May 7, 2019

Когато балканите започват да горят в пожарите на есента

1

Когато балканите започват да горят в пожарите на есента

Симеон Гаспаров

сп. “Жената Днес”, Март 2014 г

Долепил съм чело върху хладното стъкло на влака от Чикаго. Градът бавно се възстановява от арктическата буря. Неоновите светлини по небостъргачите и магистралите се отдръпват в залеза и ние, с полупразния вагон на неделния влак, поемаме дъх и плавно се плъзваме по релсите.
Запустели фабрики, стари, ронливи катедрали, тесни улички, затрупани от вчерашния сняг и едва-едва осветени квартали, на забравени от Бога селца и градчета, почват да се редуват пред очите ми. Проблясват за миг, после се стопяват като случаен спомен във виолетовата тишина край мен.

Двадесет години по-рано

1997-а година е. Пак е януари. Прехвърчат снежинки. Дърветата по булевардите на София са покрити с пластове белота. Снегът е някак си по-пухкав, по-мек, по детски чист, невинен. Над върховете на Витоша, са се спуснали мъгли. По балконите на еднотипните блокчета проблясват висулки. Зад прозорците, на някои места, все още се виждат коледни украси.
Стоим с родителите ми, няколко роднини и приятели пред вратата на старата аерогара на София. Говорим си, опитваме се да се шегуваме, но на всички ни е едно такова, странно – хем весело, хем потиснато, свито. Заминавам за Чикаго.
– И да се върнеш! Ще се върнеш, нали? – повтарят майка ми, баща ми, приятелите.
Кимам с глава и избягвам да ги гледам в очите. Забравил съм горчивината, натрупана в мен от онези дни. Забравил съм, че нищо не ме свърта у нас, в работата, на купоните с приятели и аз обикалям из улиците на София като животно в клетка, търсейки лек за неспокойната ми душа.Търсейки свободата си.
Но намирам само задимени в мрак кръчми, дъна на чаши, препълнени с фасове пепелници и случайни, празни срещи.
Забравил съм всичко, което ме е карало да се бунтувам по онова време в България. Забравил съм дори болката от разделите с момичетата, които толкова много обичах и които една по една си тръгваха от мен, като платноходките от късните, есенни пристанища, разпилени из созополския залив. Забравил съм всичко. Останал е само онзи сняг, сипещ се нежно над София.
И бялата тишина на раздялата.
– И да се върне-е-е-е-ш! Обещаваш, нали! – чувам майка ми, баща ми, приятелите ми да викат след мен, докато преминавам митническата проверка.
Надигам се на пръсти. Виждам лицата им, как се смаляват и усещам, че колкото повече се смаляват, толкова повече и повече почва да ме боли. Усещам, че ми липсват.
Искам да се надигна и през гърбовете и главите на хората, прииждащи към терминала, да им извикам. Да им извикам, колкото глас имам, че наистина ги обичам. Че винаги ще останат в сърцето ми. Че те са всичко за мен… Но, не мога.
Нещо е стегнало гърлото ми. Защото знам, че няма да се върна. Махам с ръка, за последно. Реката от хора, понесли багажите си, ме поема и с това, което ми е останало, продължавам по моя изпълнен с толкова неяснота, но толкова жадуван път към Чикаго.

Ноември 1990 година.


Около десет часа сутринта е. Прехвърчат първите снежинки. Хора увити в шалове, вдигнали яките на балтоните си кръстосват като призраци улиците на София, понесли празни пазарски чанти в ръце. Няма нищо по магазините.
Тези, които са се редили на опашки от през нощта, са си взели хляб и мляко. София е с режим на тока. Два часа има, два часа няма. Като дискотека е, особено вечер. Когато в нашето “Красно село” угаснат токовете, в “Борово” светват. Студент съм последна година в Софийския университет. Стачкуваме.
Чудя се да ходя ли, или да не ходя до гарата. Току-що, един от най-добрите ми приятели, ми се е обадил по телефона от Унгария. Няколко негови колежки, момичета от Щатите, с които учат заедно в Будапеща, ще минат през София за няколко часа, та ако мога, да им покажа града.
Какво да им показвам, си мисля – сиво, бедно, студено, мрачно. После ми става кофти и тръгвам към гарата.
Взел съм моя приятел, Кирето от “Красно село”, така за кураж. Гледам момичетата пред нас, които току-що са слезли от влака. Има-няма да са на около 19-20 г. Ние сме по на 24 г. Толкова са щастливи, като ни виждат на перона, че направо почват да ни прегръщат.
Във влака от Словения до София, след Белград, пияни войници се качили и започнали да ги дърпат за дрехите и да ги опипват, разказват едновременно, за първия им сблъсък с Балканите, младите американки.
Две от тях, много се уплашили, обаче третата, извадила малка ножка, изблъскала войниците от купето и се заключила с другите момичетата отвътре.
Толкова са щастливи, че са в нормална страна като България, че нямат думи. Ние с Кирето гледаме сивотата наоколо, мигаме и не можем да повярваме на чутото.
– И коя, се изрепчи на войниците? – питам ей-така, между другото.
– Аз! – усмихва ми се едно от тях и ме гледа с едни черни, черни като череши очи.
– И не те ли беше страх? – продължавам да разпитвам.
– Не! – отсича и усмивката й става още по-топла.
Време е да се разделяме. Крачим по бул. “Витошка”. От едната страна на улицата има ток. От другата няма.
Американките ни канят за тяхна сметка на ресторант. Ние с Киро искаме на бар. Те не пият, ама ние с Кирето пием.
– И да ми пишеш! – казва ми черноокото момиче.
– Разбира се… – фъфля аз и въртя глава.
– Това е не! – сбръчква вежди тя, като ме гледа как й кимам.
– Това е “да” – на български! – поправям я аз.
Влакът изсвирва и те потеглят. Момичетата са ни оставили малко левове. Не им трябват. Ние с Кирето се връщаме в бара.

Няколко години по-късно

Неусетно е дошла 1996-та. Станал съм на 30 години. Живея още с нашите, в едната стая, на двустайния ни апартамнет на 7-ия етаж на “Красно село”.
Кирето е заминал отдавна за Канада. Зад гърба ми са няколко разбити връзки. Няколко, пропилени любови. Няколко изгубени работи, няколко уволнения. И една стихосбирка, отпреди четири години, която май само приятелите ми са я прочели. Кариерата ми едва-едва крета на едно място. Кризата отново се е спуснала над България. Животът ми е навлязъл в улица без изход.
Черноокото момиче, отвъд окена продължава да ми пише. “Работя към модната къща “Лиз Клейрборн” в Ню Йорк.” Разбирам от писмата й, които идват до мен през годините.
А пък мен, ме уволниха и сега продавам гуми, с моя съученик Дзуката, от средното училище по машиностроене, на Женския пазар. Дзуката, който като стана ватман, за два часа и половина направи 16 катастрофи. И след като му казаха да прибере мотрисата в депото, я изкара извън релсите. И я обърна. Ама точно пред гаража в квартал “Надежда”.
“Приеха ме в Харвард”. Получавам след време писмо. А мен – във вестник “Новинар”.
Шест години си пишем. Мисля да спра. Уморявам се. Какво ли има да си кажем. Вярно, харесва ми, но тя живее в друг свят. Аз в моя. Пред нея има бъдеще, моето става все по-мътно.
Така, като за последно, решавам да й напиша писмо. Но искам да е хубаво писмо. Хващам приятели да ми го преведат на английски. И почвам да пиша.
Пиша й за живота ми, за работата като репортер в “Новинар”. За историите и съдбите на хората, с които се срещам. За битките, които водя, но губя. Пиша й също и за надеждата, която все още имам. Не й пиша кофти неща, за България, а неща, които искам да се сбъднат за страната ми, за народа ми.
Пиша й също за улиците на моята София. Улици изваяни от магии и мечти. Улиците на моята битническа поезия. Улиците на случайните влюбвания, на случайните срещи, надежди, и раздели.
Улиците на моминския смях, на илюзиитете, на приятелствата, на предателствата и на дръзката, безумна свобода. Улиците на моята София, по които, като тръгна, болките ми някак си минават. Раните ми зарастват и загубите ми от битките с живота по бързо избледняват. Улици на сълзи. Проронени понякога и от щастие.
Пиша й за Витоша и нейните млечно-бели върхове, от които вечер, новородените звездици слизат от пасбищата на небесата и почват да сучат. И порасват. И стават толкова големи, че осветяват не само нашия град. Но и душите на целия свят. Пиша й за България, за приятелите ми, за живота, който живея. Но го пиша така, като че ли разказвам приказка.
Няколко месеца по-късно, тя ми отговори. Отивала да прави докторат в Оксфорд. Щяла също да ходи при семейството на брат й в Германия, тъй като майка й е оттам и имала много роднини. Писа ми, че иска да мине и да се видим.
Дойде през октомври. Когато балканите на България, започват да горят в тези червено-оранжеви пожари на есента, в които се раждат песните, поезията, мечтите.
Дойде в България и докторатът й от Оксфорд изгоря. Изгоря в тези червено-оранжеви пожари на есента, в които освен песните, поезията, мечтите, се ражда понякога и любовта. Хей така, случайно, без да разбереш.

***
Гледам сменящите се пейзажи отвън и си мисля за нашите човешки истории. Историите, в които изстрадваме себе си. Изстрадаваме мечтите си и в които, продължаваме да вярваме, че вървим към това, което наричаме щастлив край.
Само че, край щастлив няма. Историите ни просто свършват до едно място. После, продължават в друг живот. По същия начин, със същите радости, любови, болки, тревоги, надежди, победи и раздели.
И така, долепили чело в студения прозорец на влака на съдбата, ние преминаваме през тях, докато стигнем нашата последна гара. После други се качват във влака.
И продължават.
Както днес, в полупразния вагон на неделния влак от Чикаго, който след малко ще спре. На перонът ще ме чакат моите две момичета. И майка им. Онази чернооката, в чийто очи май изгорях и аз.

September 25, 2018

Нашият имигрантски блус

Нашият имигрантски блус

Симеон Гаспаров

simeongasparov@gmail.com

 

Елвис протяга ръката си и взема 20 доларовата банкнота, която му подавам през отвореният прозорец на колата. Бавно започва да брои парите, които трябва да ми върне обратно.

Гледам го и не мога да повярвам на очите си. Същите дълги гъсти черни бакембарди. Същтата прическа на косата. Същатата огромна яка извадена над служебното му яке, също като на Елвис – великият, неповторимият, единстевеният. Елвис – кралят. Почти като истински..Почти.

Всъшност името му е Дейвид. Пише го на униформата му. Той е просто един най-обикновен имитатор на кралят на рока, който вместо да се шлияе из слънчевите улици на Лас Вегас и да се снима за спомен с туристите пред луксозните бутици и казина, тъжно седи в студената си будка и събира монетите край западният вход на магистрала № 90 край Чикаго.

Вземам рестото, което «Елвис» ми връща. Пожелавам му приятен ден. “Тенкю вери мъч!” отговария ми той, със същият дълбок тембър на гласа като на Елвис Пресли и без дори да ме погледне вдига бариерата пред мен.

Наблюдавам го в страничното огледало, докато бавно се отдалечавам и си мисля, кой ли вятър и него го е довял тук край безкрайните, еднообразни, монотонни, вечно ремонтиращи се и вечно задръстени магистрали на Чикаго.

Може би, същият малко шантав, малко лукав, малко див, малко изкусителен и безкрайно интересен вятър, който ме отвя от България и захвърли, тук покрай бреговете на езерото Мичиган, край Чикаго.

И докато се придвижвам бавно по претъпканите от коли платна на пътя, мислите ми се връщат обратно към събиращият монетите край входа на магистралата, имитатор на Елвис. Мисля си за драмата, съзнателно да се трансформираш в едно жалко, нещастно бутафорно подобие на кралят Елвис. На единственият Елвис, на този, който е избран от боговете да бъде Елвис. И от другата страна ти – Елвис другият. Елвис имитаторът. Елвис ненужният. Елвис отритнатият. Елвис – безвкусното копие, което събира монетите там, край магистралите на Чикаго…

И въпреки това усещам как този Елвис, ми е някак си по-близък до сърцето от реалният, от истинският, от кралят. Струва ми се по човечен, по-земен. Даже ми е някак си по-истински. Защото вместо да бъде там, където му е мястото, край алеите на Холивуд или на Лас Вегас, стоически стои сам, с болката, че никога, ама абсолютно никога в живота си няма да се докосне и до една нищожна частица от това, което онзи другият, истинският Елвис е бил и е имал.

Просто, приел си е съдбата и стои мълчаливо и събира монетите край магистрала номер 90. Събира години за пенсия, събира да си плати застраховката за здравно осигурияване, събира да си изплати къщата, колата. Събира стоически, като античен герой от древната митология своята болка и тъгa.

…Понякога се чудя, дали нашият имигрантски живот, не е малко или много, нещо като този Елвис. Като Елвис “ментето”. Но докато той имитира някой друг, ние имигрантите, имитираме себе си. Имитираме миналото си. Имитираме това, което останало назад. Имитираме живота, който сме живяли. Имитираме традициите си, обичаите, които сме ги пренесли със себе си в новите ни родини. Имитираме това, което сме били и живеем с неговото клонирано продължение, което ни прави да бъдем това, което сме сега…

Continue reading

August 19, 2018

От Аспаруховия мост, една мечта полетя

От Аспаруховия мост, една мечта полетя

Симеон Гаспаров

simeongasparov@gmail.com

( сп. “Съвременник” – Декември 2017 г)

 

От Аспаруховия мост на Варна с главата надолу полетя една мечта. Никой не разбра как стана. И то в средата на лятото. Когато жетварите по нивята, събират с длан потта по челата си и ръсят с нея черните филии полета, от които лакомо ръфат миришещите на изгорели гуми и бензин магистрали.

От Аспаруховия мост, с главата надолу полетя една мечта. Никой не разбра как стана. И то в средата на лятото, когато дините надуват бузи и напръщяват в прахта на задрямалите бостани. Така, напръщяват, че само да ги погледнеш, се пръскат на безброй сочни частици. И червеният им благ, нектар покапва по купите сено в полята, по билото на планината, по устните на младите момичета, върху които ветровете на юга кацат и жадно пият до припадък.

От Аспаруховия мост на Варна с главата надолу полетя една мечта. Никой не разбра как стана. И то в средата на лятото, когато в чепките прозрачно грозде, се е гмурнало слънцето, за да се скрие от поредното си нещастно влюбване. Но не успява. Птиците, винаги го намират. И изяждат гроздето. След което в песните им, освен лъчи от слънцето, остава и по едно нещастно влюбване. От което, не можеш да се скриеш, дори и в чепките грозде на лятото.

Беше един от тези, скучни, варненски следобеди. Когато корабите вдигат котва, а от високоговорителите им се чуе онова глухо: “БУУУУУУУУУУ”.

Когато чайките, уплашено изпляскат с крила и перата им останат да се гонят по кея. Когато моторите се закашлят и от дробовете на корабите се понесе онзи синкав, лют дим. Когато водата около пристанището, започне да бълбука и да се пени. А смехът на морячетата заглъхне сред прибоя на вълните. И се стопи, заедно с корабите, комините и синия пушек в безкрая. След което, градът задреме в следобедната си дрямка, под сянката на липите.

Тогава светът, за около час, час и нещо, забавя своя ход. И само въздухът, по прашните селски пътеки, виещи се между пожълтелите треви, започва да трепери, като кехлибарено желе, в което лятото е потопило пръстите си и ги ближе, сладко, сладко, сладко.

Continue reading

July 15, 2018

Хърватите първи ме потърсиха, когато пристигнах като имигрант в Чикаго

“Хърватите първи ме потърсиха в Чикаго”

Симеон Гаспаров

simeongasparov@gmail.com
Hrvatsko slovo copyСимеон Гаспаров е български журналист, поет писател. Кореспондент на телевизия БТВ в САЩ. Автор е на стихосбирката – “Театър на не абсурда” и книгите – “Врати от небеса, или когато Джими Хендрикс беше българин” и “Бизони край Дунава”. Негови публикации освен в почти всички български вестници и списания в България и българските общности в света, са излизали също във в. “Хърватско Слово”, Daily Herald, Northwest Herald и др. в САЩ.

 
Преди 21 години, когато дойдох в Чикаго, първите, които ме потърсиха и попитаха имам ли нужда от нещо бяха хърватите. Аз нямах нищо. Даже бях взел пари назаем , за да дойда в Чикаго. Но и не исках помощ от никой. Хърватите отвъд океана бяха разбрали от католическата църква в София – “Свети Йосиф”, (в която семейството на баща ми има много дълбоки корени), че едно момче от хървтската колония в България е дошъл в Чикаго. Намериха ме в квартирата ми, на която аз още незнаех нито адреса нито телефония ми номер. 
Първо ми се обади по телефона от хърватската колония в Торонто – д-р Стийепан Тонкин, който е от района където дядо ми е роден.
Когато ми звънна, аз му казах, че нямам нужда от нищо и благодарих. Преди да се разделим, той ми предложи да се обадя за всеки случай на неговия приятел от Чикаго – Йосип Косорог, който бе един от лидерите на хърватската колония в Чикаго и ми даде телефона му. Аз исках да приключвам разговoра. Направих се, че си записвам телефона и изобщо не се обадих.
Минаха няколко дни. Аз бях вече забравил, че съм разговарял с д-р Тонкин, когато звънна телефона в квартирата. Беше Йосип Косорог. След като си разменихме няколко изречения, той ми каза следните думи, които никога няма да забравя:

– Майка ти и баща ти са далеко. Приятелите ти са далеко. Домът ти е далеко. Но ти не си сам ,тук в Чикаго! Тук имаш нас – хърватите. Ти не си сам и на нас можеш винаги да разчиташ! Кажи ми сега от какво имаш нужда?”

Continue reading