Archive for ‘Коледни приказки за пораснали деца родени изпод мостовете на Чикаго’

December 19, 2010

Коледни приказки за пораснали деца, родени изпод мостовете на Чикаго

Коледни приказки за пораснали деца, родени изпод мостовете на Чикаго

Симеон Гаспаров

simeongasparov@gmail.com

 

Когато Коледа настъпи и студовете, нахлули от езерото Мичиган, бавно започнат да сковават в ледената си прегръдка реките и езерата край Чикаго. Когато, нервните шофьори на жълтите таксита се приберат по домовете си и улиците на града утихнат, загледани влюбено в плахите, току що родени звездици, повити в тъмносиньото кадифе на небето.
И когато звуците на живота се стопят, в случаен писък на замръзнала от студ, изгубена в мрака сянка на чайка, блъснала се в рамото на кристалните небостъргачи, надвесили се, като стражи над безкрайните магистрали, плъзнали се покрай езерото Мичиган. Тогава, тогава, изпод мостовете на града, започват, бавно и плавно да излизат приказките.
Приказките и историите на милионите имигранти, потеглили от всичките посоки на света, събрали се, незнайно как и защо, точно тук – в Чикаго и започват, с един мелодичен, малко тъжен, малко шеговит глас, да ги преразказват. Отново и отново, на затаилите дъх, в мрака хлапета, залепили нослетата си в замръзналите прозорци, търпеливо чакащи да зърнат от кой ли ъгъл, на покрития със сняг квартал ще изскочи Дядо Коледа, яхнал шейната с подаръците, теглена от непослушното еленче Рудолф.
И така, докато хлапетата, с ококорените, искрящи от любопитство очички, стоят зад потните стъкла на домовете, ние, след като сме довършили последните приготовления по коледната трапеза, сядаме на мекото кресло в хола, пред поставената, върху ниската масичка, купчина пощенски пликове с писма за неплатените ни сметки, дошли с последната късна пощта за деня.
Поглеждаме ги и се чудим, дали да не ги изхвърлим, направо в пламъците на бумтящата пред нас камина. Да разпродадем всичко, каквото имаме тук в Америка и да си вдигнем чуковете и да се приберем там, откъдето сме дошли.
Но, замисляме се. Отпиваме, от чашата пред нас. Поемаме дълбоко въздух и сядаме бавно да пишем чекове, за погасяване на заемите, които сме теглили за покупките на къщи, на коли, на телевизори, за училище, за лечение и какво ли още не.
След всяка изписана от нас цифра, след всеки един чек, с погасена сметка, виждаме, как неусетно, дълго плануваните, няколко години за по-ранно пенсиониране, започват да се стопяват. Виждаме как, планираната от миналата година, лятна ваканция в България, отива за следващата година и т.н, докато, не се огледаме наоколо и разберем, че и в тази Коледна вечер, както и в миналата, самите ние, неусетно сме се превърнали в една банална, до болка позната, безмисленна приказка. Със също толкова банален край.
“Е, добре де”, казваме си – “Все пак Коледа е, не бива така!” И решаваме, напук на цялата тази безвкусна, скучна реалност, да отворим пожълтелите тефтери с телефонни номера и да звънем на някой стар приятел.
Виждаме името на първия попаднал ни приятел от старата тайфа и започваме трескаво да набираме цифрите на телефона на този наш стар, но добър, ама, много, много добър приятел, който, както и повечето ни приятели, остана там, някъде в България, но с който сме имали, ех, какви велики мигове само!
Телефонът, от другата страна извънва някак си тъжно и протяжно. Звучи като дълго соло на блус китара, изсвирено от духът на Мъди Уотърс.
Сърцето ни трескаво започва да бие и …eто изведнъж, чуваме как от там, от другата страна на океана, от другия край на телефоната линия, там, някъде в полите на Витоша, хрипащ, сънен, познат глас да изръмжава:

read more »