По “сините магистрали” на непознатата Америка

IMG_0066По “сините магистрали” на непознатата Америка

Симеон Гаспаров

simeongasparov@gmail.com

През 1978-ма година, никому непознатият американски писател от индиански произход Уйлям Лийст Хийт Муун – (William Least Heat-Moon от племето Осайджи), тръгва сам на 3 месечно пътешествие из Америка. За да избяга от безизходицата, в която попада, вследствие на загубата на своята работа и тежкия развод, който преживява и за да намери собствения си душевен мир, индианският писател поема по малките, почти непознати пътища, намиращи се далеко от магистралите. Върху старите карти на компанията Rand McNally, тези пътища са нарисувани в синьо.
Карайки през деня и спейки вечер във вътрешноста на своя микробус, Лийст Хийт Муун преминава 13 000 мили (1 миля = 1.6 км) . Преживяното от него, по пътищата на страната и в малките, незнайни градчета, като Неймлес, Тенеси, Хачита, Ню Мексико или Бейгли, Минесота, той описва в творбата си – “Сини Магистрали”, която се превръща в документална хронология на другата Америка. Непознатата Америка, Америка-та на хората от малките невидими селца и градчета разпръснати по тялото на тази все още млада, горда и сурова страна. През 1982-83 г. книгата на Лийст Хийт Муун става абсолютен бестселър и цели 34 седмици оглавява първото място, в класацията на Ню Йорк Таймс.
Из Америка по пътя част 1Идеята да се върна, близо 30 години по-късно, към “сините магистрали” на Лийст Хийт Муун, ме споходи случайно, по средата на пътуването ми от Чикаго до Калифорния. След спиране в Уичита, Канзас, пропуснах да свърна към главната магистрала. Единствения начин, да стигна до своята дестинация, бе да се продължа на запад, по безлюдното, почти невидимо на картата 54-то шосе.
Няколко часа по-късно, пътувайки покрай празните, полуразрушени селскостопански дворове на прашните, западнали селца и градчета, с по 4-5 къщи, сгушени в необятните океани от царевични поля, накацали покрай шосето, виждаш как онази Америка, описана от Уийлям Лийст Хийт Муун, все още недокосната от лъскавите молове, банки и вериги за бързи закуски, бавно, но сигурно залязва. Ранена дълбоко от настъпилата икономическа криза, без субсидии и помощи за селското стопанство, тази Америка е оставена на милостта на съдбата. От видяното покрай шосе 54, е повече от ясно, че тази милост, няма да трае дълго.

1. Късмет, Канзъс – “Исус вчера, днес, завинаги”

“Искате ли чаша вода?”, обръща се към мен, мила, около 18 годишна сервитьорка. Облечена е с фланела на която пише – “Исус вчера, днес, завинаги”. Преди още да съм й отговорил, момичето пристига усмихнато с чаша ледена вода. Тя работи в дървеното ресторантче, разположено на шосе 54, в близост до носещото странното име градче – Късмет, Канзъс. Спрял съм за обяд.
Късметът, определено е основното, от което малкото градче се нуждае. Честно казано, сравнени с Късмет, Канзъс, нашенските Павликени или Горна Оряховица изглеждат, направо като супер развити икономически мегаполиси. Тук наистина няма нищо, освен няколко къщи, църквичка и царевични ниви, които се пресичат от шосе 54 и ж.п. релсите на компанията Southern Pacific.


Из Канзъс част 1Според икономическата статистика от 2000 г. в Късмет Канзъс, би трябвало да живеят около 300 души, но реалността показва, че няма повече от стотина. Канзъският Късмет, има все пак с какво да се гордее. Тук, всяка година се провежда … най-малкия градски панаир в света.

Някъде из Канзъс - забравената Америка част 1

Преди да поема по пътя, в дървеното ресторантче, влиза дребничък старец с нахлупена ниско каубойска шапка. Той си поръчва следолед. Сяда близо до масата, на която съм седнал с пътуващите с мен българи и ни хвърля няколко подозрителни погледа. Докато минава покрай него, един от нашите му казва, възпитано на английски: “Довиждане”. Старият каубой, без да го погледне или каже нищо, продължава да си ближе сладоледа.

2.Лами, Ню Мексико – Рамон, Ози Озбърн и Ангъс Йънг

Американският Запад, изглежда по зелен от всякога. Дългата суша е отминала и прериите са цъфнали като градини. Това е първото нещо което прави впечатление, докато се разхождам из Лами, Ню Мексико. Тук живеят 67 души. Преди няколко години те са били само 30, но като че ли Лами изживявава напоследък, някакъв икономически “бум”, защото само за няколко години популацията му се е удвоила.

Рамон деца галят змиите част 2Лами, Ню Мексико е едно от тези невидими градчета, които съществуват единствено и само, благодарение на влаковете, които спират в тях. Причината да го има е че инженерите, строили някога железницата през Дивият Запад на Америка, преценили, колко е не рентабилно да я прокарват директно до Санта Фе, поради обръча от планини заобиколил града. Затова направили така, че гарата за Санта Фе, всъщност да бъде в невзрачното Лами, от където пътниците към града се извозвали с коне или автомобили.
В Лами попаднах на един от най-живописните образи на моето пътуване, който сякаш беше изпаднал като от кадрите на филм правен от Емир Костурица. Той се казваше Рамон и се разхождаше из перона на гарата в Лами с жив питон около врата. Ако от комедийното латино дуо, Чийч Марин и Томи Чонг, имаха шанса да се запознаят с Рамон, от Лами, Ню Мексико, те определено биха станали трио.
Рамон чакаше тъща си да дойде с влака. Той си седеше кротко, оставил децата играещи наоколо да галят влечугото.
Заради настъпилата криза и липсата на работа, Рамон, сподели, че решил да си отглежда на частно африкански питони. Той заради това ги носел със себе си. Да свиквали с него. От скоро бил в занаята със змиите. Едва успял да купи тези два питона – 4 годишният Ramom, Ozzy & Angus част 2Ози (кръстен на Ози Озбърн), който му бе на врата и две годишния Ангъс (кръстен на китариста на Ей Си Дий Си – Ангъс Йънг), който пък шаваше нервно във вътрешността на потника му. Съвсем професионално, Рамон, ми признава, че не знаел какъв е интересът на пазара в Ню Мексико, към африканските питони, но смятал да си открива частен терариум на двора, след което да го проучи.
“Добре де”, любопитсвам аз, “ами, не те ли е страх от змиите?” “Не, бе мъжки, защо?”, отвръща той невинно. Питомниците му били толкова мили, че даже спели с Рамон в леглото. Ако не съм му вярвал, можело да ги понося, предлага ми той. “Ами, благодаря, но бързам”, учтиво отклонявам поканата му.
На раздяла, Рамон ми се оплаква загрижено, че питонът Ози, нещо бил загубил апетит. Даже мишката, приготвена му за вечеря, го нахапала така жестоко, ето тук, показва ми белезите оставени от борбената мишка, върху корема на бедния Ози, та трябвало сега да го маже с мехлем.
“А, кое от двете влечуги ще ти ражда питончетата”, ей така от немай къде го питам. „Ето, това, мамицата му, още незнам!” вдига безпомощно ръце Рамон и пуска Ози и Ангъс да се въргалят в близката локва край гарата.

Kristina i bebeto j Izabela част 33. Родена в България, осиновена от американци
Масовата имиграция, която България изживя през последните години е оставила своя белег не само в родината ни, но и по всички кътчета по света, където са преминали нашите имигранти. Същото е и с Америка. Където и да съм бил, дори и в най-отдалечените райони на страната, като например архипелагът на Апостоловите Острови в Големите езера, каньоните на Аризона или пък из планините на Колорадо, почти винаги съм срещал българи.
На път за Албъкюрки, Ню Мексико се запознах с 18 годишно момиче, родено в България и осиновено от американци. Българското й име е Кристина Златинова Иванова, а щатското Кристина Даниелс. Кристина е оставена за осиновяване и от четири годишна възраст е живяла в сиропиталище. Забравила е българския и разговора го водим на английски.
„Имам голямо желание, да открия българските си родители”, споделя Кристина, но пояснява, че осиновяването е направено затворено, така че никой да няма достъп до архивите с имената на родителите й. Въпреки младата си възраст, Кристина е майка. С нея пътува 2 месечното й бебе – Изабела.
Не ми е удобно да я разпитвам женена ли е или не, а и тя нищо не казва за семеийния си статус. Кристина живее в Колорадо. В момента пътува към американското семейство, което някога я е осиновило. Бърза да им покаже рожбата си.
Когато разбира, че съм репортер, Кристина споделя че преди 14 години, вестниците у нас са писали за нейния случай, за това как е била осиновена и т.н., но не можела да си спомни повече подробности.
Питам я как се адаптира с живота в Америка. Веселата Кристина изведнъж замлъква. За миг, преглъща сякаш някаква скрита, отдавна сподавена мъка, поема дъх и отговаря с тиха болка в гласа – „По добре е от сиропиталището”, след което добавя: „Няма, никога да позволя, моята Изабела, да изпита това, което аз изпитах! О, не,не! Никога!” Не я разпитвам повече. Ясно е, че животът й не е бил лек.
„Много ми се иска да видя отново България, София, Варна” споделя Кристина на раздяла. Надявала се това да стане скоро”. Ще стане, щом искаш, ще стане, окуражавам я, въпреки че чувствам, вътрешно, че срещата с родината й няма да е скро. Кой знае, дано да греша.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: