Archive for ‘Разкази’

August 19, 2018

От Аспаруховия мост, една мечта полетя

От Аспаруховия мост, една мечта полетя

Симеон Гаспаров

simeongasparov@gmail.com

( сп. “Съвременник” – Декември 2017 г)

 

От Аспаруховия мост на Варна с главата надолу полетя една мечта. Никой не разбра как стана. И то в средата на лятото. Когато жетварите по нивята, събират с длан потта по челата си и ръсят с нея черните филии полета, от които лакомо ръфат миришещите на изгорели гуми и бензин магистрали.

От Аспаруховия мост, с главата надолу полетя една мечта. Никой не разбра как стана. И то в средата на лятото, когато дините надуват бузи и напръщяват в прахта на задрямалите бостани. Така, напръщяват, че само да ги погледнеш, се пръскат на безброй сочни частици. И червеният им благ, нектар покапва по купите сено в полята, по билото на планината, по устните на младите момичета, върху които ветровете на юга кацат и жадно пият до припадък.

От Аспаруховия мост на Варна с главата надолу полетя една мечта. Никой не разбра как стана. И то в средата на лятото, когато в чепките прозрачно грозде, се е гмурнало слънцето, за да се скрие от поредното си нещастно влюбване. Но не успява. Птиците, винаги го намират. И изяждат гроздето. След което в песните им, освен лъчи от слънцето, остава и по едно нещастно влюбване. От което, не можеш да се скриеш, дори и в чепките грозде на лятото.

Беше един от тези, скучни, варненски следобеди. Когато корабите вдигат котва, а от високоговорителите им се чуе онова глухо: “БУУУУУУУУУУ”.

Когато чайките, уплашено изпляскат с крила и перата им останат да се гонят по кея. Когато моторите се закашлят и от дробовете на корабите се понесе онзи синкав, лют дим. Когато водата около пристанището, започне да бълбука и да се пени. А смехът на морячетата заглъхне сред прибоя на вълните. И се стопи, заедно с корабите, комините и синия пушек в безкрая. След което, градът задреме в следобедната си дрямка, под сянката на липите.

Тогава светът, за около час, час и нещо, забавя своя ход. И само въздухът, по прашните селски пътеки, виещи се между пожълтелите треви, започва да трепери, като кехлибарено желе, в което лятото е потопило пръстите си и ги ближе, сладко, сладко, сладко.

read more »

August 2, 2017

“Отражения” разказ Симеон Гаспаров

“Отражения”

Симеон Гаспаров

– …eй така, съм застанала…Гледайте, бе, няма да показвам по сто пъти! – казва сърдито жената на другите две дами стоящи до нея. Преди онези да са мигнали с очи, тя отмята коси. Пристъпва напред и пада на колене.
Аз стоя в страни до ръждясалата, оцветена в графити спирка на влака за Чикаго и ги слушам. Вече, все по-често чувам българска реч. Не е като преди. На времето, като дочуех нашенци да си говорят на мига им се обаждах. Запознавах се с тях. Питах ги, ако имат нужда от помощ. Давах им телефона си, да се обадят. Повечето от тях ме гледаха, сякаш съм мръднал, нещо. Нито се знаем, нито се познаваме, а им предлагам помощ. Е, какво пък. Може пък и да съм мръднал, леко. Вече над двайсет години, откакто съм напуснал България.
Снежинки, прехвъркат над сивите тухлените блокове с равни покриви. След час започва смяната ми в завода. А, влакът се бави. Няколко души търпеливо чакат на спирката заедно с нас и изобщо не поглеждат към групата говорещи жени.
Само аз ги слушам и от време на време, хвърлям по едно око към тази, дето им обяснява разпалено. Около четиридесет годишна е. С кестеняви коси. Дребничка. Нежна. Да я духнеш и ще падне. Kакто си е на колене, в падащия сивкав сняг, продължава да нарежда.
– Ето така стоя…Гледам лицето си. Отразява се във водата. – обяснява тя на другите. – Гледам и се питам – това ли съм аз? Аз?
Жълт автобус отваря тежко врати. Сънливи тийнейджъри слизат от него и поемат бавно към двора на учлището пред нас. Полицейска кола изскача зад ъгъла. След нея линейка вие. Кървясълите й очи примигват набързо сред снежинките и се сливат със сивите сгради на гетото, от другата страна на железопътните релсите. Гетото, от южната част на Чикаго, в което гангстерската война бушува вече втора седмица. Така, поне казаха по телевизията, но истината е друга. Войните в гетотото никога не спират.
– И тогава, знаете ли какво стана? – обръща се тя към жените край нея докато се изправя.
Онези мълчат навели глави.
– Започнах да плача, бе…Ама с глас. Гледам отражението на лицето си, във водата на тоалетната чиния и рева…Рева бе, с глас, ама колкото сила имам. Ей така рева: “А-а-а-а…А-а-а-а…А…а…а”.
Жените продължавата да мълчат. Поглеждат към нея с някаква смес от състрадание и страх, после свеждат очи към земята. Дребничката се прави, че не ги вижда и продължава още по-разпалено да говори:
– И тогава, дойде плевенчанката, абе онази, дето ме взе за първи път на работа с нея, да чистя. Хвана ме за косата. Изправи ме на крака.
Жената плавно се надига. По коленете, върху джинсите й висят две топки мокър сняг. Тя замахва във въздуха с ръка, все едно се опитва да прогони ято танцуващи снежинки и продължава:
-… и оная, като ми зашлеви един шамар…Ето така…Ама страшен шамар!- отсича тя. И се смълчава. Замисля се. Като, че ли само на себе си, продължава да говори по-тихо.
– Вика ми: “Лили…Я се стегни! Веднага!” А аз как да се стегна? Рева, хълцам, сълзи и сополи ми се стичат по лицето. Плевенчанката ми вика: “Искаш ли да оцелееш в Америка”? А аз, рева, рева…Онази ме дърпа за коста. “Искаш ли да оцелееш, ма…Искаш ли?”…крещи ми тя. А аз, рева ли, рева…

read more »

June 21, 2013

“Хеви Метъл”- ът , с който пораснахме и остаряхме

Упражнения по рокендрол откровения

“Хеви Метъл”- ът, с който пораснахме и остаряхме

                1. УВОД

– Хареса ли ти текстът? – пита ме Наско, докато държи с едната си ръка волана на камиона, а с другата листчето от тетрадка, което току що съм му върнал.

– Хареса ми – отговарям аз и поглежедам към полето, през което преминаваме, където работници в оранжеви якета вдигат някакво скеле.

Реколтата от лятото е останала неприбрана. Нaoколо е пълно с разхвърляни щайги. Латиноамерикански работници, нахлупили оръфани, бейзболни шапки, товарят празните щайги върху килнал се настрани, ръждясал пикап “Форд”.

Прозорците на пикапа са отворени и от радиото се носи едно дълго, протяжно: “аййй-аййй-аййй – ай-а-а-амоооор, а-аамоооор…”. И оркестър мариячи припява: “ай-ай-аййй”.

– Не…Не, виж го отново…- продължава Наско. – Много бързо отговаряш…Не си го видял!

Прав е. Не съм видял текста.

– Добре де, дай листа отново.

2. ИЗЛОЖЕНИЕ

Днес е петък. Това е денят, в който започва моята работна седмица. Жена ми работи всеки петък от вкъщи. А това означава, че петък, събота и неделя са дните, в които аз работя, ако има нещо за работене, де.

През останалото време стоя в къщи и гледам децата. Не, че много ми се прави, ама това е положението. В дните от петък до неделя, насрочвам срещите за интервютата ми, пиша статии, правя репортажи.

Заблуждавам се, че още съм интересен и ценен български журналист. Журналист, който някой ден ще промени светът и хората към по-добро. Но не, не. Не съм. Просто, фантазирайки си, се опитвам да излъжа още малко, бавно, но сигурно пристъпващата към мен старост. И така, ако не правя някое от гореспоменатите неща, или не пиша по книгите си, просто съм с…Наско. Както днес, например.

Наско е един от добрите китаристи излезли някога от България. Поне за мен. Свирил е с много банди у нас и по света, като “Сигнал”, “Стоунхендж”, “Елит”. В момента Наско има компания за слагане на прозорци, край Чикаго и когато не свири на китарата си, работи по прозорците.

Понякога ме вика с него да му помагам. И аз отивам. На мене ми е много гот, когато сме заедно. Возим се наоколо, говорим си, смееме се. Връщаме се към общите ни спомени и приятели от София. От времето, преди да станем имигранти. От времето, когато мечтите ни бяха безкрайни. Когато косите ни бяха по-тъмни и по-гъсти. И така, в шеги, закачки, разговори за рок групи, албуми и политици работим и денят ни минава неусетно. Когато сме на прозорците се чувствам някак си по-свободен, по-млад, а и по-силен. Особено когато товарим камиона, или пък мъкнем стъклата по етажите.  Вярно, работата е тежка. Понякога кашлям от нея, заради астматичните ми дробове. Но пък иначе си ми е гот, без майтап. А и изкарвам някой друга долар отгоре. Определено, повече отколкото с писане.

Когато свърши с работата си за деня, Наско се прибира и започва да работи по своите музикални проекти. В момента подготвя два албума наведнъж. Прави ги заедно с няколко от бившите вокали на метъл иконата от Швеция – Йънгуи Малмстийн!

                                (Първо отклонение от темата)

В Чикаго, Наско от време на време свири с групата “Кинг Кейси”. Аз им ходя на концертите, ама повече заради Наско. Той им е соло китара. Някой път съм нещо и като сценичен работник. Помагам да товариме в микробуса на жена ми уредби, микрофони, китари.

Мисля, че един концертите на Наско и Кейси, на който много се изкефих, бе през една снежна януарска нощ в “Пени Роуд Пъб”, край Чикаго в Берингтън, Илиной. Към полунощ, на сцената при тях се качиха ритъм китарата и пианистът на “Гънз енд Роузес “ – Дизи Рийд и бившия вокал на “Майкъл Шенкер Груп” – Хапенин Хари. Ауу! Каква нощ беше, само…Приказна! Фантастична! Нереална! Петима мъртво пияни метъли бяха останали само в бара и аз, а музикантите свиреха ли свиреха така, като, че ли им беше за последно. Е, имаше и две мадами, които се сбиха. Но когато чуха музиката, се укротиха. Даже почнаха да се прегръщат, все едно нищо не е имало.

                                               (Обратно по темата)

Често пъти, когато съм свободен ходя у Наскови. Децата ни си играят, а ние двамата с него стоим в студиото му. Тогава той започва да ми свири на електрическите си китари. Свири ми стари парчета. Свири ми новите, които току що е създал. Свири и тези недовършените, върху които работи в момента.

Пита ме, какво мисля. Дали различавам звученето на “Фендер Стратокастер”, с това на “Ибанец”-а му, или на новата му “Джипсън” китара.  Иска да знае, кое звучене ми харесва повече. Аз обаче си трайкам. Всичките ми харесват. Ама го оставям да свири по-дълго, за да продължа да се наслаждавам на мини концерта, който Наско ми изнася.

И докато го слушам, започвам да си мечтая.

Ето така…

                                  (Второ отклонение от темата)

…Виждам как годините се стопяват и аз съм попаднал в началото на 80-те години на миналия век…Отново сме 14-15 годишни…И сме влюбени…Влюбени хлапета, но не в момичетата от съседния клас, съседния квартал или улица, а в музиката, която като нас е още млада, неопитна, искренна, истинска, неподправена, сурова. И с кипяща кръв. Музиката на “Хеви Метъл” рока…Така, както си мечтая с притворени очи, аз виждам как отново сме със старата тайфа и скачаме по подиумите и сцените на читалищата в София, под звуците на “Ей Си Дий Си”, “Блек Сабат”, “Айрън Мейдън”, “Моторхед”, “КИСС”, “Секс Пистълс”.

Виждам, как се бутаме и “куфeем” пред уредбите на дискотеката “Пешо Берон”, в кв. “Иван Вазов” или читалището “Средец”, край старата трамвайна спирка, щото само там пускаха метъл и пънк и как на другия ден, не можем да си обърнем главите. Нито на ляво, нито на дясно. Щото вратовете са ни изтръпнали. И ни болят. Страшно много ни болят от тръскането на косите ни, (тогава още имахме коси!)  в такт с ритъма на Хеви Метъл-а.

read more »

May 23, 2013

Йосиф и Тереза

Йосиф и Тереза

Симеон Гаспаров

Монетата пада със звън в празната паничка. Просяк, свил се на кълбо върху парцаливия балтон, пред входа на католическата катедрала, повдига бавно глава. Сънлива усмивка плъзва по беззъбата му уста, покрита с мръсно сива брада.
– Подранил си Йосифе. Подранил си. Няма никой още. Само клисарят е вътре – кима с глава той към възрастният мъж, който току що му е пуснал паричката.
– Знам – вдига рамене Йосиф – и поглежда към топящите се млечно-бели снегове, изтегнали се върху скалистото рамо на Витоша.
Къс слънце, приклекнало в клоните на дърветата хвърля с пълни шепи светлина над събуждащата се уличка. Мирише на люляци. Мирише на пролет. Мирише така, както София може, само да мирише, когато е неделя. Когато слънцето раздава щедро новородена светлина. Когато се топят снеговете по върховете на Витоша.
– Къде е Тереза? – пита просякът.
– Ще дойде и тя – отвръща му спокойно Йосиф. Вади от джоба си смачакан пакет цигари. Подава една на просяка. Взема другата за себе си. Запалва я и сяда до него на стълбите пред катедралата.
Зад ъгъла на Съдебната палата, дето трамвая завива, се чува ръждиво, плавно писукане на скърцащи спирачки по металната релса. Ято гълъби полита към островърхата камбанария. От входа на старата, ронлива кооперация, изрисувана с червени графити излизат група младежи. Смеят се, говорят високо, закачат се помежду си.

read more »