Archive for May, 2019

May 7, 2019

Когато балканите започват да горят в пожарите на есента

1

Когато балканите започват да горят в пожарите на есента

Симеон Гаспаров

сп. “Жената Днес”, Март 2014 г

Долепил съм чело върху хладното стъкло на влака от Чикаго. Градът бавно се възстановява от арктическата буря. Неоновите светлини по небостъргачите и магистралите се отдръпват в залеза и ние, с полупразния вагон на неделния влак, поемаме дъх и плавно се плъзваме по релсите. Запустели фабрики, стари ронливи катедрали, тесни улички, затрупани от вчерашния сняг, и едва-едва осветени квартали на забравени от Бога селца и градчета почват да се редуват пред очите ми. Проблясват за миг, после се стопяват като случаен спомен във виолетовата тишина край мен.

******

1997-а година е. Пак е януари. Прехвърчат снежинки. Дърветата по булевардите на София са покрити с пластове белота. Снегът е някак си по-пухкав, по-мек, по детски чист, невинен. Над върховете на Витоша са се спуснали мъгли. По балконите на еднотипните блокчета проблясват висулки. Зад прозорците на някои места все още се виждат коледни украси.

Стоим с родителите ми и няколко роднини и приятели пред вратата на старата аерогара на София. Говорим си, опитваме да се шегуваме, но на всички ни едно такова странно – хем весело, хем потиснато, свито. Заминавам за Чикаго.

– И да се върнеш! Ще се върнеш, нали? – повтарят майка ми, баща ми, приятелите.

Кимам с глава и избягвам да ги гледам в очите. Забравил съм горчивината, натрупана в мен от онези дни. Забравил съм, че нищо не ме свърта у нас, в работата, на купоните с приятели и аз обикалям из улиците на София като животно в клетка, търсейки лек за неспокойната ми душа.Търсейки свободата си.

Но намирам само задимени в мрак кръчми, дъна на чаши, препълнени с фасове пепелници и случайни, празни срещи. Забравил съм всичко, което ме е карало да се бунтувам по онова време в България. Забравил съм дори болката от разделите с момичетата, които толкова много обичах и които една по една си тръгваха от мен, като платноходките от късните есенни пристанища, разпилени из созополския залив. Забравил съм всичко. Останал е само онзи сняг, сипещ се нежно над София. И бялата тишина на раздялата.

– И да се върне-е-е-е-ш! Обещаваш, нали! – чувам майка ми, приятелите ми да викат след мен, докато преминавам митническата проверка.

Надигам се на пръсти. Виждам лицата им как се смаляват и усещам, че колкото повече се смаляват, толкова повече и повече почва да ме боли. Усещам, че ми липсват. Искам да се надигна и през гърбовете и главите на хората, прииждащи към терминала, да им извикам. Да им извикам, колкото глас имам, че наистина ги обичам. Че винаги ще останат в сърцето ми. Че те са всичко за мен… Но не мога. Нещо е стегнало гърлото ми. Защото знам, че няма да се върна. Махам с ръка за последно. Реката от хора, понесли багажите си, ме поема и с това, което ми е останало, продължавам по моя изпълнен с толкова неяснота, но толкова жадуван път към Чикаго.

*****

Ноември 1990 г. Около десет часа сутринта е. Прехвърчат първите снежинки. Хора увити в шалове, вдигнали яките на балтоните си кръстосват като призраци улиците на София, понесли празни пазарски чанти в ръце. Няма нищо по магазините. Тези, които са се редили на опашки от през нощта, са си взели хляб и мляко. София е с режим на тока. Два часа има, два часа няма. Като дискотека е, особено вечер. Когато в нашето “Красно село” угаснат токовете, в “Борово” светват. Студент съм последна година. Стачкуваме.