Кънтри Джо МакДоналд (Country Joe McDonald) свирил на сцената на “Уудсток” 1969 Woodstock’ 69“:
“Рок фестивалът в “Уудсток’ 69” г бе символ на надеждата”
“Дженис Джоплин ми беше гадже”
“Борбата, която водехме през 60-те години продължава и днес”
С музиканта Кънтри Джо МакДоналд (Country Joe McDonald) свирил на сцената на рок фестивала “Уудсток” 1969 Woodstock’ 69 г , за списанието “Клуб Z” – http://www.clubz.bg разговаря Симеон Гаспаров (Август 2014г)
Симеон Гаспаров
slgasparov@comcast.net
Кънтри Джо МакДоналд (истинското му име е Джоузеф Алън МакДоналд) е роден на 1 януари 1942 г. Той е соло изпълнител и вокал на американската психеделик рок група “Кънтри Джо енд дъ Фиш” – “Country Joe and the Fish”. Популярността на Кънтри Джо и групата му в САЩ и по света започва през 60-те години и достига върхът си по време на рок фестивалът Уудсток 1969 г. Тогава, пред близо половин милион публика, Кънтри Джо излиза на сцената и изпява песента “I-Feel-Like-I’m-Fixing-To-Die-Rag”, която бързо се превръща в символ на протестите срещу войната във Виетнам. Тази песен е известна и като “Виетнамската песен”. Името й на български се превежда
като нещо от сорта на – “Чувствам, че се подготвям да умра (с танц)”. Тя е пародия, от стила на черния хумор и разказва за безмислието на войната и затова как всички ще умерем в нея.
Рефренът на песента: “Едно, две, три за какво воюваме?”, е закачлив, бързо запомнящ се и кара хората по протестите в САЩ често да го припяват. Кънтри Джо е издал над 30 албума с музика. Написал е стотици песни в различни жанрове, сред които има и филмова музика. Името “Кънтри Джо”, също е шегаджийско. То идва от прякора, с който американците някога са се майтапели по адрес на съветския диктатор Йосиф Сталин и са го наричали – “Кънтри Джо” или на български – “Нардония Джо.
По време на интервюто за “Куб Z” заварвам Джо в домът му в Бъркли, Калифорния. Казва ми, че в момента препрочитал за 3 ти път книгата на чешкия писател Ярослав Хашек – “Приключенията на добрия войник Швейк”. “Харесва ми отношението на Швейк към войната. Той е моят любим герой”, признава си музикантът, станал един от символите на протестите от 60-те г.
– Г-н Макдоналд, кое според вас превърна фестивала в Уудсток 1969 г от рок концерт в легенда, за която не само в моята страна България, но и по целия свят хората все още говорят?
– Мисля, че това се дължи на мащаба на събитието, който надмина очакванията. Изведнъж дойдоха над половин милион души. Също така от значение е и мащаба на изпълнителите. Рокендролът в тази форма, в която бе представен на фестивала бе нещо съвсем ново, както и рок групите излезли на сцената. Те бяха толкова много, свириха три дни. Освен това фестивалът бе превърнат във филм, нещо, което не бе правено до този момент. Издадоха се и плочи. Получи се нещо глобално. “Уудсток” бе направен от младото поколение от онова време. Той
беше символ на надеждата.
– Какво бе посланието на “Уудсток” 1969 г ?
– Посланието, което излезе от него бе – мир, любов и нов начин на живот. Нов стил не само в музиката, но и в модата. И всичко това се случи в разгара на войната във Виетнам, расови бунтове и всякакви проблеми, с които новото поколение се сблъскваше. Затова и рок фестивалът от “Уудсток” 69-та се превърна в символ на това как да променим света и да направим нашия живот по-добър.
– Възможно ли е днес да се създаде нещо голямо като Уудсток и да ни накара да погледнем по друг начин на нашия живот?
– Трудно е да се предскажат подобни събития, защото Уудсток бе изненада за всички. Но човек не знае. Възможно е да се случи. Нещата стават спонтанно. А пък и днес има интернет и по-добри комуникации.
– Вие сте бил в армията на САЩ, напуснали сте я с отличия. Кое ви накара да станете един от символите на антиоенните протести през 60-те години?
– Знаете ли, просто така се случи. Аз отидох в армията, както много млади хора го правят, исках да пътувам, да имам приключения, да се срещам с различни хора. Символ на анти-военните протести, може би станах, заради песента която изпях на “Уудсток” – (“I-Feel-Like-I’m- Fixing-To-Die-Rag” б.а.). Тази песен не е срещу войниците, а срещу войните. И това бе нещо ново. Тя не обвиняваше войниците, а системата, политиците, религиозните лидери и т.н.
– Във вашата песен, вие задавате въпроса – “За какво воюваме?” За какво все още воюваме днес?
– Това е и големия въпрос. За какво все още воюваме? И аз не знам дали има отговор. Всеки войник си задава този въпрос. За какво воюваме?
– Аз ви гледах няколко пъти в документалния филм за Уудсток (“Три дни на мир и музика” на режисьора Майкъл Уодли -“Woodstock – 3 days of peace & music” 1970 г, б.а.). Камерата ви показва как заставате пред половин милион души и само след първите акорди на песента ви, всички станаха на крака и ви аполдираха. Какво си мислехте докато гледахате признанието на публиката? Притеснявахте ли се от нещо докато бяхте на сцената?
– Аз всъщност не исках да излизам на сцената, но от групата, която трябваше да излезе имаха нужда от повече време, така че ми сложиха една китара в ръцете и ме избутаха на сцената да запълня времето. Казаха ми: “Прави нещо да накараш публиката да бъде щастлива”. Но това, също е и част от моя характер. Чувствам се комфортно на сцена, сред хората. Особено, когато публиката започна да взема участие в изпълнението ми и да пляска с ръце, аз се почувствах доста спокойно. Не знам защо, но изпитвам повече притеснение да говоря с един човек, отколкото да съм пред половин милион души.
– Колко се промени Америка от 60-те години до днес?
– Всичко е напълно различно днес. Има много повече свобода. Сега хората имат друго отношение към наркотиците отколкото преди. Имат различно отношение по въпросът за равенството между половете, различно мислят за секса. Не е като в Иран или Северна Кореа. Ние ги започнахме тези промени през 60-те г.
– Добре, но и днес както преди Америка отново е във война, средната класа се смалява. Защо се случва това?
– Икономиката е много сложна за обяснение. Различни страни имат различна история по отношение на труда и икономиката. Нямам отговор на това. Аз бях отгледан с идеите на социализма, но ако погледнем историята от икономическа гледна точка, винаги всичко си е било едно и също. Винаги е имало една по-висока класа, която е наследила пари и власт. Тук в Америка ги наричаме 1% , а другите, които не са като тях – 99%. Аз мисля, че повечето хора искат да живеят като средна класа, но това е най-трудното да се постигне. Не знам. Преди
вярвах в един социалистичеки подход към решаването на проблемите на трудовите хора. Сега мисля, че големия проблем е, че хората с власт и онези от по-високата класа, нямат представа какъв е животът на трудовите хора. За работещите обикновени хора достъпът до властта е много труден. Но това не е нищо ново. Така е още от съществуването на човешката цивилизация. И все пак, погледнато в един по-цялостен план, нещата са по-добри отколкото, когато е било времето на египетските фараони или царска Русия, където си бил обречен цял живот на крепостничество, например.
– Знаете ли, че рок фестивалът в Уудсток 69-та повлия също на много хора в България и Източна Европа? Вдъхнови ги да се опитат да променят своя живот и да се борят за правата си. Въпреки, че живеехме в социалистически свят, в нашия лагер също имаше бедни.
– Да, знам това. Ние следяхме промените в Източна Европа, макар и от далеко. Вижте, аз бях възпитан да вярвам, че социализмът е лекарството за всичко. Но знаете ли, не беше проблемът в социалната идея, а в комунизмът, който е деспотизъм. Въпреки, че хората се майтапят с хипитата, но хипитата първи заговориха за мир, любов, справедливо разпределение на богатството. Това е цел, по която все още мечтаем.
– От документалните филми, кадри и фотоси от “Уудсток” 69-та, ние виждаме една усмихваща се Америка. Щастлива Америка. Америка, която вдъхновява света. Обещаваща Америка. Америка без масови престерлки по училищата и т.н. Къде отиде тази Америка?
– Знаете ли историята на Америка се люшка от консерватизъм до радикализъм. В момента ние сме доминирани от оръжията. Много консервативни хора се борят за власт и искат да живеем по стария начин. Борбата между ценностите, моралът и добродетелите от 60-те години, срещу старите догми продължава и до днес. Тази борба, която ние водехме през 60-те и мислехме че ще отнеме 10-20 г, все още продължава и ще отнеме още много време.
– Как виждате бъдещето на САЩ?
– Мисля, че може би ще бъде О’Кей. Защото ние имаме добра конституция и добра демокрация и можем да променяме нещата, докато други страни не могат. Най-голямото предизвикателство е, че сме най-голямата военна мощ на планетата.
– Нека се върнем обратно към Уудсток’69. Разкажете ни нещо инетересно от него, нещо, което ние не знаем и не можем да намерим в книгите или филмите за фестивала?
– Един от митовете е, че всички вземахме наркотици през всичките три дни на фестивала. Това не е така. Аз мога да ви уверя, че още на първия ден, всичко беше изконсумирано и нищо не остана за следващите дни. Истинско чудо също, бе че всички дошли на събитието бяха щастливи, не така като днес на подобни събирания. Мисля, че всички, които се събрахме там бяхме изключително щастливи да бъдем заедно, закриляни на едно сигурно място, защото извън Уудсток, правителството, консервативните нацисти и местни селяни се опитваха да ни провокират, бият и т.н. Ние прекарахме прекрасно времето си там. А пък и беше приключение и ние бяхме млади. Знаете ли, дори
имаше доброволци лекари и медицински сестри с линейки, кото помагаха и лекуваха безплатно. Изобщо Уудсток’69 бе една Утопия.
– И може би затова, този фестивал още ни кара да мечтаем и да искаме да бъдем млади.
– Така е. Без надежда и мечти, животът е едно доста мизерно нещо. Е и без музика, също.
– Вие имате песен посветена на една от най-големите изпълнителки в рок музиката Дженис Джоплин ( починала в същата година като Джими Хендрикс и Джим Морисън). Разкажете ни повече за нея и за работата ви с толкова много рок музиканти.
– Дженис Джоплин ми беше гадже. Познавах я много добре. Тя беше някак си консервативно момиче, но беше също и много талантлива. Когато обаче беше пияна или надрусана можеше да стане много зла и откачена. Но най-общо казано, тя бе едно нормално момиче, което се радваше да бъде сред приятели и да твори музика. Аз много я харесвах. Харесвах също и Джери Гарсия (от групата “Грейтфул Дед” б.а.). Много готин човек, леко се общуваше с него. Нямаше го този комплекс на големите звезди.
– Толкова години са минали от “Уудсток”, липсва ли ви духът на 60-те?
– Да, липсва ми. Но не ми липсва гневът от протестите. Аз мисля, че духът на 60-
те години е още тук и е жив и здрав, а и още е в мечтите на много хора. Мисля, че има надежда. Но ние преди всичко трябва да постигнем мир на земята. Третата световна война ще е края. Имаме също глобални проблеми като бедност, затопляне. Ние трябва да си сътрудничим и единствения начин е да приемем духът на 60-те години на мир, любов и разбирателство.
– Но защо повечето от консервативните политици в Щатите отказват да приемат тези неща и продължават да тласкат Америка към ръба?
– Защото консерваторите са тъпи задници! Аз не знам докога това положение ще продължи, но това, което знам е че тъпите задници ги е имало от доста дълго време насам.
– Наричат ви “герой на работническата класа”. Чувствате ли се такъв?
– Не знам дали съм герой, но си спомням времето, когато работех като малък за 1 $ на час. Семейството ми нямаше пари. Аз и сега не съм богат. Аз съм от средната класа. Израстнал съм с етиката на работническата класа. Спомням си времената когато бяхме бедни. Това са неща, които никога не можеш да забравиш. Аз знам какво е да си беден. Ако никога не си бил беден, ти никога не можеш да си представиш отчаянието от това да си беден. Да живееш ден за ден и да се притесняваш постоянно за пари.
– Как протече животът ви след “Уудсток”?
– С възходи и падения. Жених се развеждах се, имам деца. Но оцелях работейки. Продължих да пиша песни и да живея според своите вярвания. Животът ми беше невероятно пътешествие. Ето, дори днес вие ми се обаждате от хиляди километри да направим това интервю. Невероятно е, наистина.
– От всичките песни, които сте написал, кое е любимата ви мисъл?
– Вие го споменахте и аз ще го повторя. Това което изпях на фестивала в Уудсток: “Едно, две, три за какво воюваме?”
– Може би за воюваме срещу бедността, за повече равенство, за повече справедливост…
– Точно така. Воюваме за всичките тези неща.
Simeon Gasparov's blog 