Archive for ‘Разкази’

August 2, 2017

“Отражения” разказ Симеон Гаспаров

“Отражения”

Симеон Гаспаров

– …eй така, съм застанала…Гледайте, бе, няма да показвам по сто пъти! – казва сърдито жената на другите две дами стоящи до нея. Преди онези да са мигнали с очи, тя отмята коси. Пристъпва напред и пада на колене.
Аз стоя в страни до ръждясалата, оцветена в графити спирка на влака за Чикаго и ги слушам. Вече, все по-често чувам българска реч. Не е като преди. На времето, като дочуех нашенци да си говорят на мига им се обаждах. Запознавах се с тях. Питах ги, ако имат нужда от помощ. Давах им телефона си, да се обадят. Повечето от тях ме гледаха, сякаш съм мръднал, нещо. Нито се знаем, нито се познаваме, а им предлагам помощ. Е, какво пък. Може пък и да съм мръднал, леко. Вече над двайсет години, откакто съм напуснал България.
Снежинки, прехвъркат над сивите тухлените блокове с равни покриви. След час започва смяната ми в завода. А, влакът се бави. Няколко души търпеливо чакат на спирката заедно с нас и изобщо не поглеждат към групата говорещи жени.
Само аз ги слушам и от време на време, хвърлям по едно око към тази, дето им обяснява разпалено. Около четиридесет годишна е. С кестеняви коси. Дребничка. Нежна. Да я духнеш и ще падне. Kакто си е на колене, в падащия сивкав сняг, продължава да нарежда.
– Ето така стоя…Гледам лицето си. Отразява се във водата. – обяснява тя на другите. – Гледам и се питам – това ли съм аз? Аз?
Жълт автобус отваря тежко врати. Сънливи тийнейджъри слизат от него и поемат бавно към двора на учлището пред нас. Полицейска кола изскача зад ъгъла. След нея линейка вие. Кървясълите й очи примигват набързо сред снежинките и се сливат със сивите сгради на гетото, от другата страна на железопътните релсите. Гетото, от южната част на Чикаго, в което гангстерската война бушува вече втора седмица. Така, поне казаха по телевизията, но истината е друга. Войните в гетотото никога не спират.
– И тогава, знаете ли какво стана? – обръща се тя към жените край нея докато се изправя.
Онези мълчат навели глави.
– Започнах да плача, бе…Ама с глас. Гледам отражението на лицето си, във водата на тоалетната чиния и рева…Рева бе, с глас, ама колкото сила имам. Ей така рева: “А-а-а-а…А-а-а-а…А…а…а”.
Жените продължавата да мълчат. Поглеждат към нея с някаква смес от състрадание и страх, после свеждат очи към земята. Дребничката се прави, че не ги вижда и продължава още по-разпалено да говори:
– И тогава, дойде плевенчанката, абе онази, дето ме взе за първи път на работа с нея, да чистя. Хвана ме за косата. Изправи ме на крака.
Жената плавно се надига. По коленете, върху джинсите й висят две топки мокър сняг. Тя замахва във въздуха с ръка, все едно се опитва да прогони ято танцуващи снежинки и продължава:
-… и оная, като ми зашлеви един шамар…Ето така…Ама страшен шамар!- отсича тя. И се смълчава. Замисля се. Като, че ли само на себе си, продължава да говори по-тихо.
– Вика ми: “Лили…Я се стегни! Веднага!” А аз как да се стегна? Рева, хълцам, сълзи и сополи ми се стичат по лицето. Плевенчанката ми вика: “Искаш ли да оцелееш в Америка”? А аз, рева, рева…Онази ме дърпа за коста. “Искаш ли да оцелееш, ма…Искаш ли?”…крещи ми тя. А аз, рева ли, рева…

read more »

Advertisements
June 21, 2013

Упражнение по рокендрол откровение: “Хеви Метъл”- а , с който пораснахме и остаряхме

Упражнение по рокендрол откровение:

“Хеви Метъл”- а , с който пораснахме и остаряхме

Симеон Гаспаров

1. Увод

– Хареса ли ти текстът? – пита ме Наско, докато държи с едната си ръка волана на камиона, а с другата листче от тетрадка.
– Хареса ми – отговарям бързо и гледам към полето, където работници вдигат някакво скеле.
– Не…не виж го отново…Много бързо отговаряш…Не си го видял!
Прав е. Не съм го видял.
– Добре де, дай го отново…

2. Изложение

Днес е петък. Това е денят, в който започва моята работна седмица. Жена ми работи всеки петък от вкъщи. А това означава, че петък, събота и неделя са дните, в които аз работя, ако има нещо за работене, де. През останалото време стоя в къщи и гледам децата. Не, че много ми се прави, ама това е положението. В дните от петък до неделя, насрочвам срещите за интервютата ми, пиша статии, правя репортажи. Заблуждавам се, че още съм интересен и ценен български журналист. Журналист, който някой ден ще промени светът и хората към по-добро. Но не, не. Не съм. Просто фантазирайки си, се опитвам да излъжа още малко, бавно но сигурно пристъпващата към мен старост.
И така, ако не правя някое от гореспоменатите неща, или не пиша по книгите си, просто съм с…Наско. Както днес например.
Наско е един от доста добрите китаристи излезли някога от България. Поне за мен. Свирил е с много банди у нас и по света, като “Сигнал”, “Стоунхендж”, “Елит” и т.н. В момента Наско има компания за слагане на прозорци, край Чикаго и когато не свири на китарата си, работи по прозорците.
Понякога ме вика с него да му помагам. И аз отивам. На мене ми е много гот да сме заедно. Возиме се наоколо, говорим си, смееме се. Връщаме се към общите ни спомени и приятели от София. От времето преди да станем имигранти. От времето, когато мечтите ни бяха безкрайни. Когато косите ни бяха по-тъмни и по-гъсти.
И така, в шеги и закачки работим и денят ни минава неусетно. Когато сме на прозорците се чувствам някак си свободен, млад, а и силен, особено когато товарим камиона, или пък мъкнем стъклата по етажите. Вярно, работата е тежка. Понякога кашлям от нея. Изгнилите ми от астмата дробове не понасят прахта, в която работим, но пък иначе си ми е гот, без майтап. А и изкарвам някой друга долар отгоре. Определено, повече отколкото с писане!
Освен, че работи с прозрците през деня, през останалото време Наско подготвя два албума наведнъж. Прави ги заедно с няколко от бившите вокали на метъл иконата Йънгуи Малмстийн!

(Първо отклонение от темата)

В Чикаго, Наско от време на време свири с “Кинг Кейси”. Аз им ходя на концертите, ама повече заради Наско. Той им е соло китара. Някой път съм му нещо и като сценичен работник. Помагам му да товариме в микробуса на жена ми уредби, микрофони, китари. Иначе “Кинг Кейси” ми бяха малко скучна банда, но вече са ми ОК.
Мисля, че един концертите на Наско и Кейси, на който много се изкефих бе през една снежна януарска нощ в Пени Роуд Пъб, край Берингтън, Илиной. Към полунощ на сцената при тях се качиха ритъм китарата и пианистът на Гънз енд Роузес – Дизи Рийд и бившия вокал на “Майкъл Шенкер Груп” – Хапенин Хари. Каква нощ беше, само…Фантастична! Нереална! Петима мъртво пияни фермери бяха останали само в бара, две мадами се сбиха, а музикантите свиреха ли свиреха така, като, че ли им беше за последно.

(Обратно по темата)

read more »

May 23, 2013

Йосиф и Тереза

Йосиф и Тереза

Симеон Гаспаров

Монетата пада със звън в празната паничка. Просяк, свил се на кълбо върху парцаливия балтон, пред входа на католическата катедрала, повдига бавно глава. Сънлива усмивка плъзва по беззъбата му уста, покрита с мръсно сива брада.
– Подранил си Йосифе. Подранил си. Няма никой още. Само клисарят е вътре – кима с глава той към възрастният мъж, който току що му е пуснал паричката.
– Знам – вдига рамене Йосиф – и поглежда към топящите се млечно-бели снегове, изтегнали се върху скалистото рамо на Витоша.
Къс слънце, приклекнало в клоните на дърветата хвърля с пълни шепи светлина над събуждащата се уличка. Мирише на люляци. Мирише на пролет. Мирише така, както София може, само да мирише, когато е неделя. Когато слънцето раздава щедро новородена светлина. Когато се топят снеговете по върховете на Витоша.
– Къде е Тереза? – пита просякът.
– Ще дойде и тя – отвръща му спокойно Йосиф. Вади от джоба си смачакан пакет цигари. Подава една на просяка. Взема другата за себе си. Запалва я и сяда до него на стълбите пред катедралата.
Зад ъгъла на Съдебната палата, дето трамвая завива, се чува ръждиво, плавно писукане на скърцащи спирачки по металната релса. Ято гълъби полита към островърхата камбанария. От входа на старата, ронлива кооперация, изрисувана с червени графити излизат група младежи. Смеят се, говорят високо, закачат се помежду си.

read more »

December 19, 2010

Коледни приказки за пораснали деца, родени изпод мостовете на Чикаго

Коледни приказки за пораснали деца, родени изпод мостовете на Чикаго

Симеон Гаспаров

slgasparov@comcast.net

Когато Коледа настъпи и студовете нахлули от езерото Мичиган, бавно започнат да сковават в ледената си прегръдка реките и езерата край Чикаго. Когато нервните шофьори на жълтите таксита се приберат по домовете си и улиците на града утихнат, загледани влюбено в плахите, току що родени звездици, повити в тъмносиньото кадифе на небето. И когато звуците на живота се стопят в случаен писък на замръзнала от студ, изгубена в мрака сянка на чайка, блъснала се в рамото на кристалните небостъргачи, надвесили се като стражи над безкрайните магистрали, плъзнали се покрай езерото Мичиган. Тогава, тогава, изпод мостовете на града, започват, бавно и плавно да излизат приказките.

read more »