Когато балканите започват да горят в пожарите на есента

1

Когато балканите започват да горят в пожарите на есента

Симеон Гаспаров

сп. “Жената Днес”, Март 2014 г

Долепил съм чело върху хладното стъкло на влака от Чикаго. Градът бавно се възстановява от арктическата буря. Неоновите светлини по небостъргачите и магистралите се отдръпват в залеза и ние, с полупразния вагон на неделния влак, поемаме дъх и плавно се плъзваме по релсите. Запустели фабрики, стари ронливи катедрали, тесни улички, затрупани от вчерашния сняг, и едва-едва осветени квартали на забравени от Бога селца и градчета почват да се редуват пред очите ми. Проблясват за миг, после се стопяват като случаен спомен във виолетовата тишина край мен.

******

1997-а година е. Пак е януари. Прехвърчат снежинки. Дърветата по булевардите на София са покрити с пластове белота. Снегът е някак си по-пухкав, по-мек, по детски чист, невинен. Над върховете на Витоша са се спуснали мъгли. По балконите на еднотипните блокчета проблясват висулки. Зад прозорците на някои места все още се виждат коледни украси.

Стоим с родителите ми и няколко роднини и приятели пред вратата на старата аерогара на София. Говорим си, опитваме да се шегуваме, но на всички ни едно такова странно – хем весело, хем потиснато, свито. Заминавам за Чикаго.

– И да се върнеш! Ще се върнеш, нали? – повтарят майка ми, баща ми, приятелите.

Кимам с глава и избягвам да ги гледам в очите. Забравил съм горчивината, натрупана в мен от онези дни. Забравил съм, че нищо не ме свърта у нас, в работата, на купоните с приятели и аз обикалям из улиците на София като животно в клетка, търсейки лек за неспокойната ми душа.Търсейки свободата си.

Но намирам само задимени в мрак кръчми, дъна на чаши, препълнени с фасове пепелници и случайни, празни срещи. Забравил съм всичко, което ме е карало да се бунтувам по онова време в България. Забравил съм дори болката от разделите с момичетата, които толкова много обичах и които една по една си тръгваха от мен, като платноходките от късните есенни пристанища, разпилени из созополския залив. Забравил съм всичко. Останал е само онзи сняг, сипещ се нежно над София. И бялата тишина на раздялата.

– И да се върне-е-е-е-ш! Обещаваш, нали! – чувам майка ми, приятелите ми да викат след мен, докато преминавам митническата проверка.

Надигам се на пръсти. Виждам лицата им как се смаляват и усещам, че колкото повече се смаляват, толкова повече и повече почва да ме боли. Усещам, че ми липсват. Искам да се надигна и през гърбовете и главите на хората, прииждащи към терминала, да им извикам. Да им извикам, колкото глас имам, че наистина ги обичам. Че винаги ще останат в сърцето ми. Че те са всичко за мен… Но не мога. Нещо е стегнало гърлото ми. Защото знам, че няма да се върна. Махам с ръка за последно. Реката от хора, понесли багажите си, ме поема и с това, което ми е останало, продължавам по моя изпълнен с толкова неяснота, но толкова жадуван път към Чикаго.

*****

Ноември 1990 г. Около десет часа сутринта е. Прехвърчат първите снежинки. Хора увити в шалове, вдигнали яките на балтоните си кръстосват като призраци улиците на София, понесли празни пазарски чанти в ръце. Няма нищо по магазините. Тези, които са се редили на опашки от през нощта, са си взели хляб и мляко. София е с режим на тока. Два часа има, два часа няма. Като дискотека е, особено вечер. Когато в нашето “Красно село” угаснат токовете, в “Борово” светват. Студент съм последна година. Стачкуваме.

Чудя се да ходя ли, или да не ходя до гарата. Току-що един от най-добрите ми приятели ми се е обадил по телефона от Унгария. Няколко негови колежки, момичета от Щатите, с които учат заедно в Будапеща, ще минат през София за няколко часа, та ако мога да им покажа града. Какво да им показвам, мисля си, – сиво, бедно, студено, мрачно. После ми става кофти и тръгвам към гарата.

Взел съм моя приятел Кирето от “Красно село”, така за кураж. Гледам момичетата пред нас, които току-що са слезли от влака. Има-няма да са на около 19-20 г. Ние сме по на 24 г. Толкова са щастливи, като ни виждат на перона, че направо почват да ни прегръщат. Във влака от Словения до София, след Белград пияни войници се качили и започнали да ги дърпат за дрехите и да ги опипват, разказват едновременно те за първия им сблъсък с Балканите. Две от тях много се уплашили, обаче третата извадила нож, изблъскала войниците от купето и се заключила с момичетата отвътре.

Толкова са щастливи, че са в нормална страна като България,

че нямат думи. Ние с Кирето гледаме сивотата наоколо, мигаме и не можем да повярваме на чутото. “И коя се изрепчи на войниците” – питам ей-така между другото. “Аз” усмихва ми се едно от тях и ме гледа с едни черни, черни като череши очи. “И не те ли беше страх”, продължавам да разпитвам. “Не!”, отсича и усмивката й става още по-топла.

Време е да се разделяме. Крачим по бул. “Витошка” , от едната страна на улицата има ток. От другата няма. Американките ни канят за тяхна сметка на ресторант. Ние с Киро искаме на бар. Те не пият, ама ние с Кирето пием. “И да ми пишеш”, казва ми черноокото момиче. “Разбира се” фъфля аз и въртя глава. “Това е не” – сбръчква вежди тя, като ме гледа как й кимам. “Това е “да” на български”, поправям я аз. Влакът изсвирва и те потеглят. Момичетата са ни оставили малко левове. Не им трябват. Ние с Кирето се връщаме в бара.

*****

Неусетно е дошла 1996-а. Станал съм на 30 г. Живея още с нашите в едната стая на двустайния ни апартамнет на 7-ия етаж на “Красно село”. Кирето е заминал за Канада. Зад гърба ми са няколко разбити връзки. Няколко пропилени любови. Една стихосбирка отпреди четири години, която май само приятелите ми са я прочели. Кариерата ми едва-едва крета на едно място. Кризата отново се е спуснала над България.

Животът ми е навлязъл в улица без изход. Черноокото момиче отвъд окена продължава да ми пише. “Работя към Лиз Клейрборн в Ню Йорк.” Разбирам от писмата й, които идват до мен през годините. А пък мен ме уволниха и сега продавам гуми с моя съученик Дзуката на Женския пазар. Дзуката, който като стана ватман, за два часа направи 16 катастрофи и след като му казаха да прибере мотрисата в депото, я изкара извън релсите и я обърна. Ама точно пред гаража в “Надежда”.

“Приеха ме в Харвард”. Получавам след време писмо. А мен в “Новинар”. Шест години си пишем. Мисля да спра. Уморявам се. Какво ли има да си кажем. Вярно, харесва ми, но тя живее в друг свят. Аз в моя. Пред нея има бъдеще, моето става все по-мътно.

Така като за последно решавам да й напиша писмо. Но искам да е хубаво писмо. Хващам приятели да ми го преведат и почвам да пиша. Пиша й за живота ми, за работата като репортер в “Новинар”, за историите и съдбите на хората, с които се срещам, за битките, които водя, но губя, а и за надеждата, която все още имам. Не й пиша кофти неща, а неща, които искам да се сбъднат за страната ми, за народа ми. Пиша й също за улиците на моята София, по които, като тръгна, болките ми някак си минават.

Пиша й за Витоша, за България, за приятелите ми, за живота, който живея. Но го пиша така, като че ли разказвам приказка.

Няколко месеца по-късно тя ми отговори. Отивала да прави докторат в Оксфорд. Щяла също да ходи при семейството на брат й в Германия, тъй като майка й е оттам и имала много роднини. Писа ми, че иска да мине и да се видим.

Дойде през октомври. Когато балканите на България започват да горят в тези червено-оранжеви пожари на есента, в които се раждат песните, поезията, мечтите. Дойде в България и докторатът й от Оксфорд изгоря. Изгоря в тези червено-оранжеви пожари на есента, в които освен песните, поезията, мечтите се ражда понякога и любовта.

*****

Гледам сменящите се пейзажи отвън и си мисля за нашите човешки истории. Историите, в които изстрадваме себе си. Изстрадаваме мечтите си и в които продължаваме да вярваме, че вървим към това, което наричаме щастлив край. Само че край щастлив няма. Историите ни просто свършват до едно място. После продължават в друг живот. По същия начин, със същите радости, любови, болки, тревоги, надежди, победи и раздели.

И така, долепили чело в студения прозорец на влака на съдбата, ние преминаваме през тях, докато стигнем нашата последна гара. После други се качват във влака. И продължават. Както днес, в полупразния вагон на неделния влак от Чикаго, който след малко ще спре. На перонът ще ме чакат моите две момичета. И майка им. Онази чернооката, в чийто очи май изгорях и аз.

 

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: