Нашият имигрантски блус

Нашият имигрантски блус

Елвис, протяга ръката си и взема 20 доларовата банкнота, която му подавам през отвореният прозорец на колата. Бавно започва да брои парите, които трябва да ми върне обратно.
Гледам го и не мога да повярвам на очите си. Същите дълги гъсти черни бакембарди. Същтата прическа на косата. Същатата огромна яка извадена над служебното му яке, също като на Елвис – великият, неповторимият, единстевеният. Елвис – кралят. Почти като истински…Почти.
Всъшност, името му е Дейвид. Пише го на униформата му. Той е просто един най-обикновен имитатор на кралят на рока, който вместо да се шлияе из слънчевите улици на Лас Вегас и да се снима за спомен с туристите пред луксозните бутици и казина, тъжно седи в студената си будка и събира монетите, край западният вход на магистрала № 90 край Чикаго.
Вземам рестото, което “Елвис” ми връща. Пожелавам му приятен ден. “Тенкю вери мъч!” отговария ми той, със същият дълбок тембър на гласа като на Елвис Пресли и без дори да ме погледне вдига бариерата пред мен.
Наблюдавам го в страничното огледало, докато бавно се отдалечавам и си мисля, кой ли вятър и него го е довял тук край безкрайните, еднообразни, монотонни, вечно ремонтиращи се и вечно задръстени магистрали на Чикаго Може би, същият малко шантав, малко лукав, малко див, малко изкусителен и безкрайно интересен вятър, който ме отвя от България и захвърли, покрай бреговете на езерото Мичиган, край Чикаго.
И докато се придвижвам бавно, по претъпканите от коли платна на пътя, мислите ми се връщат обратно към събиращият монетите край входа на магистралата, имитатор на Елвис Пресли. Мисля си за драмата, съзнателно да се трансформираш в едно жалко, нещастно, бутафорно подобие на краля Елвис. На единствения Елвис, на този, който е избран от боговете да бъде Елвис.
И от другата страна ти – Елвис другият. Елвис имитаторът. Елвис – ненужният. Елвис – отритнатият. Елвис – безвкусното копие, което събира монетите ей там, край магистралите на Чикаго.
И въпреки това, усещам, как този Елвис, ми е някак си по-близък до сърцето от реалният. От истинският. От краля. Струва ми се, по-човечен, по-земен. Защото, вместо да бъде там, където му е мястото, край алеите на Холивуд или на Лас Вегас, геройски стои сам, с болката, че никога, ама абсолютно никога в живота си, няма да се докосне и до една нищожна частица, от това, което онзи, другият, истинският Елвис е бил и е имал.

Просто, приел си е съдбата и стои мълчаливо и събира монетите край магистрала номер 90 на Чикаго. Събира години за пенсия, събира да си плати застраховката за здравно осигуряване, събира да си изплати къщата, колата. Събира стоически, като античен герой, от древната митология, своята болка и тъгa.
Понякога се чудя, дали нашият имигрантски живот, не е малко или много, нещо като този Елвис. Като Елвис “ментето”. Но докато той имитира някой друг, ние имигрантите, имитираме себе си. Имитираме миналото си. Имитираме това, което е останало назад. Имитираме живота, който сме живяли. Имитираме традициите си, обичаите, които сме ги пренесли със себе си в новите ни родини. Имитираме това, което сме били и живеем с неговото клонирано продължение, което ни прави да бъдем това, което сме сега.
Някои от нас, имигрантите се връщаме обратно от там откъдето сме тръгнали, с малко или много разочарование от местата по света, в които сме живяли. Други оставаме. И продължаваме да живеем, къде с радост, къде със същата малка тъга, малка горчивина и малко разочарование. Продължаваме да работим на смени по строежите, по скалдовете и фабриките. Продължаваме да растем в кариерата си, да просперираме в бизнесите си. Продължаваме да купуваме все по-нови и нови къщи, с все повече стаи.
Продължаваме да купуваме, все по-нови и по-големи коли, опитвайки се, едновременно да бъдеме лоялни към новите ни родини, опитвайки се да бъдем лоялни и към старите ни родини, но като че ли, оставаме малко не лоялни към самите себе си…И към тийнейджърските ни, бунтарски мечти.
И това е нашия блус. Нашия имигрантския блус. Също като блуса на Елвис, от магистралата край Чикаго. Ето ни например нас, разпилените по света българи. Където и да сме, строиме хубави, нови църкви. Строиме училища, издаваме вестници на български. Правиме луканки, туршии, баници, даже по-вкусни от родните и пак, някъде вътрешно чувстваме, че нито с паспортите, от новите ни родини, които сме придобили, сме станали по-истински американци, по-истински канадци или по-истински германци, италианци, австралийци. Нито пък със старите ни, българските, сме си останали вече същите българи.
Просто, ние имигрантите, сякаш сме останали, ей там, някъде между бреговете, между световете на миналото ни и на настоящето ни. Останали сме някъде, лутащи се между думите и редовете на историята на нашия живот, написани ни от съдбата.
И ако се опитам, да я обясня тази наша, имигрантска история с думите на някой, който беше казал някога за нас, българите – “история написана хубаво, с много вдъхновение, но с много, много граматични грешки”.
Елвис от магистрала № 90 е останал някъде зад мен. Трафикът по пътя, за дома вече е намалял. Хващам най-близкия до мен компакт диск и го вкарвам в уредбата на колата. От тонколоните бавно се понася парчето на Васко Кръпката – “Там където блуса се е родил”.
През отворените прозорци на стар, олющен шевролет, който плавно ме задминава, дочувам младежки смях и говор. Поглеждам към шофьорът на колата и спътниците му. Две момчета и две момичета, на по на двайсет години, които весело се закачат, смеят, говорят и оживено жестикулират.
Едно топло, малко позабравено, но много близко до сърцето чувство, се появавява от някъде и сяда кротко до мен, на празната седалка в колата. Едно малко, нежно, крехко чувство, напомнящо ми за странната, малка държава от крайният южен ъгъл на Балканският полуостров, в която сме се родили аз и моите блус – братя и блус – сестри, напуснали завинаги границите на тази малка, объркана, неразбрана, но все още наша България.
Мисля си за нашият блус. Нашият, имигрантския блус. Блус, бавен и тъжен, като зимните безсънни, имигранстки нощи. Блус, магнетичен и омаен, като дългият път останал зад нас. Блус магнетичен, омаен и мистериозен, като непознатият имигрантски път изправен пред нас.
Път, по който доброволно сме приели да поемем и по който, мечтите ни и спомените ни по отминалите ни родини, ще кръстоват оставени във вечността, дори и след като ние си отидем от този свят. Ще останат да ги кръстосват, като една младежка тайфа, с празни джобове, но с изпълнени с надежда сърца, която напук на всичко и на всички е тръгнала безстрашно в дъжда, на автстоп, по безлюдните и непознати пътища на света.
И докато си мисля за нашия, имигрантския блус, с някакво малко чувство за вина, сякаш получило се след случаен флирт с непозната. Флирт, който пък после е станал съдба. Която пък съдба, се е превърнала в живот, поемам по пътя пред мен.