Хърватите първи ме потърсиха, когато пристигнах като имигрант в Чикаго

“Хърватите първи ме потърсиха в Чикаго”

Симеон Гаспаров

simeongasparov@gmail.com
Симеон Гаспаров е български журналист, поет писател. Кореспондент на телевизия БТВ в САЩ. Автор е на стихосбирката – “Театър на не абсурда” и книгите – “Врати от небеса, или когато Джими Хендрикс беше българин” и “Бизони край Дунава”. Негови публикации освен в почти всички български вестници и списания в България и българските общности в света, са излизали също във в. “Хърватско Слово”, Daily Herald, Northwest Herald и др. в САЩ.

 
Преди 21 години, когато дойдох в Чикаго, първите, които ме потърсиха и попитаха имам ли нужда от нещо бяха хърватите. Аз нямах нищо. Даже бях взел пари назаем , за да дойда в Чикаго. Но и не исках помощ от никой. Хърватите отвъд океана бяха разбрали от католическата църква в София – “Свети Йосиф”, (в която семейството на баща ми има много дълбоки корени), че едно момче от хървтската колония в България е дошъл в Чикаго. Намериха ме в квартирата ми, на която аз още незнаех нито адреса нито телефония ми номер. 
Първо ми се обади по телефона от хърватската колония в Торонто – д-р Стийепан Тонкин, който е от района където дядо ми е роден.
Когато ми звънна, аз му казах, че нямам нужда от нищо и благодарих. Преди да се разделим, той ми предложи да се обадя за всеки случай на неговия приятел от Чикаго – Йосип Косорог, който бе един от лидерите на хърватската колония в Чикаго и ми даде телефона му. Аз исках да приключвам разговoра. Направих се, че си записвам телефона и изобщо не се обадих.
Минаха няколко дни. Аз бях вече забравил, че съм разговарял с д-р Тонкин, когато звънна телефона в квартирата. Беше Йосип Косорог. След като си разменихме няколко изречения, той ми каза следните думи, които никога няма да забравя:

– Майка ти и баща ти са далеко. Приятелите ти са далеко. Домът ти е далеко. Но ти не си сам ,тук в Чикаго! Тук имаш нас – хърватите. Ти не си сам и на нас можеш винаги да разчиташ! Кажи ми сега от какво имаш нужда?”

Разсъждения за българи и хървати край бреговете на езерото Мичиган

Разсъждения за българи и хървати край бреговете на езерото Мичиган

Дърветата цъфтят с екстаз

simeongasparov@gmail.com

Кротките вълни на езерото Мичиган се гонят покрай белия, пясъчен бряг. Сякаш са леки, пухкави глухарчета, понесени от вятъра. Топло е. Дърветата наоколо цъфтят с екстаз.

(Моля? Какво казах? Дърветата цъфтят с екстаз, ли? Чакайте малко. Нека ги погледна отново. Ами да – ето тук, пред мен са. Цъфтят и то само как цъфтят!)

Като танцьорки, събличат бавно прашните, сиви, груби дрехи на зимата. Протягат ръцете си към синевата. Плавно, плавно започват да извиват тела и тръпнещо, засмукват с корените от каймака на топящите се снегове.

Диви, опияняващи, нектари на живота потичат по стройните им тела. Те се усмихват едва забележимо. Притварят очи и изпадат в екстаз! Екстазът на тъй дълго чаканата пролет.

(Аз тръгнах май за дървета нещо да пиша, ама виж накъде го подкарах. Нищо де, пак продължавам!)

Няколко девойки са навили крачолите на джинсите си и шляпат с голите си нозе в кристалните, студени, но някак си усмихващи се приятелски, прозрачни езерни води.

Момичетата се навеждат, вземат в шепи водата и започват да се пръскат една друга. Викат. Крещят. Гонят се по пясъка, после падат в дюните и започват да се смеят от сърце. Смеят се така, както се смеят единствено и само младостта. И любовта.

– Ела… излез навън. Недей, да стоиш в колата – казвам на майка ми.

– Чу ли ме, какво ти казах? – отвръща ми тя.

Чух я! Чух я много добре, но се правя, че не съм я чул. Тежко ни е и на двамата. Баща ми почина преди една година. Взех я за постоянно да живее при мен в Щатите, но тука й е трудно. Скучно. Тя обича да е сред хората. Да говори, за щяло и нещяло. Обича и да клюкарства, малко.

Един път, като се прибрала в София, след шест месеца престой при мен в Чикаго, в продължение на четири часа и половина, разказвала на продавачките на пазара на Красно село, какво ще следва в бъдещите епизоди на поредицата “Дързост и красота”, които още не бяха дошли в България.

Жените изгонили клиентите си, затворили сергиите и я оставили да им говори. А майка ми, само това и чакала. Изпратили я с овации накрая. Дали й даже, без пари един чувал чушки, четири щайги домати и три килограма червени ябълки. Продавачките са й ги занесли лично, до входа на блока ни в ж.к. Красно село.

А друг път, като беше още млада, я викнали да чете доклад на партийното събрание в мебелния завод, в който работеше. Добре де, но тя загубила доклада и започнала да импровизира и да си ги говори, такива, каквито си ги говори, с клюкарките от махалата. Народът изпопадал от смях. Изкарали я на бис и не я пуснали да си ходи, докато не им повторела и потретила речта си. Не знам, какви ги е говорила майка ми, на работниците от смяната, но добре, че поне не я вкараха в затвора, че едно време, не толерираха много свободата на говоренето.