Posts tagged ‘Ню Мексико’

January 30, 2013

Как Западът бе покорен – Санта Фе, Мария и България – приказки за хипита, призраци и индианци

Santa FeКак Западът бе покорен

Санта Фе, Мария и България

– Българин? – възкликва усмихнато момичето от рецепцията на хотела ми в Санта Фе, докато ми подава ключовете за стаята. Тя се казва Мария и е от Венецуела. В хотела работи като администратор. Първо е била чистачка, но скоро са я повишили. Не може да повярва, като й казвам, че съм от България и отново ме пита дали не се шегувам.

– Не бе, не, не се майтапя –  кимам й с глава.

– Кажи ми нещо на български, тогава! – не се предава момичето.

И аз така, както съм се замаял от жегата и бирите, без да му мисля, къде на шега, къде не отговарям:

– Мноо-оо-го си-ии сла-ааа-дка-аа… – И посягам да си взема ключовете за стаята ми.

– Аууу… – слага тя ръка на устата си. – Ама ти вярно знаеш български!

Сега пък аз се облещвам.

– А ти пък откъде знаеш български?

Мария и ме поглежда с дълбоките й черни очи, в които проблясва една малка, крехка, почти невидима, тъжна искра. И на един дъх, като че ли се познаваме от хиляди години, започва да разказва.

IMG_0192Дошла сама в Щатите на студентска бригада. В родната й Венецуела нещата се влошили и тя решила да остане тук. Влюбила се в момче от България, който и той бил на бригада. Дълги години живеели, работели, мечтаели заедно. Но, както често в живота се случва се разделили.

– И знаеш ли защо? – пита ме тя.

Не, не искам да знам, ми се иска да й кажа. Знам какво е раздялта. И мен едни от любимите ми момичета са ме оставяли, лъгали, наранявали. И аз съм оставял, лъгал и волно или неволно наранявал с делата си, другите ми пък любими момичета.

“Не, не, Мария, честно, не искам да знам”, ми се иска да й кажа. Но само я гледам. Гледам я и потъвам в тъмните й коси, тъмните й устни, тъмните й очи на тъгата.

– Разделихме се заради носталгията. Не можа вашето момче, да свикне без неговата България  – въздиша тя.

Поглежда встрани и като че ли, само на себе си добавя:

– И ме остави. Тук сама. На рецепцията на хотела в Санта Фе.

Преди около три месеца, на нашето момче му писнало да живее сам, без българи край него, събрало си багажа и тръгнало да си търси щастието в Чикаго.

IMG_0213Гледам очите на Мария, в които все още проблясва онази невидима изгаряща сърцето искрица, докато говори за бившето й гадже. Гледам я, как плавно се движи наоколо. Сякаш танцува, бавен, страстен блус, Гледам я с каква с лекота подава ключовете на гостите от хотела и как мъжете я гледат и поглъщат жадно, жадно с похотливите си очи.

Гледам я, как тя, напук,  флиртува леко със заблудените мъже и им се усмихва, след това. Хей, така, просто, за да им напомни, че никога, ама никога няма да бъде тяхна. Гледам я как отмята дългите си черни коси, по които се гонят лъчите на утринта, на страстта, на младостта и си мисля, за този нашия българин. Хем ме яд на него. Хем донякъде, се опитвам да го разбера.

IMG_0194Представям си го, как нощем след работа, докато Мария е спала в леглото до него, той се е ровил из компютъра и търсил с премрежен от носталгията поглед, да види картини, видеа, снимки от планините на България. Oт зелените поля на Тракия. От прашните пътища на Делиормана, и златните пясъци, по които голите тела на летата са се любели дълго, бурно, страстно и жарко, с тъмното, черно, мистично море на България. Тъмно, черно и изпепеляващо като виното, като лудостта, като косите, като устните на Мария.

Представям си го, как този нашия българин, се е напивал сам, плакал и обаждал нощем по телефона на приятели, на близки, на роднини. Е, може би и на някои стари любови, не за друго, а хей така, да чуе гласът им. Да усети, че все още там, в полите на Витоша си спомнят за него. Да разбере, че не е умрял за приятелите, за улиците на София, за любовите, за миналото. И да разбере, че още живее. Че още живее, в сърцата на хората, оставили следа в частицата от сърцето му, останала, някъде там  в България.

Представям си го и неволно, погледът ми пада в огледалото на рецепцията, зад гърба на Мария. И така, докато си мисля, за онзи нашия, виждам себе си. Лицето ми. Миналото ми. И започналата ми да побелява коса.

Гледам Мария и мисля, дали пък този нашия, не е сгрешил, че се е преместил в студеното, дъждовно, мъгливо, сурово, нетърпимо и с постоянно задръстените магистрали Чикаго и не е останал тук, при вдъхновението, топлината, любовта. Не е останал при Мария, в Санта Фе?

Разположен в подножието на снежните върхове на планината Сангре Де Кристо, основан преди 400 години от испанските конкистадори и населен от над 1000 години с индианците Пуеблос, Санта Фе е една палитра от ярки, пъстри жълти, рубинено червени, маслено зелени цветове, плиснати направо върху фона на заобикалящата те природата.

Тук всичко е по-различно, по-самобитно и несравнимо, с която и да е част на Съединените щати. По тесните, покрити с  покриви улички се носи аромат на рози, мента, босилек и прясно сварено кафе. От всеки ъгъл, край къщите звучи музика, отвсякъде се чува смях и глъч, който се носи по препълнените улици, с хора дошли от всички краища на света, за да се потопят в океана от цветове наречен – Санта Фе.

“Това, което е уникално за Санта Фе е, че е място, в което живеят от столетия три различни култури и три различни етноса – индианската, на племената Пуеблос и Навахо, латинската и англо-саксонската” споделя ми местния историк г-н Алън Уилър, който в момента, заедно с хората от историческото дружество в града, работи над документална тв поредица за Санта Фе.

“Тези различни етноса, никога не са се смесвали, но и никога, не са се разделяли”, добавя той.

Според Алън, икономическата кризата не е най-големия проблем за Санта Фе, а кризата в образованието. Много от младите хора, в района, не завършвали средно образование, защото заради туризма лесно си намирали работа и училището не им е било нужно.

pazar na indianziteНяколко са особеностите на Санта Фе, разказва Уилър. В градът има над 300 галерии, което го нарежда на трето място в Америка по търговия с произведения на изкуството след Ню Йорк и Лос Анджелес. Тук се намира най-старата запазена къща на територията на САЩ изградена от племето Пуеблос, преди повече от  1200 г. Най-старата църква в страната – Сан Мигел, построена 1610 г е също в града.

В Санта Фе е и живописният индиански пазар, който е в предверието на Палата на губернатора. На него индианците от близките резервати, продават огърлици, амулети и сувенири.

“Ако купувате бижута от индианците на пазара, не се пазарете с тях”, съветва г-н Уилър. Индианците ги продавали на възможно най-ниската цена, въпреки че изпитват огромна нужда от пари в настоящата криза. Историкът споменава, че често е виждал индианци от пазара да плачат, затова че туристи им давали обидно ниски цени на техните артикули.

Друга голяма забележителност на Санта Фе, е вълшебната вита стълба, в местната църква Лорето. Според легендата тя е построена от непознат около тридесет годишен млад мъж. през 1872 г. Той бил тих, кротък и много добър с всички хора наоколо човек.

read more »