Хърватите първи ме потърсиха, когато пристигнах като имигрант в Чикаго

“Хърватите първи ме потърсиха в Чикаго”

Симеон Гаспаров

simeongasparov@gmail.com
Симеон Гаспаров е български журналист, поет писател. Кореспондент на телевизия БТВ в САЩ. Автор е на стихосбирката – “Театър на не абсурда” и книгите – “Врати от небеса, или когато Джими Хендрикс беше българин” и “Бизони край Дунава”. Негови публикации освен в почти всички български вестници и списания в България и българските общности в света, са излизали също във в. “Хърватско Слово”, Daily Herald, Northwest Herald и др. в САЩ.

 
Преди 21 години, когато дойдох в Чикаго, първите, които ме потърсиха и попитаха имам ли нужда от нещо бяха хърватите. Аз нямах нищо. Даже бях взел пари назаем , за да дойда в Чикаго. Но и не исках помощ от никой. Хърватите отвъд океана бяха разбрали от католическата църква в София – “Свети Йосиф”, (в която семейството на баща ми има много дълбоки корени), че едно момче от хървтската колония в България е дошъл в Чикаго. Намериха ме в квартирата ми, на която аз още незнаех нито адреса нито телефония ми номер. 
Първо ми се обади по телефона от хърватската колония в Торонто – д-р Стийепан Тонкин, който е от района където дядо ми е роден.
Когато ми звънна, аз му казах, че нямам нужда от нищо и благодарих. Преди да се разделим, той ми предложи да се обадя за всеки случай на неговия приятел от Чикаго – Йосип Косорог, който бе един от лидерите на хърватската колония в Чикаго и ми даде телефона му. Аз исках да приключвам разговoра. Направих се, че си записвам телефона и изобщо не се обадих.
Минаха няколко дни. Аз бях вече забравил, че съм разговарял с д-р Тонкин, когато звънна телефона в квартирата. Беше Йосип Косорог. След като си разменихме няколко изречения, той ми каза следните думи, които никога няма да забравя:

– Майка ти и баща ти са далеко. Приятелите ти са далеко. Домът ти е далеко. Но ти не си сам ,тук в Чикаго! Тук имаш нас – хърватите. Ти не си сам и на нас можеш винаги да разчиташ! Кажи ми сега от какво имаш нужда?”

Аз се вкамених. Никой не ми бе говорил така. А Йосип Косорог продължаваше:

– Да ти търсиме ли работа? Да ти търсиме ли адвокат за пред имиграционните власти, за да те оставим в Америка? Да ти търсиме ли квартира? Ако искаш пари, нямам много, но ще ти дам. Имам в мен 500 долара? “
Тук аз не издържах и го прекъснах.
– Защо го правите това? – недоумявах аз. – Защо искате да ми помогнете? Та вие очите не сте ми виждали.

– Защото си наш! – отвърна ми на секундата Йосип Косорог.

– Но как? – продължих аз – Да, наистина, на мен баща ми е от хървтаската колония, но той е роден в България, аз съм роден в България. Майка ми даже не е католик, като баща ми, а е православна.

-Няма значение, бе момче – отвърна ми Йосип. – Наш си! Наш си! Наш си! – потерти той.

Аз тъкмо се бях оженил за момиче от Щатите, Жена ми слушаше внимателно разговорите , които проведох с хърватите. След, като й обясних, как ми се обадиха да ми предложат помощ, тя помълча малко после каза:
– Какви хора само…
Единственото, което можах да й отвърна бе:
– Наши!
По това време, във в-к “Хървтаско слово” пък бяха публикували моя поезия. Веднага след разговора с Йосип Косорог, взех жена ми, взех най-скъпото шампанско в магазина, букет цветя и вестник Хърватско слово с моята поезия и отидохме у тях.
– Аз освен хърватин съм и българин и никога няма да забравя топлите и човешки думи, с които ме посрещнахте скъпи г-н Косорог, казах му аз. Прегърнахме си и така започна моята имигрантска история в Чикаго.
Йосип вече е на небето и си мисля, че заедно с другия хърватин, който много ми е близък до сърцето и който много ми липсва – Йосиф – баща ми, са гледали мачовете на Хърватска на световното по футбол и заедно с всичките ми роднини там, много са се повеселили.
Искам да кажа и нещо, което научих през всичките тези години – българи и хървати са най-близките един до друг и винаги са си помагали през вековете. Нека никога, това приятелство да не угасне. Бъдете живи и здрави и се обичайте и уважавайте с всички хора по света!