Archive for March, 2010

March 14, 2010

Пейзажи от Чикаго, рисувани със сняг

Пейзажи от Чикаго, рисувани със сняг от България

(*Елджин е предградие на Чикаго, край река Фокс Ривър)

1.

Мътните води на Фокс Ривър, бавно влачат блокове топящ се лед. Бели, пухкави, несъразмерни, като късове бял хляб, ледените парчета се блъскат в подпорите на бетонният мост, скриват се за секуни от погледа, преминават под тунела свързващ двата бряга на Елджин*, след което се плъзгат към поредният праг, спъващ бягът на водната стихия.
Продължават покрай покритите със замръзнали водни кристали, клони на върбите, надвесили се над калният бряг и изчезват в устата на казиното, приличащо на кораб, заседнал в плитчините. Казиното, забито като ръждясал нож, в средата на сърцето на реката.

2.

Чакам влакът от Чикаго да премине, да вдигнат бариерата на моста и да потегля към отсрещният бряг. Ауспусите на колите, спрели на 31-во шосе край мен, изпускат бавно синкав дим. Приличат на димящи лули, запалени от духовете на вождовете от индианското племето Алгонкуин, населявало някога горите, край бреговете на Фокс Ривър.
Черен мъж гледа изпод вежди. Сърдит на целият свят, но сърдит най-много на себе си, той стои подпрян, върху напръсканата с червен спрей стена до автобусната спирка.
Топъл дъх излиза през ноздрите му, устата. Завърта се около лицето му и за секунда, образува около главата му нещо подобно на сивкав, прозрачен ореол.
Ореол, като тези на светците, рисувани по ронещите се тавани на черквиците край пустеещите селца из балканите на България. Ореол, който зимният вятър бързо разнася над улицата, над увитият в пластмасови торби, вечно мигащ червено светофар, над покривите, покрити с мръсен, сивкав сняг.
Влакът вече е преминал. Пътят е отворен, готов да поеме новата вълна от ръмжащи нервно коли и камиони. Автобусът пристига и сърдитият чернокож изчезва, зад покритото с изсъхнала пътна сол и кал стъкло.
Изчезва тихо, безшумно, като един неосъществен светец, като едно несбъднато добро, оставено бездомно да се скита нагоре-надолу между етажите на истините и на лъжите. Между етажите на доброто и злото. Между етажите на мечтите и на кошмарите. На нашите българо-американски мечти и нашите имигрантски кошмари.

3.

Приближавам кафявата, тухлена сграда на кръстовището зад “Дъглас Авеню”. Сградата на моите две приятелки, е първият ми адрес за деня. Както обикновенно, те ме чакат пред остъклената врата на блока и се усмихват малко срамежливо, малко плахо и малко по детски наивно.
Едната моя приятелка е норвежка от Минесота, казва се Дорис. Другата, Лина, е полякиня от Илиной. Дорис няма гърда, а Лина седи парализирана на инвалиден стол. Двете делят стая в старческият дом, на който разнасям безплатна храна, помощ от “Армията на спасението”.
Дорис отваря входната врата, а Лина бавно протяга полуздравата си дясна ръка, за да поеме пакета с храна, който и подавам. Дорис, взема увитите в найлонова торбичка ябълки. Бързо ги притиска към празната част на гърдите си, сякаш се чувства неудобно и иска никой, да не забележи болестта, която бавно яде късове от нейното тяло.
Моите приятелки, ме потупват по рамото, благодарят ми за храната и ми напомнят другият път, като слизам от колата си да не ходя без шапка. Виждам ги, че искат да остана малко повече, за да си поговорим. Да си поговорим за времето отвън, за трафика на улицата отвън, за хората дишащи, крачещи, живеещи отвън.
За това, същото ОТВЪН, към което те, никога повече няма да се върнат. И което, само виждат понякога, от време на време в сънищата си. И когато това “отвън”, случайно премине през сънищата им и ги събуди, по средата на безкрайните зимни нощи, и те отворят очи в тъмнината, тогава, те не започват тихо да плачат, а само въздишат тежко, тежко, по времето на отминалото.
По изгубените си години, по младостта им, отнесена от мътните води на Фокс Ривър. Там, някъде отвън. Отвън стените на старческият дом на “Дъглас Авеню”. След което заспиват отново, в един дълбок, мрачен и горчив. Много, много горчив сън.
Изчаквам търпеливо моите приятелки да си побъбрят, след което поемам към другите адреси, с уличките и дворовете, където щастието и радостта, са пропуснали да отбележат в тефтерите си, че тези места ги има. Че все още съществуват.

4.

Мария Варгас е глуха, полусляпа и диабетичка. Тя никога не отваря вратата на апартамента и на “Саут Гроув Авеню”. Ако, Лукас, брадатият й племенник, не ме чака пред вратата да вземе яденето за деня, аз просто го оставям на циментовия праг на централната улица, по която постоянно преминават хора, бързащи да изгубят и последните си спестявания. Улицата, водеща към градското казино.
Лукас днес не работи. Вечно ходи рошав, брадат, раздърпан. Прилича на цветна, поизтъркана от времето, оръфана по краищата си обложка от грамофонна плоча, на хипарската група “Грейтфул Деад”.
Виждам го зад ъгъла как пуши и потропва в студа с крака. Когато ме забелязва да завивам с колата, хвърля цигарата си, приближава към отвореният прозорец на колата ми и докато поема храната на леля си, ми пуска една огромна приятелска усмивка, пълна с пожълтели редки зъби, с дъх на ганджа и евтин бърбън, след което ми пожелава мир и любов “май брадър, фром анадър мадър”. На български е – нещо като “мой брат от друга майка”.
Гледам го как се отдалечава залитайки и как се подпира на тухлената стена на старата къща. Слушам, как моторът на стария ми микробус се задъхва в студа и си мисля, колко скъпо ще ми струва да го попрява и как с още една година, се отдалечава идването ми до Бълграия. Дали пък Лукас нещо не се е объркал. Ние, наистина сме братя, но не от различни майки, а на една и съща майка – мизерията.

5.

Плакат с американското знаме, на който пише “Подкрепете нашите войници” е паднал наклонен върху преспа сняг. По него разпознавам къщата на Виктория Гутиерес. Тя винаги седи на оранжевото канапе до вратата.
Когато застана пред дома й, чувам, как нейните четири внучета – три момиченца по на 4, 5, 6 годинки и едно момченце – Рамон, на 3, радостно да шляпат с боси крачета зад вратата, по пода, върху който няма нито черга, нито килим, освен един гол паркет. Веднага, щом звънна, те започват да викат от радост и да се боричкат, кой пръв да ми отвори и да поеме топлата храна.
Бащата на децата, Педро или Хосе, или как беше, вече не си спомням е синът на Виктория. Преди година и половина се прибрал от Ирак. Три пъти съм го видял и нито един път не е бил трезвен. Всеки път, когато отвори вратата, гледа някъде през мен, сякаш съм пустинен мираж, който съществува само в притъпеното му въображение.
Мираж, сред пясъците на пустинята. Мираж на оазис, в чиято нежна сянка е легнал и заспал. И така, както е с военната си униформа, с автоматът през рамо, започва да сънува. Като лента на филм, превъртян на обратен ход, светът пред него се завърта.
В труповете на враговете и другарите му, животът отново се завръща. Откъснатите ръце, крака, се прикачват обратно към телата на хората. Димът от бомбите, мините и снарядите се прибира обратно в металните цилиндрови туби.
Сградите, започват да се самоизграждат и от пепелта и руините наоколо, градовете се изправят отново. От лицата замръзнали в ужас, сълзите потичат обратно към очите и в свитите, от болки устни на хората, усмивките започват да се връщат. И децата на пустините, вече не плачат, а се смеят, смеят, смеят.
Педро, или Хосе, или как там беше, неусетно се събужда от смехът им и започва да пише с пръст видяното в съня си по пясъците на пустинята. Пише, защото не иска да го забрави. Защото иска да докаже, че това го е имало. Че е било! Че е факт! И че може пак да го има. Стига всички да го желаем. Но не само на сън! И той започва да пише всичко това, с пръст, по пясъка, но вятъра. Ах, вятърът! Вятърът, неочаквано се появява и отвява написаното.
И Педро, или Хосе, или как там беше, остава заключен завинаги в миража на оазиса в пустинята. И в животът, тръгнал наобратно. Остава заключен завинаги от пустинния вятър на войната, отнесъл думите му в пазвата на миналото. Което се е завъртяло, като лентата на филм, гледан отзад напред.

6.

Елизабет Холц, живее точно пред болницата на града. Както обикновено, нейната внучка Кели е спряла огромният си бежов джип по средата на пътя и за да паркирам оставям задницата на моят микробус да стърчи половината на пътя.
Това, разбира се дразни шофьорите от моето платно, но просто нямам друг избор. Пък и не ми пука. Пред вратата на мисис Холтц, точно под звънеца, стои пожълтяла лепенка с бели, червени и сини звезди, символизиращи знамето на Америка.
“Тези цветове не бягат”, е написано отдолу на ръка с разкривен почерк. Звънецът пак не работи. Чукам няколко пъти силно. Кучетата от съседната къща почват да лаят. Оставям храната на стълбището и потеглям на заден ход.
Докато се изнасям, Кели е отворила пътната врата, маха ми с ръка и я чувам силно да вика: “Тенкю, сър! Тенк ю!”.
Обръщам на улицата и забелязвам номера на колата на Кели. Няма цифри. Само с думи пише: “Оан американ гърл” (“Едно американско момиче”, б.а ).

7.

Карл и Стефани Леман живеят в крайната червена къща на ъгъла на “Конгдън Авеню”. Карл, слаб, висок, изпит от времето старец, ме посреща на прага. Едва сега забелязвам, че вратът му е увит с бинт, а от гърлото му стърчи нещо като тръба. По бинтът около тръбата на гърлото му червенеят няколко капки кръв.
Карл ми напомня на старото, изсъхнало, пепеляво, вековно дърво край Созопол, край, което ние, с моите приятели, винаги заставахме, когато стопирахме, свободни из прашните пътища на България. И което дърво изгоря, някъде около 1983-та година. Годината, в която, ни изпоприбираха в казармите на Първа, Втора, Трета и не знам си какви още родни и народни армии.
Вековното, сиво дърво край Созопол, под което, сенките на голите лета на младостта ни се гушеха, плахи, любопитни и нетърпеливи. Гушеха се, затаили дъх, в очакване на вълните от приливите на морето да дойдат. И да донесат върху пяната си, подивелите ни за живот мечти. И когато, звездите над Созопол изгрееха, плахите, голи лета на младостта ни, се юрваха да тичат след тях по плажовете на желанията. И да се любят до зори в гнездата, останали след прегръдките на чайките и розово-сините миди, облизали устните на прозрачните морета. Прозрачните морета – новородени от любов. Ново-родени, от нашата невинна любов.
Но вълните, на нашите морета, както идваха и донасяха, така си отиваха и отнасяха. Отнасяха, частица по частица от самите нас. Докато не се превърнехме в ехо, покрито с праха на забравата. Забравата, погълнала толква много поколения преди нас. И чакаща търпеливо, да погълне, още толкова много поколения след нас.
Започват да прехвърчат снежинки. Сивата, разрошена коса и дълга бяла брада на Карл, се сливат с падащият на парцали сняг. Той поема храната, малко сърдито, но не пропуска да ми благодари и пожелае лек ден. Затваря вратата след себе си и изчезва, като спомен от същото онова далечно, топло лято на Созопол. Созопол, нашият Созопол, от чието бинтовано гърло, днес стърчи отходна тръба.

8.

Две преки, по надолу, пред апартамент номер 3, на “Булвю Авеню”, спирам за да оставя храната на Ремзи Менюс. Ремзи, е нещо като овехтяло копие на великия джазмен Майлс Дейвис. Може би, ако Майлс Дейвис, беше остарял, изгърбил и побелял, той определено би изглеждал като Ремзи. Кой знае, а може би пък Майл Дайвис, просто да е излъгал, че е умрял и да е взел идентичността на Ремзи от Елджин, край Чикго, където се е скрил от феновете, славата, суетата и сега, спокойно, чака края на дните си сред звуците на джаз. Сред миризмите на пържещо се пиле, на лук, на чушки, на червен пипер, евтин тютюн и на парещ гърлото, сладникав бърбън.
Както обикновено, от апартамента на Ремзи, се носи звук на див Би Боп, на барабани, саксофони и размазващ сетивата джаз, от който стъклата на съседната двуетажна кооперация кънтят, като кристални чаши в бюфет, местен от едната стая в другата.
Ремзи нещо ми говори от прозореца, но не го чувам. Кимам с глава само и вътрешно танцувам с джаза, който кънти наоколо и като магьосник, стъпил върху планетите, надува своя саксофон и гради новите пространства, новите планети и светове. По-добри от нашите! По-свободни от нашите! И много по-вдъхновени от нашите! Оставям храната му пред вратата и продължавам в джаза на краткия ми зимен ден.

9.

Хелън Томей, е моята последна спирка. Тя живее на “Хил Авеню”, пред сервиза за коли, отляво на 25-то шосе.
Затрупаните със сняг клони на боровете пред дома й почти докосват косата ми, докато преминавам през зелено белия тунел, по алеята до къщата.
Отпред, на прага, пред вратата й, ме удря остра миризма на застояла урина. Поглеждам в краката си и виждам разхвърляни бледо, сини пластмасови торбички с използвани памперси за възрастни.
Хелън е на 65 години и се грижи за 87 годишната си майка. Живеят сами. Само от време на време, синът й идва от съседният щат, Уисконсин да види стариците. И да вземе пари, които да изпие или проиграе в отсрещното казино.
Хелън отваря притеснена вратата и още по-силна смрад ме удря в носа. Опитва се да ми обясни на развален английски да влезна, че има някакъв проблем.
Хелън е от Полша, не знае езика и само повтаря проблем, проблем, ти “йес, йес хелп (помощ, б.а.)” и ме бута навътре към къщата.
Докато минавам край разхвърляната кухня, забелязвам пожълтяла от лой тенджера с вряща на котлона доматена яхния. Тенджерата някога е била бяла. В другата стая, на пода лежи майката на Хелън. В първият момент мисля, че е умряла.
Инстинктивно вадя от джоба на якето си телефона, за да набера полициятя на номер 911, но чувам глухо изохкване под металните подпори на леглото.
Бабата лежи по нощница и големият й корем се надига бавно, бавно. Прилича на огромен бял тюлен, захвърлен безпомощен на скалистият бряг. Хващам я внимателно под мишниците, напрягам мускули и бавно я повдигам върху омазнените чаршафи.
Бабата изхрипва няколко пъти: “тенк ю, тенк ю”, след което потъва върху възглавницата, напоена със зеленикави слюнки, пот и много, много, люти сълзи.
Над главата на бабата, виси черно-бяла снимка на млада, красива, двадесет годишна жена, с плътни устни и красиви рамена, върху които падат руси букли. Жената е прегърнала също, толкова млад, строен и красив мъж, облечен във военна униформа от Втората световна война.
Младият мъж е накривил леко войнишкото си кепе и се усмихва небрежно на света. Като се загледаш малко, разбираш, че красивата жена от снимката на стената е тежко хрипащото, едро, лоено тяло на леглото пред мене.
Крилата на два ангела, неусетно докосват бузата ми. После ангелите прелитат бавно над главата ми и застават като стражи до стената с черно-бялата снимка.
Единият ангел е облечен в бяло, другият в черно. Черният вади изпод крилото си шише, отпива бавно, после го подава на Белия. Белият, гледа виновно в пода, съжалявайки, че е попречил, някога на Черния ангел да вземе душата на пъшкащата тежко баба, по-рано. По-рано, когато все още някой я е обичал, когато някой, все още е страдал за нея и когато е щяла да се превърне в един добър спомен. В една добра, но недовършена история.
Съжалява, Белият ангел, че някога е спрял Черния, когато е трябвало, когато е било времето. И после, улисани в грижите си, как да оправят света, двата ангела са я забравили някъде из предградията на Чикаго. Забравили са я и сега, за бедната старица, не е останало свободно място нито при живите, нито при мъртвите.
Белият ангел отпива дълга, дълга глътка от шишето на Черния ангел. Поклаща тъжно глава и после двамата излитат през открехнатата врата, да оправят света, изпратени от тежките въздишки на старицата. Виждаме ги само аз и красивата жена от портрета на стената.

10.

Рижавото, зимно слънце, тъжно, като недопята каубойска песен, заседнала в гърлото на небесните прерии, се завърта около настръхналите от студ, начумерени облаци над Чикаго. Завърта се над казиното, проболо сърцето на реката, над казиното на забравата и на никога, ненамерената надежда.
Завърта се над бедните къщи, с полупразните стаи, с премръзналите им обитатели и тръгва бавно надолу по течението на реката.
Към другия град, към другото казино, към другата уличка с бедните къщурки. Към другите полупразни, полуотоплени стаи със старите хора в тях, за да им напомни, че все пак надежда и спасение има.
Има, но дано само ангелите да не забравят, че те както постоянно са заети с грижите си, как да направят този свят по-добър, забравят. Забравят и то много, много тежко, забравят.
…Особено когато са пияни…

March 14, 2010

Hello world!

Welcome to WordPress.com. This is your first post. Edit or delete it and start blogging!