Хърватите първи ме потърсиха, когато пристигнах като имигрант в Чикаго

“Хърватите първи ме потърсиха в Чикаго”

Симеон Гаспаров

simeongasparov@gmail.com
Симеон Гаспаров е български журналист, поет писател. Кореспондент на телевизия БТВ в САЩ. Автор е на стихосбирката – “Театър на не абсурда” и книгите – “Врати от небеса, или когато Джими Хендрикс беше българин” и “Бизони край Дунава”. Негови публикации освен в почти всички български вестници и списания в България и българските общности в света, са излизали също във в. “Хърватско Слово”, Daily Herald, Northwest Herald и др. в САЩ.

 
Преди 21 години, когато дойдох в Чикаго, първите, които ме потърсиха и попитаха имам ли нужда от нещо бяха хърватите. Аз нямах нищо. Даже бях взел пари назаем , за да дойда в Чикаго. Но и не исках помощ от никой. Хърватите отвъд океана бяха разбрали от католическата църква в София – “Свети Йосиф”, (в която семейството на баща ми има много дълбоки корени), че едно момче от хървтската колония в България е дошъл в Чикаго. Намериха ме в квартирата ми, на която аз още незнаех нито адреса нито телефония ми номер. 
Първо ми се обади по телефона от хърватската колония в Торонто – д-р Стийепан Тонкин, който е от района където дядо ми е роден.
Когато ми звънна, аз му казах, че нямам нужда от нищо и благодарих. Преди да се разделим, той ми предложи да се обадя за всеки случай на неговия приятел от Чикаго – Йосип Косорог, който бе един от лидерите на хърватската колония в Чикаго и ми даде телефона му. Аз исках да приключвам разговoра. Направих се, че си записвам телефона и изобщо не се обадих.
Минаха няколко дни. Аз бях вече забравил, че съм разговарял с д-р Тонкин, когато звънна телефона в квартирата. Беше Йосип Косорог. След като си разменихме няколко изречения, той ми каза следните думи, които никога няма да забравя:

– Майка ти и баща ти са далеко. Приятелите ти са далеко. Домът ти е далеко. Но ти не си сам ,тук в Чикаго! Тук имаш нас – хърватите. Ти не си сам и на нас можеш винаги да разчиташ! Кажи ми сега от какво имаш нужда?”

Advertisements

Разсъждения за българи и хървати край бреговете на езерото Мичиган

Разсъждения за българи и хървати край бреговете на езерото Мичиган

Дърветата цъфтят с екстаз

simeongasparov@gmail.com

Кротките вълни на езерото Мичиган се гонят покрай белия пясъчен бряг. Сякаш са леки, пухкави глухарчета, понесени от вятъра. Топло е. Дърветата наоколо цъфтят с екстаз.
(Моля? Какво казах? “Дърветата цъфтят с екстаз?” Чакайте малко. Нека ги погледна отново. Ами да -ето тук пред мен са. Цъфтят и то само как цъфтят! Продължавам.)
Като танцьорки, събличат бавно прашните, сиви, груби дрехи на зимата. Протягат ръцете си към синевата. Плавано, плавно започват да извиват тела и тръпнещо засмукват с корените от каймака на топящите се снегове…
Диви, опияняващи нектари на живота потичат по стройните им тела. Те се усмихват едва забележимо. Притварят очи и изпадат в екстаз! Екстазът на тъй дълго чаканата пролет.

(Аз тръгнах май за дървета нещо да пиша, ама виж накъде го подкарах. Нищо, де, пак продължавам)
Няколко девойки са навили крачолите на джинсите си и шляпат с голите си нозе в кристалните, студени, но някак си усмихващи се приятелски, прозрачни езерни води. Момичетата се навеждат, вземат в шепи водата и започват да се пръскат една друга. Викат. Крещят. Гонят се по пясъка, после падат в дюните и започват да се смеят от сърце. Смеят се така, както се смеят единствено и само младостта и любовта.
– Ела… излез навън. Недей да стоиш в колата – казвам на майка ми.
– Чу ли ме какво ти казах – отвръща ми тя.
Чух я! Чух я много добре, но се правя че не съм я чул. Тежко ни е и на двамата. Баща ми почина преди една година. Взех я за постоянно да живее при мен в Щатите, но тука й е трудно. Скучно. Тя обича да е сред хората. Да говори, за щяло и нещяло. А тук съм само аз и тя. Децата ми са на училище, жена ми е американка и пътува често по работа, а аз пък се затварям в офиса и пиша думи по цял ден.
След няколко дни майка си заминава за България, където ще изкара лятото. Извел съм я на кратка разходка край езерото Мичиган. От една страна тя се радва, че ще види съседите в Красно село, с приятелите, с роднините. От друга не знае дали ще се видим отново. Тя е на 73 г. Много искам и аз да отида с нея, но тази година май няма да имам достатъчно пари.
– Повтарям ти… – започва отново майка ми – Ако умра, изгори ме, като баща ти. Не ме погребвай в гроба му. Те са католици. Хървати. В този гроб са баща му, брат му, майка му. Аз съм православна. Не е редно и аз да съм там. Това им е семеен гроб. Пък и баща ти има още живи две сестри и брат. Нека един ден, ако е рекъл Господ, да са заедно.
Гледам как младите момичета се гонят, закачат и смеят, докато тичат по пясъка. Първите яхти издуват платната си над вълните. Животът започва да се завръща. А на мен ми е едно, такова – никакво както се казва.
Семейството на баща ми са хървати. Ние сме част от онази малка хърватска католическа колония, чиито представители дошли в пределите на България в периода около Първата световна война. Заселили се в старата част на София и останали завинаги тук. Днес техните имена все по-често и по-често изчезват от телефонните указатели. Изчезват от държавните регистри, от избирателните списъци.
Изчезват, след което все по-често и по-често, едно по едно или на групи, имената им започват да се появяват върху каменните кръстове на старото католическо гробище на София.