България ще бъде след 20 години в ЕС, ако разбира се, не ни изгонят от съюза. Кой знае?
В Гера, между другото имат любимо питие. Освен бирата, разбира се и това е … нашенската Мастика от град Пещера – 47 градуса.
“Шюн, шюн! (т.е. хубава, добра) мастика”, казват жителите на Гера. Те я пият с малки чашки и разреждат с…бира. И не ги боли главата на другия ден. Как ли става, това никой не може да каже.
Германска им работа!

———–
* предишна редакция на материалът е излизала през 2007 г.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: