May 7, 2019

Когато балканите започват да горят в пожарите на есента

1

Когато балканите започват да горят в пожарите на есента

Симеон Гаспаров

сп. “Жената Днес”, Март 2014 г

Долепил съм чело върху хладното стъкло на влака от Чикаго. Градът бавно се възстановява от арктическата буря. Неоновите светлини по небостъргачите и магистралите се отдръпват в залеза и ние, с полупразния вагон на неделния влак, поемаме дъх и плавно се плъзваме по релсите. Запустели фабрики, стари ронливи катедрали, тесни улички, затрупани от вчерашния сняг, и едва-едва осветени квартали на забравени от Бога селца и градчета почват да се редуват пред очите ми. Проблясват за миг, после се стопяват като случаен спомен във виолетовата тишина край мен.

******

1997-а година е. Пак е януари. Прехвърчат снежинки. Дърветата по булевардите на София са покрити с пластове белота. Снегът е някак си по-пухкав, по-мек, по детски чист, невинен. Над върховете на Витоша са се спуснали мъгли. По балконите на еднотипните блокчета проблясват висулки. Зад прозорците на някои места все още се виждат коледни украси.

Стоим с родителите ми и няколко роднини и приятели пред вратата на старата аерогара на София. Говорим си, опитваме да се шегуваме, но на всички ни едно такова странно – хем весело, хем потиснато, свито. Заминавам за Чикаго.

– И да се върнеш! Ще се върнеш, нали? – повтарят майка ми, баща ми, приятелите.

Кимам с глава и избягвам да ги гледам в очите. Забравил съм горчивината, натрупана в мен от онези дни. Забравил съм, че нищо не ме свърта у нас, в работата, на купоните с приятели и аз обикалям из улиците на София като животно в клетка, търсейки лек за неспокойната ми душа.Търсейки свободата си.

Но намирам само задимени в мрак кръчми, дъна на чаши, препълнени с фасове пепелници и случайни, празни срещи. Забравил съм всичко, което ме е карало да се бунтувам по онова време в България. Забравил съм дори болката от разделите с момичетата, които толкова много обичах и които една по една си тръгваха от мен, като платноходките от късните есенни пристанища, разпилени из созополския залив. Забравил съм всичко. Останал е само онзи сняг, сипещ се нежно над София. И бялата тишина на раздялата.

– И да се върне-е-е-е-ш! Обещаваш, нали! – чувам майка ми, приятелите ми да викат след мен, докато преминавам митническата проверка.

Надигам се на пръсти. Виждам лицата им как се смаляват и усещам, че колкото повече се смаляват, толкова повече и повече почва да ме боли. Усещам, че ми липсват. Искам да се надигна и през гърбовете и главите на хората, прииждащи към терминала, да им извикам. Да им извикам, колкото глас имам, че наистина ги обичам. Че винаги ще останат в сърцето ми. Че те са всичко за мен… Но не мога. Нещо е стегнало гърлото ми. Защото знам, че няма да се върна. Махам с ръка за последно. Реката от хора, понесли багажите си, ме поема и с това, което ми е останало, продължавам по моя изпълнен с толкова неяснота, но толкова жадуван път към Чикаго.

*****

Ноември 1990 г. Около десет часа сутринта е. Прехвърчат първите снежинки. Хора увити в шалове, вдигнали яките на балтоните си кръстосват като призраци улиците на София, понесли празни пазарски чанти в ръце. Няма нищо по магазините. Тези, които са се редили на опашки от през нощта, са си взели хляб и мляко. София е с режим на тока. Два часа има, два часа няма. Като дискотека е, особено вечер. Когато в нашето “Красно село” угаснат токовете, в “Борово” светват. Студент съм последна година. Стачкуваме.

Continue reading

September 25, 2018

Нашият имигрантски блус

Нашият имигрантски блус

Симеон Гаспаров

simeongasparov@gmail.com

 

Елвис протяга ръката си и взема 20 доларовата банкнота, която му подавам през отвореният прозорец на колата. Бавно започва да брои парите, които трябва да ми върне обратно.

Гледам го и не мога да повярвам на очите си. Същите дълги гъсти черни бакембарди. Същтата прическа на косата. Същатата огромна яка извадена над служебното му яке, също като на Елвис – великият, неповторимият, единстевеният. Елвис – кралят. Почти като истински..Почти.

Всъшност името му е Дейвид. Пише го на униформата му. Той е просто един най-обикновен имитатор на кралят на рока, който вместо да се шлияе из слънчевите улици на Лас Вегас и да се снима за спомен с туристите пред луксозните бутици и казина, тъжно седи в студената си будка и събира монетите край западният вход на магистрала № 90 край Чикаго.

Вземам рестото, което «Елвис» ми връща. Пожелавам му приятен ден. “Тенкю вери мъч!” отговария ми той, със същият дълбок тембър на гласа като на Елвис Пресли и без дори да ме погледне вдига бариерата пред мен.

Наблюдавам го в страничното огледало, докато бавно се отдалечавам и си мисля, кой ли вятър и него го е довял тук край безкрайните, еднообразни, монотонни, вечно ремонтиращи се и вечно задръстени магистрали на Чикаго.

Може би, същият малко шантав, малко лукав, малко див, малко изкусителен и безкрайно интересен вятър, който ме отвя от България и захвърли, тук покрай бреговете на езерото Мичиган, край Чикаго.

И докато се придвижвам бавно по претъпканите от коли платна на пътя, мислите ми се връщат обратно към събиращият монетите край входа на магистралата, имитатор на Елвис. Мисля си за драмата, съзнателно да се трансформираш в едно жалко, нещастно бутафорно подобие на кралят Елвис. На единственият Елвис, на този, който е избран от боговете да бъде Елвис. И от другата страна ти – Елвис другият. Елвис имитаторът. Елвис ненужният. Елвис отритнатият. Елвис – безвкусното копие, което събира монетите там, край магистралите на Чикаго…

И въпреки това усещам как този Елвис, ми е някак си по-близък до сърцето от реалният, от истинският, от кралят. Струва ми се по човечен, по-земен. Даже ми е някак си по-истински. Защото вместо да бъде там, където му е мястото, край алеите на Холивуд или на Лас Вегас, стоически стои сам, с болката, че никога, ама абсолютно никога в живота си няма да се докосне и до една нищожна частица от това, което онзи другият, истинският Елвис е бил и е имал.

Просто, приел си е съдбата и стои мълчаливо и събира монетите край магистрала номер 90. Събира години за пенсия, събира да си плати застраховката за здравно осигурияване, събира да си изплати къщата, колата. Събира стоически, като античен герой от древната митология своята болка и тъгa.

…Понякога се чудя, дали нашият имигрантски живот, не е малко или много, нещо като този Елвис. Като Елвис “ментето”. Но докато той имитира някой друг, ние имигрантите, имитираме себе си. Имитираме миналото си. Имитираме това, което останало назад. Имитираме живота, който сме живяли. Имитираме традициите си, обичаите, които сме ги пренесли със себе си в новите ни родини. Имитираме това, което сме били и живеем с неговото клонирано продължение, което ни прави да бъдем това, което сме сега…

Continue reading

August 19, 2018

От Аспаруховия мост, една мечта полетя

От Аспаруховия мост, една мечта полетя

Симеон Гаспаров

simeongasparov@gmail.com

( сп. “Съвременник” – Декември 2017 г)

 

От Аспаруховия мост на Варна с главата надолу полетя една мечта. Никой не разбра как стана. И то в средата на лятото. Когато жетварите по нивята, събират с длан потта по челата си и ръсят с нея черните филии полета, от които лакомо ръфат миришещите на изгорели гуми и бензин магистрали.

От Аспаруховия мост, с главата надолу полетя една мечта. Никой не разбра как стана. И то в средата на лятото, когато дините надуват бузи и напръщяват в прахта на задрямалите бостани. Така, напръщяват, че само да ги погледнеш, се пръскат на безброй сочни частици. И червеният им благ, нектар покапва по купите сено в полята, по билото на планината, по устните на младите момичета, върху които ветровете на юга кацат и жадно пият до припадък.

От Аспаруховия мост на Варна с главата надолу полетя една мечта. Никой не разбра как стана. И то в средата на лятото, когато в чепките прозрачно грозде, се е гмурнало слънцето, за да се скрие от поредното си нещастно влюбване. Но не успява. Птиците, винаги го намират. И изяждат гроздето. След което в песните им, освен лъчи от слънцето, остава и по едно нещастно влюбване. От което, не можеш да се скриеш, дори и в чепките грозде на лятото.

Беше един от тези, скучни, варненски следобеди. Когато корабите вдигат котва, а от високоговорителите им се чуе онова глухо: “БУУУУУУУУУУ”.

Когато чайките, уплашено изпляскат с крила и перата им останат да се гонят по кея. Когато моторите се закашлят и от дробовете на корабите се понесе онзи синкав, лют дим. Когато водата около пристанището, започне да бълбука и да се пени. А смехът на морячетата заглъхне сред прибоя на вълните. И се стопи, заедно с корабите, комините и синия пушек в безкрая. След което, градът задреме в следобедната си дрямка, под сянката на липите.

Тогава светът, за около час, час и нещо, забавя своя ход. И само въздухът, по прашните селски пътеки, виещи се между пожълтелите треви, започва да трепери, като кехлибарено желе, в което лятото е потопило пръстите си и ги ближе, сладко, сладко, сладко.

Continue reading

July 15, 2018

Хърватите първи ме потърсиха, когато пристигнах като имигрант в Чикаго

“Хърватите първи ме потърсиха в Чикаго”

Симеон Гаспаров

simeongasparov@gmail.com
Hrvatsko slovo copyСимеон Гаспаров е български журналист, поет писател. Кореспондент на телевизия БТВ в САЩ. Автор е на стихосбирката – “Театър на не абсурда” и книгите – “Врати от небеса, или когато Джими Хендрикс беше българин” и “Бизони край Дунава”. Негови публикации освен в почти всички български вестници и списания в България и българските общности в света, са излизали също във в. “Хърватско Слово”, Daily Herald, Northwest Herald и др. в САЩ.

 
Преди 21 години, когато дойдох в Чикаго, първите, които ме потърсиха и попитаха имам ли нужда от нещо бяха хърватите. Аз нямах нищо. Даже бях взел пари назаем , за да дойда в Чикаго. Но и не исках помощ от никой. Хърватите отвъд океана бяха разбрали от католическата църква в София – “Свети Йосиф”, (в която семейството на баща ми има много дълбоки корени), че едно момче от хървтската колония в България е дошъл в Чикаго. Намериха ме в квартирата ми, на която аз още незнаех нито адреса нито телефония ми номер. 
Първо ми се обади по телефона от хърватската колония в Торонто – д-р Стийепан Тонкин, който е от района където дядо ми е роден.
Когато ми звънна, аз му казах, че нямам нужда от нищо и благодарих. Преди да се разделим, той ми предложи да се обадя за всеки случай на неговия приятел от Чикаго – Йосип Косорог, който бе един от лидерите на хърватската колония в Чикаго и ми даде телефона му. Аз исках да приключвам разговoра. Направих се, че си записвам телефона и изобщо не се обадих.
Минаха няколко дни. Аз бях вече забравил, че съм разговарял с д-р Тонкин, когато звънна телефона в квартирата. Беше Йосип Косорог. След като си разменихме няколко изречения, той ми каза следните думи, които никога няма да забравя:

– Майка ти и баща ти са далеко. Приятелите ти са далеко. Домът ти е далеко. Но ти не си сам ,тук в Чикаго! Тук имаш нас – хърватите. Ти не си сам и на нас можеш винаги да разчиташ! Кажи ми сега от какво имаш нужда?”

Continue reading