September 25, 2018

Нашият имигрантски блус

Нашият имигрантски блус

Симеон Гаспаров

simeongasparov@gmail.com

 

Елвис протяга ръката си и взема 20 доларовата банкнота, която му подавам през отвореният прозорец на колата. Бавно започва да брои парите, които трябва да ми върне обратно.

Гледам го и не мога да повярвам на очите си. Същите дълги гъсти черни бакембарди. Същтата прическа на косата. Същатата огромна яка извадена над служебното му яке, също като на Елвис – великият, неповторимият, единстевеният. Елвис – кралят. Почти като истински..Почти.

Всъшност името му е Дейвид. Пише го на униформата му. Той е просто един най-обикновен имитатор на кралят на рока, който вместо да се шлияе из слънчевите улици на Лас Вегас и да се снима за спомен с туристите пред луксозните бутици и казина, тъжно седи в студената си будка и събира монетите край западният вход на магистрала № 90 край Чикаго.

Вземам рестото, което «Елвис» ми връща. Пожелавам му приятен ден. “Тенкю вери мъч!” отговария ми той, със същият дълбок тембър на гласа като на Елвис Пресли и без дори да ме погледне вдига бариерата пред мен.

Наблюдавам го в страничното огледало, докато бавно се отдалечавам и си мисля, кой ли вятър и него го е довял тук край безкрайните, еднообразни, монотонни, вечно ремонтиращи се и вечно задръстени магистрали на Чикаго.

Може би, същият малко шантав, малко лукав, малко див, малко изкусителен и безкрайно интересен вятър, който ме отвя от България и захвърли, тук покрай бреговете на езерото Мичиган, край Чикаго.

И докато се придвижвам бавно по претъпканите от коли платна на пътя, мислите ми се връщат обратно към събиращият монетите край входа на магистралата, имитатор на Елвис. Мисля си за драмата, съзнателно да се трансформираш в едно жалко, нещастно бутафорно подобие на кралят Елвис. На единственият Елвис, на този, който е избран от боговете да бъде Елвис. И от другата страна ти – Елвис другият. Елвис имитаторът. Елвис ненужният. Елвис отритнатият. Елвис – безвкусното копие, което събира монетите там, край магистралите на Чикаго…

И въпреки това усещам как този Елвис, ми е някак си по-близък до сърцето от реалният, от истинският, от кралят. Струва ми се по човечен, по-земен. Даже ми е някак си по-истински. Защото вместо да бъде там, където му е мястото, край алеите на Холивуд или на Лас Вегас, стоически стои сам, с болката, че никога, ама абсолютно никога в живота си няма да се докосне и до една нищожна частица от това, което онзи другият, истинският Елвис е бил и е имал.

Просто, приел си е съдбата и стои мълчаливо и събира монетите край магистрала номер 90. Събира години за пенсия, събира да си плати застраховката за здравно осигурияване, събира да си изплати къщата, колата. Събира стоически, като античен герой от древната митология своята болка и тъгa.

…Понякога се чудя, дали нашият имигрантски живот, не е малко или много, нещо като този Елвис. Като Елвис “ментето”. Но докато той имитира някой друг, ние имигрантите, имитираме себе си. Имитираме миналото си. Имитираме това, което останало назад. Имитираме живота, който сме живяли. Имитираме традициите си, обичаите, които сме ги пренесли със себе си в новите ни родини. Имитираме това, което сме били и живеем с неговото клонирано продължение, което ни прави да бъдем това, което сме сега…

Continue reading

Advertisements
August 19, 2018

От Аспаруховия мост, една мечта полетя

От Аспаруховия мост, една мечта полетя

Симеон Гаспаров

simeongasparov@gmail.com

( сп. “Съвременник” – Декември 2017 г)

 

От Аспаруховия мост на Варна с главата надолу полетя една мечта. Никой не разбра как стана. И то в средата на лятото. Когато жетварите по нивята, събират с длан потта по челата си и ръсят с нея черните филии полета, от които лакомо ръфат миришещите на изгорели гуми и бензин магистрали.

От Аспаруховия мост, с главата надолу полетя една мечта. Никой не разбра как стана. И то в средата на лятото, когато дините надуват бузи и напръщяват в прахта на задрямалите бостани. Така, напръщяват, че само да ги погледнеш, се пръскат на безброй сочни частици. И червеният им благ, нектар покапва по купите сено в полята, по билото на планината, по устните на младите момичета, върху които ветровете на юга кацат и жадно пият до припадък.

От Аспаруховия мост на Варна с главата надолу полетя една мечта. Никой не разбра как стана. И то в средата на лятото, когато в чепките прозрачно грозде, се е гмурнало слънцето, за да се скрие от поредното си нещастно влюбване. Но не успява. Птиците, винаги го намират. И изяждат гроздето. След което в песните им, освен лъчи от слънцето, остава и по едно нещастно влюбване. От което, не можеш да се скриеш, дори и в чепките грозде на лятото.

Беше един от тези, скучни, варненски следобеди. Когато корабите вдигат котва, а от високоговорителите им се чуе онова глухо: “БУУУУУУУУУУ”.

Когато чайките, уплашено изпляскат с крила и перата им останат да се гонят по кея. Когато моторите се закашлят и от дробовете на корабите се понесе онзи синкав, лют дим. Когато водата около пристанището, започне да бълбука и да се пени. А смехът на морячетата заглъхне сред прибоя на вълните. И се стопи, заедно с корабите, комините и синия пушек в безкрая. След което, градът задреме в следобедната си дрямка, под сянката на липите.

Тогава светът, за около час, час и нещо, забавя своя ход. И само въздухът, по прашните селски пътеки, виещи се между пожълтелите треви, започва да трепери, като кехлибарено желе, в което лятото е потопило пръстите си и ги ближе, сладко, сладко, сладко.

Continue reading

July 15, 2018

Хърватите първи ме потърсиха, когато пристигнах като имигрант в Чикаго

“Хърватите първи ме потърсиха в Чикаго”

Симеон Гаспаров

simeongasparov@gmail.com
Hrvatsko slovo copyСимеон Гаспаров е български журналист, поет писател. Кореспондент на телевизия БТВ в САЩ. Автор е на стихосбирката – “Театър на не абсурда” и книгите – “Врати от небеса, или когато Джими Хендрикс беше българин” и “Бизони край Дунава”. Негови публикации освен в почти всички български вестници и списания в България и българските общности в света, са излизали също във в. “Хърватско Слово”, Daily Herald, Northwest Herald и др. в САЩ.

 
Преди 21 години, когато дойдох в Чикаго, първите, които ме потърсиха и попитаха имам ли нужда от нещо бяха хърватите. Аз нямах нищо. Даже бях взел пари назаем , за да дойда в Чикаго. Но и не исках помощ от никой. Хърватите отвъд океана бяха разбрали от католическата църква в София – “Свети Йосиф”, (в която семейството на баща ми има много дълбоки корени), че едно момче от хървтската колония в България е дошъл в Чикаго. Намериха ме в квартирата ми, на която аз още незнаех нито адреса нито телефония ми номер. 
Първо ми се обади по телефона от хърватската колония в Торонто – д-р Стийепан Тонкин, който е от района където дядо ми е роден.
Когато ми звънна, аз му казах, че нямам нужда от нищо и благодарих. Преди да се разделим, той ми предложи да се обадя за всеки случай на неговия приятел от Чикаго – Йосип Косорог, който бе един от лидерите на хърватската колония в Чикаго и ми даде телефона му. Аз исках да приключвам разговoра. Направих се, че си записвам телефона и изобщо не се обадих.
Минаха няколко дни. Аз бях вече забравил, че съм разговарял с д-р Тонкин, когато звънна телефона в квартирата. Беше Йосип Косорог. След като си разменихме няколко изречения, той ми каза следните думи, които никога няма да забравя:

– Майка ти и баща ти са далеко. Приятелите ти са далеко. Домът ти е далеко. Но ти не си сам ,тук в Чикаго! Тук имаш нас – хърватите. Ти не си сам и на нас можеш винаги да разчиташ! Кажи ми сега от какво имаш нужда?”

Continue reading

July 15, 2018

Разсъждения за българи и хървати край бреговете на езерото Мичиган

Разсъждения за българи и хървати край бреговете на езерото Мичиган

Дърветата цъфтят с екстаз

simeongasparov@gmail.com

IMG_9091Кротките вълни на езерото Мичиган се гонят покрай белия пясъчен бряг. Сякаш са леки, пухкави глухарчета, понесени от вятъра. Топло е. Дърветата наоколо цъфтят с екстаз.
(Моля? Какво казах? “Дърветата цъфтят с екстаз?” Чакайте малко. Нека ги погледна отново. Ами да -ето тук пред мен са. Цъфтят и то само как цъфтят! Продължавам.)
Като танцьорки, събличат бавно прашните, сиви, груби дрехи на зимата. Протягат ръцете си към синевата. Плавано, плавно започват да извиват тела и тръпнещо засмукват с корените от каймака на топящите се снегове…
Диви, опияняващи нектари на живота потичат по стройните им тела. Те се усмихват едва забележимо. Притварят очи и изпадат в екстаз! Екстазът на тъй дълго чаканата пролет.

(Аз тръгнах май за дървета нещо да пиша, ама виж накъде го подкарах. Нищо, де, пак продължавам)
Няколко девойки са навили крачолите на джинсите си и шляпат с голите си нозе в кристалните, студени, но някак си усмихващи се приятелски, прозрачни езерни води. Момичетата се навеждат, вземат в шепи водата и започват да се пръскат една друга. Викат. Крещят. Гонят се по пясъка, после падат в дюните и започват да се смеят от сърце. Смеят се така, както се смеят единствено и само младостта и любовта.
– Ела… излез навън. Недей да стоиш в колата – казвам на майка ми.
– Чу ли ме какво ти казах – отвръща ми тя.
Чух я! Чух я много добре, но се правя че не съм я чул. Тежко ни е и на двамата. Баща ми почина преди една година. Взех я за постоянно да живее при мен в Щатите, но тука й е трудно. Скучно. Тя обича да е сред хората. Да говори, за щяло и нещяло. А тук съм само аз и тя. Децата ми са на училище, жена ми е американка и пътува често по работа, а аз пък се затварям в офиса и пиша думи по цял ден.
След няколко дни майка си заминава за България, където ще изкара лятото. Извел съм я на кратка разходка край езерото Мичиган. От една страна тя се радва, че ще види съседите в Красно село, с приятелите, с роднините. От друга не знае дали ще се видим отново. Тя е на 73 г. Много искам и аз да отида с нея, но тази година май няма да имам достатъчно пари.
– Повтарям ти… – започва отново майка ми – Ако умра, изгори ме, като баща ти. Не ме погребвай в гроба му. Те са католици. Хървати. В този гроб са баща му, брат му, майка му. Аз съм православна. Не е редно и аз да съм там. Това им е семеен гроб. Пък и баща ти има още живи две сестри и брат. Нека един ден, ако е рекъл Господ, да са заедно.
Гледам как младите момичета се гонят, закачат и смеят, докато тичат по пясъка. Първите яхти издуват платната си над вълните. Животът започва да се завръща. А на мен ми е едно, такова – никакво както се казва.
Семейството на баща ми са хървати. Ние сме част от онази малка хърватска католическа колония, чиито представители дошли в пределите на България в периода около Първата световна война. Заселили се в старата част на София и останали завинаги тук. Днес техните имена все по-често и по-често изчезват от телефонните указатели. Изчезват от държавните регистри, от избирателните списъци.
Изчезват, след което все по-често и по-често, едно по едно или на групи, имената им започват да се появяват върху каменните кръстове на старото католическо гробище на София.

Continue reading