От Аспаруховия мост, една мечта полетя

От Аспаруховия мост, една мечта полетя

Симеон Гаспаров

simeongasparov@gmail.com

( сп. “Съвременник” – Декември 2017 г)

 

От Аспаруховия мост на Варна с главата надолу полетя една мечта. Никой не разбра как стана. И то в средата на лятото. Когато жетварите по нивята, събират с длан потта по челата си и ръсят с нея черните филии полета, от които лакомо ръфат миришещите на изгорели гуми и бензин магистрали.

От Аспаруховия мост, с главата надолу полетя една мечта. Никой не разбра как стана. И то в средата на лятото, когато дините надуват бузи и напръщяват в прахта на задрямалите бостани. Така, напръщяват, че само да ги погледнеш, се пръскат на безброй сочни частици. И червеният им благ, нектар покапва по купите сено в полята, по билото на планината, по устните на младите момичета, върху които ветровете на юга кацат и жадно пият до припадък.

От Аспаруховия мост на Варна с главата надолу полетя една мечта. Никой не разбра как стана. И то в средата на лятото, когато в чепките прозрачно грозде, се е гмурнало слънцето, за да се скрие от поредното си нещастно влюбване. Но не успява. Птиците, винаги го намират. И изяждат гроздето. След което в песните им, освен лъчи от слънцето, остава и по едно нещастно влюбване. От което, не можеш да се скриеш, дори и в чепките грозде на лятото.

Беше един от тези, скучни, варненски следобеди. Когато корабите вдигат котва, а от високоговорителите им се чуе онова глухо: “БУУУУУУУУУУ”.

Когато чайките, уплашено изпляскат с крила и перата им останат да се гонят по кея. Когато моторите се закашлят и от дробовете на корабите се понесе онзи синкав, лют дим. Когато водата около пристанището, започне да бълбука и да се пени. А смехът на морячетата заглъхне сред прибоя на вълните. И се стопи, заедно с корабите, комините и синия пушек в безкрая. След което, градът задреме в следобедната си дрямка, под сянката на липите.

Тогава светът, за около час, час и нещо, забавя своя ход. И само въздухът, по прашните селски пътеки, виещи се между пожълтелите треви, започва да трепери, като кехлибарено желе, в което лятото е потопило пръстите си и ги ближе, сладко, сладко, сладко.

Автобусът беше спрял от около десетина минути. Имаше задръстване и от двете страни на магистралата. Охладителната система не работеше, та шофьорът бе отворил вратите. Отвън навлизаше бриз с дъх на пресни рапани. Бризът се опитваше да пребори жегата, но тя му бе седнала върху гърдите и не искаше да мръдне. Жегата така правеше. Напук. Щото много не й оставаше да живее. А й се живееше. Но там, зад баира, вече надничаха есента и дъждовете, разпънали палитра, чакащи търпеливо, да почнат да рисуват по горите с откраднатите от плажните чадъри цветове.

В такъв един ден, ей така, като си седеше на предната седалка, зад шофьора, мечтата стана. Протегна тяло. Разтърси коси. Край нея покапаха искрици младост. Направи няколко крачки. Излезе през отворената врата на автобуса. Тръгна между колите в задръстването на моста. Хвана се за парапета и хоп – изчезна зад него.

Никой не разбра как стана. И то в средата на лятото. В разгара на туристическия сезон. Когато летовниците лежат голи. И се пържат бавно, като розови попчета, уловени тази сутрин край обраслите със зелени водорасли кости на Галата.

Лежат, върху тигана на пясъка, пропит със собствената им лой, плажно масло и похотливи желания. Лежат и се пържат, докато кожите им започват да се подуват и изгарят. А нощем, когато се напият и заспят в чаршафите, в които са правели любов с непознати, телата им почват да се белят. И люспите от обелените им кожи се понасят като пух от глухарчета. Пух, който само таласъмите събират, нощем по дюните на плажовете на забравата и правят отвари за любов. Ама за тежка любов. Гадна любов. Проклета любов. Любов, от която мечтите се хвърлят надолу с главата от Аспаруховия мост на Варна.

Виждайки как мечтата изчезна зад парапета на моста, жена изписка. След нея кокалест мъж на мига се надигна от мястото си. Хем да види какво става, хем да отдаде почит на мечтата. Така го бяха учили от малък. Като види мечта, да й отдава почит. То заради това и мечтите го отбягваха.

Мечтите, не обичаха, да им отдават почит. Те искаха да ги грабнеш, да ги прегърнеш силно, страстно. Да си отвориш душата и сърцето си за тях. Да им дадеш подслон, сигурност. Да им дадеш любов, много, много любов. Истинска любов. И да ги пазиш, ето тук отвътре.

Но мъжът не мислеше така. Той стоеше прав, загледан към парапета на моста, който хоризонтите бяха захапали и бе щастлив, че се прости с още една мечтата от своя живот.

Настана смут. Хората в автобуса се струпваха по прозорците и гледаха уплашени, след отдалечаващата се към дъното мечта. Старица, седнала на мястото за инвалиди, следеше внимателно случващото се. Като разбра, че мечтата, няма повече да се появи, премести от скута си торбичката със зеленчуци, извади от отнякъде черна забрадка и си покри главата. Започна под носа си да се моли за душата на мечтата.

Шофьорът на автобуса излезе на пътя. Беше пребледнял от страх. Трепереше. Опита се да си запали цигара, но огънчето му танцуваше, като кючекчийката от механата, край международен път Е-80, дето спираха тираджиите от Истанбул. Наизлезнаха още шофьори. Опитваха се да го успокоят, да му дадат вода да пие.

– Отиде си бе…Отиде си…-нареждаше шофьора.

– Кой? Кой си отиде? – питаха го другите.

– Абе мечтата, бе хора…Мечтата…Ей от тука скочи – сочеше с треперещ

пръст към моста, нещастния човек.

– Е-е-е-ебати…Стига, бе… – не можеше да повярва друг шофьор и се

почеса там където не го сърбеше. Зад врата.

– Мечта? От тука скочи? Ами сега? Ами сега?- говореше, като че ли на

себе си трети.

– Боже, какво стана, боже… – вайкаше се пък, възпълничка дама седнала до мъж на средна възраст, който се бе опънал на седалката до нея. На гърба му висеше пожълтяла фланела от концерта на Рони Джеймз Дио в Каварна, от преди няколко лета. Човекът се сепна от шума. Едва, едва отвори очи. Огледа се.

“Мляс”, измляска само той с уста. И наоколо замириса на джибре. Беше се видял с един приятел, от завода, който го затвориха преди осем месеца. Та сега, когато ходеше да си прибира парите, от бюрото за безработни, все попадаше на някой приятел от старата работа, с който после сядаха да пийнат по едно. После по още едно. И още едно, и още още, и още, и още едно.

Да си спомнят за завода. За мъжете от бригадата. За машините, които топяха желязото и му придаваха чудновати форми. Форми, с които после сглобяваха автомобилите. И те побягваха кой ги знае накъде.

Седнали там, в кръчмето, зад гърба на бюрото за безработрни, те всеки път си обещаваха, че ще се обадят на останалите от бригадата, че ще се съберат, че не бива да се забравят. И че ще си помагат. Пък може, дай Боже, някой ден и работа, заедно да си намерят работа. Но месеците минаваха, а работата за него и мъжете от бригадата така и не се появяваше.

Днес, в тази жега, човекът си бе пийнал малко повече, та главата му се въртеше. Той така и не разбра какво стана. Изпусна мечтата. Продължи да си дреме кротко на седалката, свит в пожълтялата си фланела на Рони Джеймз Дио, сред миризмата на джибре и спомените за завода. Едвам го събудиха на последната спирка. Тъкмо сънуваше, че беше почнал работа отново. И усети колко много го болеше главата. Вместо към дома си, пое към махленското барче да си допие, с последните останали му от бюрото за безработни пари.

– Дрогирана е била…- говореше някой от навалицата, дето се събираше по моста.

– Не бе отчаяна…- поправяше го троснато друг.

– Викат, че е оставила писмо, ей там под седалката…- опитваше се да

ги надвика трети.

– Бутната е, бе…Бутната…Как, ще се хвърли от толкова високо…Да не е луда…Някой я е бутнал…

– Ами, луда е…Луда! Ти мечта нормална вижадал ли си? – нареждаше четвърти.

– Абе я млъквай…- скастри го някой. – Нормална си е…Всички мечти са нормални…

– Да бе, да …нормални били… Не на мене тия. Знаем ги мечтите какви са – упорставше писклив женски глас в тълпата.

Минаха близо двайсетина минути. А от мечтата нямаше и помен. Хора продължаваха да се събират на групички по задръстения с автомобили мост увиснал над морето. Надничаха през парапетите, кръстеха се, молеха се, цъкаха с език и се вайкаха по излетялата от Аспаруховия мост мечта.

И историята ни, може би, би трябвало да свърши тук, ако ей там на края в автобуса, не се случваше нещо, на което хората, залисани по мечтата изобщо не обърнаха внимание.

А там, до задната врата на автобуса, отдясно стояха младеж и девойка. Те не се познаваха. Не ги интересуваше нито полетялата през моста мечта, нито суматохата около нея, нито жегата полегнала вътре във возилото. Правеха се, че не се забелязват и си стояха, един до друг, на опасно близко разстояние.

“Дали ще ме заговори?” си мислеше девойката, докато гледаше уж небрежно към младежа, който също така, уж небрежно, я опипваше със жаден поглед.

“Сигурно ще ме заговори!” помисли си отново тя и се усмихна тихичко, усещайки как трепетния поглед на момчето, я гъделичкаше нежно по гърдите, раменете, врата и бедрата, по които се стичаше мека, солена, морска варненска пот.

“Как ли да я заговоря?”, пък си мислеше младежът, замаян от видяното. Колената даже му трепереха. – “Ами ако ме отреже?”.

“Хайде бе какво дремеш, там. Сливи ли имаш в устата. Кажи нещо!” – нервничеше наум девойката, едва сдържайки смехът си от гъделичкащият поглед на момчето. Ама не се усмихваше. Правеше се, че нищо не забелязва. А забелязваше. И то само как забелязваше!

“Алооо…какво чакамеее?” примигаха нетърпеливо през слънчевите очила, очите на девойката.

“Абе, ще я заговоря…Срам, не срам…Ама как да почна, мамицата му…” кахъреше се момчето, а погледът му, като новородено делфинче се гмуркаше щастливо в безкрайното деколте на роклята й.

Младежът пое дъх. Окопити се. Изпъчи гърди и тъкмо да я попита за телефона, погледът му се плъзна толкова навътре по хлъзгавото й потно, фино, морско тяло, че нещо му стана. Отвори уста и заекна от смущение.

– Аааа- ъ-ъ-ъ-…хм-хм…- излезе едва-едва от устата му.

Девойката стана сериозна. Всякакви й се бяха сваляли, ала такова чудо? Не. Свали си очилата. Погледна строго. И зачака.

Младежът пак:

– Аааа…Ъ-ъ-ъ…хм-хм…хм…

Остави другото, ама и погледът му се заклещи някъде из лятната й рокля, та и него не можеше да си изтегли обратно.

Момичето започна да тропа нервно с крак.

– Ааааа…Ъъъъъ…М-м-м-м..ъ-ъ-ъ – излизаше от гърлото на момчето.

Явно бе, че няма да го бъде. Работата вървеше към провал.

И тъкмо девойката троснато да се обърне, и с костите си да го размаже в ъгъла на рейса, изведнъж, без никой да разбере…мечтата се появи. Абе, ей така, от нищото. Докосна сърцето на момчето и то, както си хъкаше и мъкаше, загледан в момичето, започна да й пеее. Запя и то как само запя! Вярно, смесваше мелодиите и стиловете, но пък как пееше…На един дъх я попита за телефона, за това как се казва, къде живее. А от Аспарухово. Е и той бе от Аспарухово. На три улици, по надолу, от нейната. Би ли искала да пият кафе? Да?…Да!…Дааааааа….

Момичето, какво да прави, ами направи това, което можеше да прави най-добре – да се засмее от все сърце. Защото освен погледът на момчето, усети, че гласът му също, вече май бе почнал да я гъделичка. Ей тук, отвътре. И не можеше да сдържа повече смеха си.

След около час пуснаха трафика. Хората се поуспокоиха. Забравиха за мечтата. Толкова грижи ги чакаха в къщи, че изобщо не им бе до мечти. Качиха се обратно в автобуса и потеглиха. Така и не разбраха, че мечтите не умират. Дори и когато политат надолу с главата от Аспаруховия мост край Варна.

Малко по-късно, същата вечер, ей там, под счупения фенер на Морската градина, сред тихия плисък на вълните, момчето шепнеше в ухото на момичето. Заекването му бе минало, но той продължаваше да се прави на ударен, за да е по-весело. Те, момчетата, по принцип, така си правеха. Обичаха да се правят на ударени, за да правят смях на момичетата. И тя знаеше, че се прави. Много добре знаеше, какви ги вършат момчетата. Особено, когато са влюбени до безумие, като този тук до нея. И й харесваше. Държеше момчето за ръка, гледаше го и му се усмихваше. А в очите й блестеще мечта. И то така блестеше, че уплаши таласъмите, тръгнали по плажовете на забравата. Те се изпокриха и не се появиха, чак до другото лято.

 

 

 

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: