“Отражения” разказ Симеон Гаспаров

“Отражения”

Симеон Гаспаров

– …eй така, съм застанала…Гледайте, бе, няма да показвам по сто пъти! – казва сърдито жената на другите две дами стоящи до нея. Преди онези да са мигнали с очи, тя отмята коси. Пристъпва напред и пада на колене.
Аз стоя в страни до ръждясалата, оцветена в графити спирка на влака за Чикаго и ги слушам. Вече, все по-често чувам българска реч. Не е като преди. На времето, като дочуех нашенци да си говорят на мига им се обаждах. Запознавах се с тях. Питах ги, ако имат нужда от помощ. Давах им телефона си, да се обадят. Повечето от тях ме гледаха, сякаш съм мръднал, нещо. Нито се знаем, нито се познаваме, а им предлагам помощ. Е, какво пък. Може пък и да съм мръднал, леко. Вече над двайсет години, откакто съм напуснал България.
Снежинки, прехвъркат над сивите тухлените блокове с равни покриви. След час започва смяната ми в завода. А, влакът се бави. Няколко души търпеливо чакат на спирката заедно с нас и изобщо не поглеждат към групата говорещи жени.
Само аз ги слушам и от време на време, хвърлям по едно око към тази, дето им обяснява разпалено. Около четиридесет годишна е. С кестеняви коси. Дребничка. Нежна. Да я духнеш и ще падне. Kакто си е на колене, в падащия сивкав сняг, продължава да нарежда.
– Ето така стоя…Гледам лицето си. Отразява се във водата. – обяснява тя на другите. – Гледам и се питам – това ли съм аз? Аз?
Жълт автобус отваря тежко врати. Сънливи тийнейджъри слизат от него и поемат бавно към двора на учлището пред нас. Полицейска кола изскача зад ъгъла. След нея линейка вие. Кървясълите й очи примигват набързо сред снежинките и се сливат със сивите сгради на гетото, от другата страна на железопътните релсите. Гетото, от южната част на Чикаго, в което гангстерската война бушува вече втора седмица. Така, поне казаха по телевизията, но истината е друга. Войните в гетотото никога не спират.
– И тогава, знаете ли какво стана? – обръща се тя към жените край нея докато се изправя.
Онези мълчат навели глави.
– Започнах да плача, бе…Ама с глас. Гледам отражението на лицето си, във водата на тоалетната чиния и рева…Рева бе, с глас, ама колкото сила имам. Ей така рева: “А-а-а-а…А-а-а-а…А…а…а”.
Жените продължавата да мълчат. Поглеждат към нея с някаква смес от състрадание и страх, после свеждат очи към земята. Дребничката се прави, че не ги вижда и продължава още по-разпалено да говори:
– И тогава, дойде плевенчанката, абе онази, дето ме взе за първи път на работа с нея, да чистя. Хвана ме за косата. Изправи ме на крака.
Жената плавно се надига. По коленете, върху джинсите й висят две топки мокър сняг. Тя замахва във въздуха с ръка, все едно се опитва да прогони ято танцуващи снежинки и продължава:
-… и оная, като ми зашлеви един шамар…Ето така…Ама страшен шамар!- отсича тя. И се смълчава. Замисля се. Като, че ли само на себе си, продължава да говори по-тихо.
– Вика ми: “Лили…Я се стегни! Веднага!” А аз как да се стегна? Рева, хълцам, сълзи и сополи ми се стичат по лицето. Плевенчанката ми вика: “Искаш ли да оцелееш в Америка”? А аз, рева, рева…Онази ме дърпа за коста. “Искаш ли да оцелееш, ма…Искаш ли?”…крещи ми тя. А аз, рева ли, рева…


Неоновите светлини на града пред нас, ни поглеждат с презрение. Търпеливо се промушват между облаците по сивото небе. Увисват между небостъргачите, улиците и пристанищата на града. И започват да плетат своята мрежа, в която да примамят новия ден. Ден, който също като предишните, накрая ще попадне в нея и ще легне унизен върху жертвения олтар на суетата, над която неоновите светлини на градовете винаги пируват.
– И к’во? – прекъсва мълчанието една от жените. Тя е по-едра и по-млада от другата. Косата й е прибрана. Допушва цигарата си и я хвърля в преспата пред тях. “Псссст” – изсъсква фасът и огънчето му угасва.
На спирката неусетно са се събрали около десетина души. Някои говорят по телефоните си, други потропват с крака в студа и гледат към посоката на влака.
– Ами к’во…К’во…-клати с глава Лили. – Ако искаш да оцелееш…-замисля се малко и изстрелва на един дъх – Забравяй всичко. Всичко. Коя си, от къде си, какво си била, какво си имала…Вече няма значение! Забравяй Забравяй…забравяй! Това е. Нямаш минало…Имаш само сега…И…и почвай да работиш! – въздъхва тихо тя и продължава: – Това ми каза плевенчанката…Послушах я и ето, вече трета година имам работа…
Втора линейка преминава с вой по заснеженото шосе. След нея още една и още една. На никого не му прави впечатление. Гетата и войните, в които живеем, отдавна не правят никому впечатление.
Вятътрът се усилва. Бронзовото, сиво, утро се надига бавно на пръси откъм покритото с ледени висулки езерно крайбрежие. Лили поглежда към жените и продължава.
– Ето така, премина първият ми работен ден в Чикаго. И сега, като се сетя, още ми пищят ушите.
Опитва се да се усмихне и продължава:
– Така, че и вие ще свикнете тук. Няма как…Само, ако, може бързо да забравяте – добавя още по-тихо тя.
– Ама…Лили, аз съм била учителка в България, бе…Учила съм деца до 11-ти клас…Как да стана чистачка в Чикаго?- престрашава се, неочаквано другата от дамите.
– Моля? – сбръчква вежди Лили.
– Учителка си била в България, така ли? А вие знаете ли, че аз пък съм била участничка в конкурса за красота “Мис Кюстендилска Пролет”, бе. До финала даже стигнах. А? На мен знаеш ли какво ми е?
– Знам… – почти виновно изхлипва жената.
– Не знаеш! – отсича Лили и продължава с по-висок тон:
– Нищо, не знаеш! И ти, и тя! И ей, тоя тъп американец, дето от половин час ме зяпа – сочи тя към мен. – Нищо не знаете! Нищо!
Поемем въздух. Отварям уста. Иска ми се да кажа нещо на жените. Нещо окуражително. Нещо весело. Но докато подреждам мислите си идва влакът и ги поглъща във вътрешността си.
В мъгливите прозорци на купето пред мен виждам размазаните им отражения. Вагоните потеглят и се гмуркат в тунела под земята. На празната спирка остават сребърните снежинки, гонещи се между равните като решетки на килии покриви на града. И ехото, останало от неказаните по между ни думи.
Изгрява слънцето. Във въздухът на Чикаго, като че ли започва да се носи лек мирис на пролет. Една кюстендилска пролет, случайно пресякла океанът и доплувала до бреговете на езерото Мичиган.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: