September 25, 2018

Нашият имигрантски блус

Нашият имигрантски блус

Елвис, протяга ръката си и взема 20 доларовата банкнота, която му подавам през отвореният прозорец на колата. Бавно започва да брои парите, които трябва да ми върне обратно.
Гледам го и не мога да повярвам на очите си. Същите дълги гъсти черни бакембарди. Същтата прическа на косата. Същатата огромна яка извадена над служебното му яке, също като на Елвис – великият, неповторимият, единстевеният. Елвис – кралят. Почти като истински…Почти.
Всъшност, името му е Дейвид. Пише го на униформата му. Той е просто един най-обикновен имитатор на кралят на рока, който вместо да се шлияе из слънчевите улици на Лас Вегас и да се снима за спомен с туристите пред луксозните бутици и казина, тъжно седи в студената си будка и събира монетите, край западният вход на магистрала № 90 край Чикаго.
Вземам рестото, което “Елвис” ми връща. Пожелавам му приятен ден. “Тенкю вери мъч!” отговария ми той, със същият дълбок тембър на гласа като на Елвис Пресли и без дори да ме погледне вдига бариерата пред мен.
Наблюдавам го в страничното огледало, докато бавно се отдалечавам и си мисля, кой ли вятър и него го е довял тук край безкрайните, еднообразни, монотонни, вечно ремонтиращи се и вечно задръстени магистрали на Чикаго Може би, същият малко шантав, малко лукав, малко див, малко изкусителен и безкрайно интересен вятър, който ме отвя от България и захвърли, покрай бреговете на езерото Мичиган, край Чикаго.
И докато се придвижвам бавно, по претъпканите от коли платна на пътя, мислите ми се връщат обратно към събиращият монетите край входа на магистралата, имитатор на Елвис Пресли. Мисля си за драмата, съзнателно да се трансформираш в едно жалко, нещастно, бутафорно подобие на краля Елвис. На единствения Елвис, на този, който е избран от боговете да бъде Елвис.
И от другата страна ти – Елвис другият. Елвис имитаторът. Елвис – ненужният. Елвис – отритнатият. Елвис – безвкусното копие, което събира монетите ей там, край магистралите на Чикаго.
И въпреки това, усещам, как този Елвис, ми е някак си по-близък до сърцето от реалният. От истинският. От краля. Струва ми се, по-човечен, по-земен. Защото, вместо да бъде там, където му е мястото, край алеите на Холивуд или на Лас Вегас, геройски стои сам, с болката, че никога, ама абсолютно никога в живота си, няма да се докосне и до една нищожна частица, от това, което онзи, другият, истинският Елвис е бил и е имал.

Continue reading

August 19, 2018

От Аспаруховия мост, една мечта полетя

От Аспаруховия мост, една мечта полетя

Симеон Гаспаров

simeongasparov@gmail.com

( сп. “Съвременник” – Декември 2017 г)

 

От Аспаруховия мост на Варна с главата надолу полетя една мечта. Никой не разбра как стана. И то в средата на лятото. Когато жетварите по нивята, събират с длан потта по челата си и ръсят с нея черните филии полета, от които лакомо ръфат миришещите на изгорели гуми и бензин магистрали.

От Аспаруховия мост, с главата надолу полетя една мечта. Никой не разбра как стана. И то в средата на лятото, когато дините надуват бузи и напръщяват в прахта на задрямалите бостани. Така, напръщяват, че само да ги погледнеш, се пръскат на безброй сочни частици. И червеният им благ, нектар покапва по купите сено в полята, по билото на планината, по устните на младите момичета, върху които ветровете на юга кацат и жадно пият до припадък.

От Аспаруховия мост на Варна с главата надолу полетя една мечта. Никой не разбра как стана. И то в средата на лятото, когато в чепките прозрачно грозде, се е гмурнало слънцето, за да се скрие от поредното си нещастно влюбване. Но не успява. Птиците, винаги го намират. И изяждат гроздето. След което в песните им, освен лъчи от слънцето, остава и по едно нещастно влюбване. От което, не можеш да се скриеш, дори и в чепките грозде на лятото.

Беше един от тези, скучни, варненски следобеди. Когато корабите вдигат котва, а от високоговорителите им се чуе онова глухо: “БУУУУУУУУУУ”.

Когато чайките, уплашено изпляскат с крила и перата им останат да се гонят по кея. Когато моторите се закашлят и от дробовете на корабите се понесе онзи синкав, лют дим. Когато водата около пристанището, започне да бълбука и да се пени. А смехът на морячетата заглъхне сред прибоя на вълните. И се стопи, заедно с корабите, комините и синия пушек в безкрая. След което, градът задреме в следобедната си дрямка, под сянката на липите.

Тогава светът, за около час, час и нещо, забавя своя ход. И само въздухът, по прашните селски пътеки, виещи се между пожълтелите треви, започва да трепери, като кехлибарено желе, в което лятото е потопило пръстите си и ги ближе, сладко, сладко, сладко.

Continue reading

July 15, 2018

Хърватите първи ме потърсиха, когато пристигнах като имигрант в Чикаго

“Хърватите първи ме потърсиха в Чикаго”

Симеон Гаспаров

simeongasparov@gmail.com
Hrvatsko slovo copyСимеон Гаспаров е български журналист, поет писател. Кореспондент на телевизия БТВ в САЩ. Автор е на стихосбирката – “Театър на не абсурда” и книгите – “Врати от небеса, или когато Джими Хендрикс беше българин” и “Бизони край Дунава”. Негови публикации освен в почти всички български вестници и списания в България и българските общности в света, са излизали също във в. “Хърватско Слово”, Daily Herald, Northwest Herald и др. в САЩ.

 
Преди 21 години, когато дойдох в Чикаго, първите, които ме потърсиха и попитаха имам ли нужда от нещо бяха хърватите. Аз нямах нищо. Даже бях взел пари назаем , за да дойда в Чикаго. Но и не исках помощ от никой. Хърватите отвъд океана бяха разбрали от католическата църква в София – “Свети Йосиф”, (в която семейството на баща ми има много дълбоки корени), че едно момче от хървтската колония в България е дошъл в Чикаго. Намериха ме в квартирата ми, на която аз още незнаех нито адреса нито телефония ми номер. 
Първо ми се обади по телефона от хърватската колония в Торонто – д-р Стийепан Тонкин, който е от района където дядо ми е роден.
Когато ми звънна, аз му казах, че нямам нужда от нищо и благодарих. Преди да се разделим, той ми предложи да се обадя за всеки случай на неговия приятел от Чикаго – Йосип Косорог, който бе един от лидерите на хърватската колония в Чикаго и ми даде телефона му. Аз исках да приключвам разговoра. Направих се, че си записвам телефона и изобщо не се обадих.
Минаха няколко дни. Аз бях вече забравил, че съм разговарял с д-р Тонкин, когато звънна телефона в квартирата. Беше Йосип Косорог. След като си разменихме няколко изречения, той ми каза следните думи, които никога няма да забравя:

– Майка ти и баща ти са далеко. Приятелите ти са далеко. Домът ти е далеко. Но ти не си сам ,тук в Чикаго! Тук имаш нас – хърватите. Ти не си сам и на нас можеш винаги да разчиташ! Кажи ми сега от какво имаш нужда?”

Continue reading

July 15, 2018

Разсъждения за българи и хървати край бреговете на езерото Мичиган

Разсъждения за българи и хървати край бреговете на езерото Мичиган

IMG_9091Дърветата цъфтят с екстаз

simeongasparov@gmail.com

Кротките вълни на езерото Мичиган се гонят покрай белия, пясъчен бряг. Сякаш са леки, пухкави глухарчета, понесени от вятъра. Топло е. Дърветата наоколо цъфтят с екстаз.

(Моля? Какво казах? Дърветата цъфтят с екстаз, ли? Чакайте малко. Нека ги погледна отново. Ами да – ето тук, пред мен са. Цъфтят и то само как цъфтят!)

Като танцьорки, събличат бавно прашните, сиви, груби дрехи на зимата. Протягат ръцете си към синевата. Плавно, плавно започват да извиват тела и тръпнещо, засмукват с корените от каймака на топящите се снегове.

Диви, опияняващи, нектари на живота потичат по стройните им тела. Те се усмихват едва забележимо. Притварят очи и изпадат в екстаз! Екстазът на тъй дълго чаканата пролет.

(Аз тръгнах май за дървета нещо да пиша, ама виж накъде го подкарах. Нищо де, пак продължавам!)

Няколко девойки са навили крачолите на джинсите си и шляпат с голите си нозе в кристалните, студени, но някак си усмихващи се приятелски, прозрачни езерни води.

Момичетата се навеждат, вземат в шепи водата и започват да се пръскат една друга. Викат. Крещят. Гонят се по пясъка, после падат в дюните и започват да се смеят от сърце. Смеят се така, както се смеят единствено и само младостта. И любовта.

– Ела… излез навън. Недей, да стоиш в колата – казвам на майка ми.

– Чу ли ме, какво ти казах? – отвръща ми тя.

Чух я! Чух я много добре, но се правя, че не съм я чул. Тежко ни е и на двамата. Баща ми почина преди една година. Взех я за постоянно да живее при мен в Щатите, но тука й е трудно. Скучно. Тя обича да е сред хората. Да говори, за щяло и нещяло. Обича и да клюкарства, малко.

Един път, като се прибрала в София, след шест месеца престой при мен в Чикаго, в продължение на четири часа и половина, разказвала на продавачките на пазара на Красно село, какво ще следва в бъдещите епизоди на поредицата “Дързост и красота”, които още не бяха дошли в България.

Жените изгонили клиентите си, затворили сергиите и я оставили да им говори. А майка ми, само това и чакала. Изпратили я с овации накрая. Дали й даже, без пари един чувал чушки, четири щайги домати и три килограма червени ябълки. Продавачките са й ги занесли лично, до входа на блока ни в ж.к. Красно село.

А друг път, като беше още млада, я викнали да чете доклад на партийното събрание в мебелния завод, в който работеше. Добре де, но тя загубила доклада и започнала да импровизира и да си ги говори, такива, каквито си ги говори, с клюкарките от махалата. Народът изпопадал от смях. Изкарали я на бис и не я пуснали да си ходи, докато не им повторела и потретила речта си. Не знам, какви ги е говорила майка ми, на работниците от смяната, но добре, че поне не я вкараха в затвора, че едно време, не толерираха много свободата на говоренето.

Continue reading