Archive for ‘Ден на благодарността в САЩ’

November 24, 2011

Денят, в който си благодарим

Денят, в който си благодарим!

(История за доброто, за един индианец, за група имигранти и …за цял нов свят. Опит да бъде преразказана, като по Йордан Йовков)
1.
Вървя по улиците на южните квартали на Чикаго. На 10 – 20 преки съм от стъклените небостъргачи, луксозните лимузини, неоновите светлини по бутиците. От “милята на чудесата”, както казват местните на най-популярната улица в центъра на града – “Мичиганското авеню”.
Но тук, в квартала, в който се намирам няма и помен от нея. Това е друг свят. Свят на безизходната, на обречената, на суровата реалност. Сгради с ронливи фасади. Изпочупени прозорци, покриви с изпопадали керемиди. Опушени врати. Стени и мостове изписани с графити. Буренясали дворове и хора прибягващи по тротоара, като сенки, излезли от кошмарен сън. Прибягващи, но не защото бързат за работа, за училище или любовна среща, а бягащи, за да не бъдат ударени от някой случаен куршум, идващ от престрелките, които всеки ден отнемат по нечий живот в квартала, тук, край мен.
Наоколо се носи се дъх на мухъл, на гнило. Край тротоарите се въргалят използвани спринцовки, презервативи, парцали, бутилки от ром, намачкани кутийки от бира, от кока кола, фасове от цигари, нахапани хабургери на половина, омазнени листа от вестници, пластмасови кофички с кафе.
Бездомници увити в парцали, легнали в храстите край магистралите на завет. Просяци протегнали ръка изникващи от нищото и стопяващи се в нищото. И навсякъде дупки. Дупки, дупки, дупки.
Дупки, събирали с дни мътната, кална, дъждовна вода. Събирали маслата от двигателите на ръждивите стари автомобили, храчещи от бензиновите си дробове, отровен, сив въздух. Дупки, събирали кръв от простреляните жители на квартала. Събирали сълзите на близките им по тяхната загуба. Събирали сълзите на изгубените си надежди.
Дупки по пътя, дупки от куршуми по стените на кооперациите. Дупки в тъмното, облачно небе над нас. Дупки в душите. Дупки, пронизали сърцето на града. Дупки готови да погълнат целия свят.
“Гето” – така наричат квартала, в който се намирам. Няколко години по-късно ще преименуват същият този район на Чикаго – “Чирак” – от Чикаго и Ирак – защото броят на загиналите в престрелките по улиците на квартала, ще се окаже повече, отколкото загиналите по време на войната в Ирак и Афганистан. Взети заедно!
Но, това ще стане няколко години по-късно. През новия 21 – ви век. Сега сме още краят на 90-те години на миналия. В квартала работя нещо като доброволец, към държавна програма подобна на Корпуса на мира. Опитвам се да помогна на жителите тук, като ги науча как да използват интернет, за да си намерят работа. Да си намерят по-добър живот.
Но, не съм много добър. Защото, самият аз, едвам връзвам двата края. Защото, за да се издържам в Щатите, за да имам и да мога да помогна на майка ми, която е първа група инвалид в България и баща ми, който е пенсионер, трябва да имам и още една работа. И така, като свърша тук, в гетото, отивам да си доработвам, където ми изпадне.
Тъкмо да пресека улицата, ей там на светофара, огромен джип неочаквано изскача. Чувам едно “фффлюш” и докато се опомня, усещам как всичката гадост събирана от дупките по улиците на Чикаго край мен се надига, като мътна гигантска вълна – цунами, ухилва ми се зловещо и… се излива отгоре ми. С гняв. С омраза. С жестокост.
2.
Преди още да съм се осъзнал от шока и да почна да псувам, чувам зад себе си смях и познат глас да ми вика приятелски:
– Симон…Симон от България…Ела, бе!
На отсрещният паркинг, пред магазина за дрехи втора употреба е спрял хладилен камион. Задните врати на багажника му са отворени и Винсент, едно от чернокожите момчетата, с които работим като доброволци, ми маха да се приближа. Край него са се събрали около десетина възрастни хора. Няколко майки с деца на ръце и 7-8 тийнейджъра. Всички наоколо са чернокожи, гледат към мен и се усмихват. Като ги виждам, ядът ми някак си отминава. И почвам и аз да се усмихвам.
– Дръж – хвърля към мене пакет, Винсент когато приближавам.
– Какво е това, бе? – едвам успявам да извикам, докато го улавям във въздуха.
– “Ден на благодарността”, мъжки, как какво…- подмята ми Винсент и продължава: – Пуйки…Вземай…Дарение…Ето, има за всички в квартала.
О, да бе, иде ми да се плесна по челото. След няколко дни е последният четвъртък на ноември. Един от най-големите празници в Америка – “Денят на благодарността”. Става ми малко неудобно. Знам колко са бедни хората тук. Как да им взема пуйката. А пък и съм женен за момиче от Щатите. Имаме и пуйка, и всичко.
– Имам бе, Винсент. Благодаря, много. Не искам, дайте я на някой друг – отвръщам аз и поставям обратно пакета с в хладилната камера.
Хората край мен се смълчават. Спират да си говорят и ме гледат учудено.
– Взимай, взимай, пуйката – побутват ме един възрастен мъж. – За теб е!
– Да – добавя Винсент и продължава: – Нали си имигрант в тази страна? И преди да му отговоря, продължава:
– Ето, ние пък сме местните жители. Така се прави, на този ден. Денят, в който ние всички си благодарим!
Винсент се изправя над множеството и продължава с весел тон:
– Питай ги – обръща се той към наобиколилите камиона хора – На този ден, ние, местните – сочи той към себе си – помагаме на вас – имигрантите – намига ми той, сочейки към мен.
Хората се развеселяват. “Да! Да!” повтарят гласове.
– Хайде, вземай, вземай пуйката – дочувам ги да ме окуражават.
Гледам усмивките, които проблясват по черните им лица и виждам, как ноемврийското слънце се опитва да се надигне зад облаците. Опитва се, да пусне малко светлина, малко пъстрота, малко топлина, над това тежко, ама страшно тежко, място за живеене.
Обръщам се, вземам пуйката и тръгвам към гарата да хвана влака за дома. Най-сладката пуйка, която съм ял! От гетото на Чикаго с любов. Дали пък, не се нуждаем от един ден на благодарността за всички хора по света? Защо пък не? Аз, като за начало, предлагам да започнем от България, после на Балканите и т.н.
Но, какво наистина е този ден? “Ден на благодарността”? На последната седалка, на последния вагон, на последния влак от Чикаго за деня, седя сред заспалите край мен пияници, похъркващи щастливо. Отварям тетрадката си и започвам да пиша:

3.
Историята, започва някъде около преди  около 400 години. Един ден, индианско хлапе, от племето Патуксет (Patuxet), което се казвало Скуанто, тръгнало с няколко от местните войни на лов из непроходимите, гъсти, гъмжащи от дивеч и зверове гори,  намиращи се на север от днешния град Бостън.
Индианците от племето Патуксет, залисани в преследването на дивеча си, неусетно се отдалечили от своите територии. Без да разберат, навлезли дълбоко навътре в зловещите, непроходими  и тайнствени земи, които свършвали някъде там. Там, където свършвал и светът на индианците. Край гигантските, остри като ноктите на мечка гризли скали, в които се разбивали пенливите вълни на безкрайната, необятна Голяма вода.

read more »