Разсъждения за българи и хървати край бреговете на езерото Мичиган

Разсъждения за българи и хървати край бреговете на езерото Мичиган

IMG_9091Дърветата цъфтят с екстаз

simeongasparov@gmail.com

Кротките вълни на езерото Мичиган се гонят покрай белия, пясъчен бряг. Сякаш са леки, пухкави глухарчета, понесени от вятъра. Топло е. Дърветата наоколо цъфтят с екстаз.

(Моля? Какво казах? Дърветата цъфтят с екстаз, ли? Чакайте малко. Нека ги погледна отново. Ами да – ето тук, пред мен са. Цъфтят и то само как цъфтят!)

Като танцьорки, събличат бавно прашните, сиви, груби дрехи на зимата. Протягат ръцете си към синевата. Плавно, плавно започват да извиват тела и тръпнещо, засмукват с корените от каймака на топящите се снегове.

Диви, опияняващи, нектари на живота потичат по стройните им тела. Те се усмихват едва забележимо. Притварят очи и изпадат в екстаз! Екстазът на тъй дълго чаканата пролет.

(Аз тръгнах май за дървета нещо да пиша, ама виж накъде го подкарах. Нищо де, пак продължавам!)

Няколко девойки са навили крачолите на джинсите си и шляпат с голите си нозе в кристалните, студени, но някак си усмихващи се приятелски, прозрачни езерни води.

Момичетата се навеждат, вземат в шепи водата и започват да се пръскат една друга. Викат. Крещят. Гонят се по пясъка, после падат в дюните и започват да се смеят от сърце. Смеят се така, както се смеят единствено и само младостта. И любовта.

– Ела… излез навън. Недей, да стоиш в колата – казвам на майка ми.

– Чу ли ме, какво ти казах? – отвръща ми тя.

Чух я! Чух я много добре, но се правя, че не съм я чул. Тежко ни е и на двамата. Баща ми почина преди една година. Взех я за постоянно да живее при мен в Щатите, но тука й е трудно. Скучно. Тя обича да е сред хората. Да говори, за щяло и нещяло. Обича и да клюкарства, малко.

Един път, като се прибрала в София, след шест месеца престой при мен в Чикаго, в продължение на четири часа и половина, разказвала на продавачките на пазара на Красно село, какво ще следва в бъдещите епизоди на поредицата “Дързост и красота”, които още не бяха дошли в България.

Жените изгонили клиентите си, затворили сергиите и я оставили да им говори. А майка ми, само това и чакала. Изпратили я с овации накрая. Дали й даже, без пари един чувал чушки, четири щайги домати и три килограма червени ябълки. Продавачките са й ги занесли лично, до входа на блока ни в ж.к. Красно село.

А друг път, като беше още млада, я викнали да чете доклад на партийното събрание в мебелния завод, в който работеше. Добре де, но тя загубила доклада и започнала да импровизира и да си ги говори, такива, каквито си ги говори, с клюкарките от махалата. Народът изпопадал от смях. Изкарали я на бис и не я пуснали да си ходи, докато не им повторела и потретила речта си. Не знам, какви ги е говорила майка ми, на работниците от смяната, но добре, че поне не я вкараха в затвора, че едно време, не толерираха много свободата на говоренето.

Както и да е, но от тогава, майка ми на всички събрания беше номер 1. Само тя изнасяше докладите. Като рок звезда я посрещаха и изпращаха в цеха, където броеше пироните, болтовете, винтовете, шайбите за сглобяването на гардеробите, спалните, креслата и масите. След време, завода го продадоха, уволниха почти всички, после го превърнаха в работилница за ковчези. Накрая го разрушиха и сринаха със земята. Но хората си я обичаха майка ми. А и тя обичаше да е душата на компанията. Все си представяше, че е актриса като Стоянка Мутафова, Татяна Лолова. И като почнеше да говори, не можеше да се спре. Ставаше страшно!

А, веднъж, като заведох майка ми на Ниагарския водопад, тя така започна да говори, че екскурзовода на туристическата група до нас, не издържа и каза – “а сега и ако тази госпожа тук, спре за малко да говори, ще можете да чуете и падането на водата от скалата”! (Ееее, добре де, това малко го поукрасих, ама и аз като майка ми, като почна да пиша, не мога да се спра).

Но, сега край Чикаго сме само аз и тя. И тишината. Няма ги съседите от Красно село, роднините, приятелите от България. Децата ми са на училище, жена ми пътува често из Щатите по работа, а аз пък се затварям в офиса и пиша думи по цял ден.

– Повтарям ти… – започва отново майка ми – Ако умра, изгори ме, като баща ти. Не ме погребвай в гроба му. Те са католици. Хървати. В този гроб са баща му, брат му, майка му. Нека има място за останалите им роднини.

Няколко гларуса прелитат по повърхността на езерото край нас. Завъртат се и като кънкьори на лед, се издигат елегантно над вълните, превъртат се и плъзават по наклона на лъчите на утринта.

Малко бяло облаче, загледало се в плавните им движения, без да забележи се удря в коляното на гордо изпъчил се стъклен небостъргач. Облачето бяло, тръгва да пада уплашено, а небостъргача му се усмихва. Навежда се леко, поема го нежно в шепи и качва на раменете си.

Бялото, пухкаво облаче разперва ръце и полита щастливо към слънцето. Към изгрева. Полита към окъпаните, с росата на влюбванията борове на Витоша. Към шепнещите магии за забрава улици на София. Към легналите в мириса на тревите хълмове около Пловдив. Полита към червените, прашни покриви на старият Несебър, в които се любят мълчаливо ветровете. Към пеещите, блусовете на тъгата, мътни брегове на Дунав.

– Аз съм православна. Не е редно и аз да съм там. Това им е семеен гроб. Пък и баща ти, има още живи сестри и брат. Нека, един ден, ако е рекъл Господ, да са заедно. Поне, в католическите гробища на София.

Гледам как младите момичета се гонят, закачат и смеят, докато тичат по пясъка. Първите яхти издуват платната си над вълните. Животът започва да се завръща. А на мен, ей тук отвътре ми е студено. Толкова студено.

Семейството на баща ми са имигранти. Хървати. Ние сме част от онази малка хърватска, католическа колония, чиито представители дошли в пределите на днешна България в периода около Първата световна война. Заселили се в старата част на София и останали завинаги тук.

Днес, техните имена все по-често и по-често изчезват от телефонните указатели. Изчезват от държавните регистри. Данъчното. От избирателните списъци. Изчезват, след което все по-често и по-често, едно по едно, или на групи, имената им започват да се появяват върху каменните кръстове на старото католическо гробище на София.

Майка ми пък е от Белене. До последно говореше с майка си на румънски. И сега говори, като се събере с останалите си живи роднини. Ама и те пък, като заговорят, става страшно! Щото, много високо говорят и се опитват да се надвикат. Никой, никого не изчаква, другия да свърши мисълта си, говорят си едновременно, по четири-пет души наведнъж. Хората, наоколо мислят, че се карат, псуват, аха да се сбият, а те си казват колко се обичат. Колко, не могат един без друг. Колко много си липсват. Но, понеже е на румънски, никой не ги разбира.

Майка ми е родена точно срещу старата православна църква, на която ние – махленските хлапета – биехме от време на време камбаната и отнасяхме от брадатия поп за награда, по някой шамар зад врата.

Майка ми и баща ми са живели заедно 52 години. Никога не са се делили. Даже винаги, ама винаги празнувахме по два Великдена. Един католически за баща ми и един православен, за майка ми. Така живеехме. Бедно, весело, но заедно. Вярно, карахме се. Викахме си един на друг, тряскахме вратите на стаите, но се и обичахме.

Мен обаче не ме свърташе в България. Аз ги напуснах през 1997-ма г., когато се ожених за момиче от Америка. И тук, отвъд океана, сега пак не ме свърта. Не съм съгласен с това, което виждам и става в край мен. Не съм съгласен с престрелките в Америка. Не съм съгласен, деца, да вземат автомат и да разстрелват деца по училищата. Не съм съгласен с гетата, по градовете на Америка. С войните, които почват и почти никога не свършват. Не съм съгласен, с тази огромна пропаст между имащи прекалено и нямащи. Не съм съгласен, да виждам, как работата на хората, от тази необятна страна, отплуваше за Китай и тук, те губеха домовете си, губеха спестяванията си, губеха достойнството си! Не, не, не съм! Но, на кой ли му дреме, с какво съм съгласен и с какво не.

А моите родители, продължиха да са заедно, търпеливо да приемат света с неговите несъвършенства, грешки и надежди – цели 52 години! И сега, накрая, когато се изправят пред прага на вечността, вместо да продължат да са заедно, всеки поема към своите. Единият с католиците, другият с православните. А аз, накъде? Нито с католиците – католик. Нито с православните – православен.

– Вземи част от праха ми и го сложи в гроба на майка ми, баба ти Ангелина в православните гробища на Белене! – продължава майка ми. – Другата, по-малката част, ти знаеш какво да я направиш..

Знам, знам! Ще я взема със себе си в Америка и ще я сложа до другата купчинка, синкаво синьо – пепеляви камъчета, останали от кремацията на баща ми, която още държа в гардероба. Поне тук, при мен ще са заедно. Както винаги са били.

Слънцето се скрива зад облака. Вятъра засилва. Вълните на езерото Мичиган стават все по-големи и по-мътни. Бялото пухкаво облаче, плува някъде из безкрая, търсейки буренясалите ни, бащини дворове из балканите на България. Момичетата отдавна ги няма по плажа. Тръгвам обратно към дома.

Кой дом?

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

<span>%d</span> bloggers like this: