Archive for ‘Разкази’

June 21, 2013

Упражнение по рокендрол откровение: “Хеви Метъл”- а , с който пораснахме и остаряхме

Упражнение по рокендрол откровение:

“Хеви Метъл”- а , с който пораснахме и остаряхме

Симеон Гаспаров

1. Увод

– Хареса ли ти текстът? – пита ме Наско, докато държи с едната си ръка волана на камиона, а с другата листче от тетрадка.
– Хареса ми – отговарям бързо и гледам към полето, където работници вдигат някакво скеле.
– Не…не виж го отново…Много бързо отговаряш…Не си го видял!
Прав е. Не съм го видял.
– Добре де, дай го отново…

2. Изложение

Днес е петък. Това е денят, в който започва моята работна седмица. Жена ми работи всеки петък от вкъщи. А това означава, че петък, събота и неделя са дните, в които аз работя, ако има нещо за работене, де. През останалото време стоя в къщи и гледам децата. Не, че много ми се прави, ама това е положението. В дните от петък до неделя, насрочвам срещите за интервютата ми, пиша статии, правя репортажи. Заблуждавам се, че още съм интересен и ценен български журналист. Журналист, който някой ден ще промени светът и хората към по-добро. Но не, не. Не съм. Просто фантазирайки си, се опитвам да излъжа още малко, бавно но сигурно пристъпващата към мен старост.
И така, ако не правя някое от гореспоменатите неща, или не пиша по книгите си, просто съм с…Наско. Както днес например.
Наско е един от доста добрите китаристи излезли някога от България. Поне за мен. Свирил е с много банди у нас и по света, като “Сигнал”, “Стоунхендж”, “Елит” и т.н. В момента Наско има компания за слагане на прозорци, край Чикаго и когато не свири на китарата си, работи по прозорците.
Понякога ме вика с него да му помагам. И аз отивам. На мене ми е много гот да сме заедно. Возиме се наоколо, говорим си, смееме се. Връщаме се към общите ни спомени и приятели от София. От времето преди да станем имигранти. От времето, когато мечтите ни бяха безкрайни. Когато косите ни бяха по-тъмни и по-гъсти.
И така, в шеги и закачки работим и денят ни минава неусетно. Когато сме на прозорците се чувствам някак си свободен, млад, а и силен, особено когато товарим камиона, или пък мъкнем стъклата по етажите. Вярно, работата е тежка. Понякога кашлям от нея. Изгнилите ми от астмата дробове не понасят прахта, в която работим, но пък иначе си ми е гот, без майтап. А и изкарвам някой друга долар отгоре. Определено, повече отколкото с писане!
Освен, че работи с прозрците през деня, през останалото време Наско подготвя два албума наведнъж. Прави ги заедно с няколко от бившите вокали на метъл иконата Йънгуи Малмстийн!

(Първо отклонение от темата)

В Чикаго, Наско от време на време свири с “Кинг Кейси”. Аз им ходя на концертите, ама повече заради Наско. Той им е соло китара. Някой път съм му нещо и като сценичен работник. Помагам му да товариме в микробуса на жена ми уредби, микрофони, китари. Иначе “Кинг Кейси” ми бяха малко скучна банда, но вече са ми ОК.
Мисля, че един концертите на Наско и Кейси, на който много се изкефих бе през една снежна януарска нощ в Пени Роуд Пъб, край Берингтън, Илиной. Към полунощ на сцената при тях се качиха ритъм китарата и пианистът на Гънз енд Роузес – Дизи Рийд и бившия вокал на “Майкъл Шенкер Груп” – Хапенин Хари. Каква нощ беше, само…Фантастична! Нереална! Петима мъртво пияни фермери бяха останали само в бара, две мадами се сбиха, а музикантите свиреха ли свиреха така, като, че ли им беше за последно.

(Обратно по темата)

read more »

May 23, 2013

Йосиф и Тереза

Йосиф и Тереза

Симеон Гаспаров

Монетата пада със звън в празната паничка. Просяк, свил се на кълбо върху парцаливия балтон, пред входа на католическата катедрала, повдига бавно глава. Сънлива усмивка плъзва по беззъбата му уста, покрита с мръсно сива брада.
– Подранил си Йосифе. Подранил си. Няма никой още. Само клисарят е вътре – кима с глава той към възрастният мъж, който току що му е пуснал паричката.
– Знам – вдига рамене Йосиф – и поглежда към топящите се млечно-бели снегове, изтегнали се върху скалистото рамо на Витоша.
Къс слънце, приклекнало в клоните на дърветата хвърля с пълни шепи светлина над събуждащата се уличка. Мирише на люляци. Мирише на пролет. Мирише така, както София може, само да мирише, когато е неделя. Когато слънцето раздава щедро новородена светлина. Когато се топят снеговете по върховете на Витоша.
– Къде е Тереза? – пита просякът.
– Ще дойде и тя – отвръща му спокойно Йосиф. Вади от джоба си смачакан пакет цигари. Подава една на просяка. Взема другата за себе си. Запалва я и сяда до него на стълбите пред катедралата.
Зад ъгъла на Съдебната палата, дето трамвая завива, се чува ръждиво, плавно писукане на скърцащи спирачки по металната релса. Ято гълъби полита към островърхата камбанария. От входа на старата, ронлива кооперация, изрисувана с червени графити излизат група младежи. Смеят се, говорят високо, закачат се помежду си.

read more »

December 19, 2010

Коледни приказки за пораснали деца, родени изпод мостовете на Чикаго

Коледни приказки за пораснали деца, родени изпод мостовете на Чикаго

Симеон Гаспаров

slgasparov@comcast.net

Когато Коледа настъпи и студовете нахлули от езерото Мичиган, бавно започнат да сковават в ледената си прегръдка реките и езерата край Чикаго. Когато нервните шофьори на жълтите таксита се приберат по домовете си и улиците на града утихнат, загледани влюбено в плахите, току що родени звездици, повити в тъмносиньото кадифе на небето. И когато звуците на живота се стопят в случаен писък на замръзнала от студ, изгубена в мрака сянка на чайка, блъснала се в рамото на кристалните небостъргачи, надвесили се като стражи над безкрайните магистрали, плъзнали се покрай езерото Мичиган. Тогава, тогава, изпод мостовете на града, започват, бавно и плавно да излизат приказките.

read more »

March 14, 2010

Пейзажи от Елджин, рисувани със сняг

Пейзажи от Елджин*, рисувани със сняг

Симеон Гаспаров

slgasparov@comcast.net

(*Елджин е предградие на Чикаго, край река Фокс Ривър)

1.
Мътните води на Фокс Ривър бавно влачат блокове топящ се лед. Бели, пухкави, несъразмерни, като късове бял хляб, ледените парчета се блъскат в подпорите на бетонният мост, скриват се за секуни от погледа, преминават под тунела свързващ двата бряга на Елджин, след което се плъзгат към поредният праг, спъващ бягът на водната стихия. Продължават покрай покритите със замръзнали водни кристали клони на върбите надвесили се над калният бряг и изчезват в устата на казиното приличащо на кораб заседнал в плитчините. Казиното, забито като ръждясал нож в средата на сърцето на реката.

2.

Чакам влакът от Чикаго да премине, да вдигнат бариерата на моста и да потегля към отсрещният бряг. Ауспусите на колите спряли на 31-во шосе край мен изпускат бавно синкав дим. Приличат на димящи лули запалени от духовете на вождовете от племето Алгонкуин, населявало някога горите край бреговете на Фокс Ривър. Черен мъж гледа изпод вежди. Сърдит на целият свят, но сърдит най-много на себе си, той стои подпрян върху напръсканата с червен спрей стена до автобусната спирка. Топъл дъх излиза през ноздрите му, устата, завърта се около лицето му и за секунда образува около главата му нещо подобно на сивкав, прозрачен ореол.
Ореол, като тези на светците, рисувани по ронещите се тавани на черквиците край пустеещите селца из Балкана. Ореол, който зимният вятърът бързо разнася над улицата, над увитият в пластмасови торби, вечно мигащ червено светофар, над покривите покрити с мръсен, сивкав сняг.
Влакът вече е преминал. Пътят е отворен, готов да поеме новата вълна от ръмжащи нервно коли и камиони. Автобусът пристига и сърдитият чернокож изчезва зад покритото с изсъхнала пътна сол и кал стъкло. Изчезва тихо, безшумно, като един неосъществен светец, като едно несбъднато добро, оставено бездомно да се скита нагоре-надолу между етажите на ада и на рая.

3.

Приближавам кафявата тухлена сграда на кръстовището зад Дъглас Авеню. Сградата на моите две приятелки, е първият ми адрес за деня. Както обикновенно, те ме чакат пред остъклената врата на блока и се усмихват малко срамежливо, малко плахо и малко по детски наивно.
Едната моя приятелка е норвежка от Минесота, казва се Дорис. Другата, Лина, е полякиня от Илиной. Дорис няма гърда, а Лина седи парализирана на инвалиден стол. Двете делят стая в старческият дом, на който разнасям безплатна храна, помощ от Армията на спасението. Дорис отваря входната врата, а Лина бавно протяга полуздравата си дясна ръка, за да поеме пакета с храна, който и подавам. Дорис взема увитите в найлонова торбичка ябълки, бързо ги притиска към празната част на гърдите си, сякаш се чувства неудобно и иска никой да не забележи болестта, която бавно яде късове от нейното тялото.
Моите приятелки, ме потупват по рамото, благодарят ми за храната и ми напомнят другият път, като слизам от колата си да не ходя без шапка. Виждам ги, че искат да остана малко повече за да си поговорим. Да си поговорим за времето отвън, за трафика на улицата отвън, за хората дишащи, крачещи, живеещи отвън.
За това същото ОТВЪН, към което те, никога повече няма да се върнат. И което само виждат понякога, от време на време в сънищата си. И когато това “отвън”, случайно премине през сънищата им и ги събуди, по средата на безкрайните зимни нощи, и те отворят очи в тъмнината, тогава, те не започват тихо да плачат, а само въздишат тежко, тежко, по времето на отминалото. По изгубените си години, по младостта им, отнесена от мътните води на Фокс Ривър. Там, някъде отвън. Отвън стените на старческият дом на Дъглас Авеню. След което заспиват отново, в един дълбок, мрачен и горчив, много, много горчив сън.
Изчаквам търпеливо моите приятелки да си побъбрят, след което поемам към другите адреси, с уличките и дворовете, където щастието и радостта са пропуснали да отбележат в тефтерите си, че тези места съществуват.

4.

Мария Варгас е глуха, полусляпа и диабетичка. Тя никога не отваря вратата на апартамента и на Саут Гроув Авеню. Ако, Лукас, брадатият й племенник, не ме чака пред вратата да вземе яденето за деня, аз просто го оставям на циментовия праг на централната улица, по която постоянно преминават хора, бързащи да изгубят и последните си спестявания. Улицата, водеща към градското казино.
Лукас днес не работи. Прилича ми на цветна, поизтъркана от времето, оръфана по краищата си обложка от грамофонна плоча на групата Грейтфул Деад. Виждам го зад ъгъла как пуши и потропва в студа с крака. Когато ме вижда да завивам с колата, хвърля цигарата си, приближава към отвореният прозорец на колата ми и докато поема храната на леля си, ми пуска една огромна приятелска усмивка, пълна с пожълтели редки зъби, след което ми пожелава мир и любов «май брадър».

5.

Плакат с американското знаме, на който пише «Подкрепете нашите войници» е паднал наклонен върху преспа сняг. По него разпознавам къщата на Виктория Гутиерес. Тя винаги седи на оранжевото канапе до вратата. Когато застана пред дома й, винаги чувам, как нейните четири внучета – три момиченца по на 4,5,6 годинки и едно момченце – Рамон, на 3, радостно да шляпат с боси крачета зад вратата, по пода, върху който няма нито черга, нито килим, освен един гол паркет. Веднага щом звънна, те започват да викат от радост и да се боричкат, кой пръв да ми отвори и да поеме топлата храна.
Бащата на децата, синът на Виктория, преди година и половина се прибрал от Ирак. Три пъти съм го видял и нито един път не е бил трезвен. Всеки път, когато отвори врата гледа някъде през мен сякаш съм пустинен мираж, който съществува само в притъпеното му въображение.

6.

Елизабет Холц живее точно пред болницата на града. Както обикновено, нейната внучка Кели е спряла огромният си бежов джип по средата на пътя и за да паркирам оставям задницата на моят микробус да стърчи половината на пътя. Това, разбира се дразни шофьорите от моето платно, но просто нямам друг избор. Пък и не ми пука. Пред вратата на мисис Холтц, точно под звънеца, стои пожълтяла лепенка с бели, червени и сини звезди, символизиращи знамето на Америка. «Тези цветове не бягат», е написано отдолу на ръка с разкривен почерк. Звънецът не работи. Чукам няколко пъти силно. Кучета от съседната къща почват да лаят. Оставям храната на стълбището и потеглям на заден ход.
Докато се изнасям, Кели е отворила пътната врата, маха ми с ръка и я чувам силно да вика: “Тенкю, сър! Тенк ю!”. Обръщам на улицата и забелязвам номера на колата на Кели. Няма цифри. Само с думи пише: “Оан американ гърл” (Едно американско момиче, б.а ).

7.

Карл и Стефани Леман живеят в крайната червена къща на ъгъла на Конгдън Авеню. Карл, слаб, висок, изпит от времето старец, ме посреща на прага.Напомня ми на старото, изсъхнало, пепеляво, вековно дърво край Созопол, край, което ние с моите приятели, винаги заставахме, когато стопирахме, свободни из прашните пътища на България и което изгоря, някъде около 1983-та година. Годината, в която, ни изпоприбираха в казармите на Първа, Втора, Трета и не знам си какви още родни и народни армии. Сивата, разрошена коса и дълга бяла брада на Карл, сякаш се сливат с падащият на парцали сняг. Той поема храната, малко сърдито, но не пропуска да ми благодари и пожелае лек ден. Затваря вратата след себе си и изчезва забравен, като спомен от същото онова далечно, топло лято на Созопол.

8.

Две преки по надолу, пред апартамент номер 3, на Булвю Авеню, спирам за да оставя храната на Ремзи Менюс. Ремзи, е нещо като овехтяло копие на великия джазмен Майлс Дейвис. Може би, ако Майлс Дейвис, беше остарял, изгърбил и побелял, той определено би изглеждал като Ремзи. Кой знае, а може би пък Майл Дайвис, просто да е излъгал, че е умрял и да е взел идентичността на Ремзи от Елджин, край Чикго, където се е скрил от феновете, славата, суетата и сега, спокойно, чака края на дните си сред звуците на джаз, сред миризмите на пържещо се пиле, на лук, евтин тютюн и парещ гърлото сладникав бърбън. Както обикновено, от апартамента на Ремзи, се носи звук на див Би Боп и размазващ сетивата джаз, от който стъклата на съседната двуетажна кооперация кънтят, като кристални чаши в бюфет, местен от едната стая в другата. Оставям храната му пред вратата и продължавам с джаза на деня.

9.

Хелън Томей, е моята следваща спирка. Тя живее на Хил Авеню, пред сервиза за коли, отляво на 25-то шосе. Затрупаните със сняг клони на боровете пред дома й почти докосват косата ми, докато преминавам през зелено белия тунел, по алеята до къщата й. Отпред на прага, пред вратата й, ме удря остра миризма на застояла урина. Поглеждам в краката си и виждам разхвърляни бледо, сини пластмасови торбички с използвани памперси за възрастни. Хелън е на 65 години и се грижи за 87 годишната си майка. Живеят сами. Само от време на време синът й идва от съседният щат, Уисконсин да види стариците. И да вземе пари, които да изпие или проиграе на комар.
Хелън отваря притеснена вратата и още по-силна смрад ме удря в носа. Опитва се да ми обясни на развален английски да влезна, че има някакъв проблем. Хелън е от Полша, не знае езика и само повтаря проблем, проблем, ти «йес, йес хелп» и ме бута навътре към къщата. Докато минавам край разхвърляната кухня забелязвам пожълтяла от лой тенджера с вряща на котлона доматена яхния. Тенджерата някога е била бяла. В другата стая, на пода лежи майката на Хелън. В първият момент мисля, че е умряла. Инстинктивно вадя от джоба на якето си телефона, за да набера 911, но чувам глухо изохкване под металните подпори на леглото.
Бабата лежи по нощница и големият й корем се надига бавно, бавно. Прилича на огромен бял тюлен, захвърлен безпомощен на скалистият бряг. Хващам я внимателно под мишниците, напрягам мускули и бавно я повдигам върху омазнените чаршафи. Бабата изхрипва няколко пъти: «танк ю, танк ю», след което потъва върху възглавницата, напоена със зеленикави слюнки, пот и много, много, люти сълзи.
Над главата на бабата виси черно бяла снимка на млада, красива, двадесет годишна жена, с плътни устни и красиви рамена, върху които падат руси букли. Жената е прегърнала също, толкова млад, строен и красив мъж, облечен във военна униформа от Втората световна война. Младият мъж е накривил леко войнишкото си кепе и се усмихва небрежно на света. От пръв поглед си личи, че красивата жена от снимката на стената е тежко хрипащото, едро, лоено тяло на леглото пред мене.
Два ангела прелитат бавно над главата ми и застават като стражи до стената с черно-бялата снимка. Единият ангел е облечен в бяло, другият в черно. Черният вади изпод крилото си шише, отпива бавно, после го подава на Белия. Белият гледа виновно в пода, съжалявайки, че е попречил някога на Черния ангел да вземе душата на пъшкащата тежко баба по-рано, когато все още някой я е обичал, когато някой все още е страдал за нея и когато е щяла да се превърне в един добър спомен, в един добър мит.
Съжалява, Белият ангел, че някога е спрял Черния, когато е трябвало, когато е било времето. И после, улисани в грижите си, как да оправят света, двата ангела са я забравили някъде из предградията на Елджин. Забравили са я и сега, за бедната старица, не е останало свободно място нито при живите, нито при мъртвите.
Белият ангел отпива дълга, дълга глътка от шишето на Черния ангел. Поклаща тъжно глава и после двамата излитат през открехнатата врата, да оправят света, изпратени от тежките въздишки на старицата.
Виждаме ги само аз и красивата жена от портрета на стената.

10.

Рижавото зимно слънце, тъжно, като недопята каубойска песен, заседнала в гърлото на небесните прерии, се завърта около настръхналите от студ начумерени облаци над Елджин. Завърта се над казиното, проболо сърцето на реката, над казиното на забравата и на никога, ненамерената надежда. Завърта се над бедните къщи с полупразните стаи, с премръзналите им обитатели и тръгва бавно надолу по течението на реката. Към другия град, към другото казино, към другата уличка с бедните къщурки. Към другите полупразни, полуотоплени стаи със старите хора в тях, за да им напомни, че все пак надежда и спасение има.
Има, но дано само ангелите да не забравят, че те както постоянно са заети с грижите си, как да направят този свят по-добър, забравят. Забравят и то много, много тежко, забравят.
…Особено когато са пияни…