August 2, 2017

“Отражения” разказ Симеон Гаспаров

“Отражения”

Симеон Гаспаров

– …eй така, съм застанала…Гледайте, бе, няма да показвам по сто пъти! – казва сърдито жената на другите две дами стоящи до нея. Преди онези да са мигнали с очи, тя отмята коси. Пристъпва напред и пада на колене.
Аз стоя в страни до ръждясалата, оцветена в графити спирка на влака за Чикаго и ги слушам. Вече, все по-често чувам българска реч. Не е като преди. На времето, като дочуех нашенци да си говорят на мига им се обаждах. Запознавах се с тях. Питах ги, ако имат нужда от помощ. Давах им телефона си, да се обадят. Повечето от тях ме гледаха, сякаш съм мръднал, нещо. Нито се знаем, нито се познаваме, а им предлагам помощ. Е, какво пък. Може пък и да съм мръднал, леко. Вече над двайсет години, откакто съм напуснал България.
Снежинки, прехвъркат над сивите тухлените блокове с равни покриви. След час започва смяната ми в завода. А, влакът се бави. Няколко души търпеливо чакат на спирката заедно с нас и изобщо не поглеждат към групата говорещи жени.
Само аз ги слушам и от време на време, хвърлям по едно око към тази, дето им обяснява разпалено. Около четиридесет годишна е. С кестеняви коси. Дребничка. Нежна. Да я духнеш и ще падне. Kакто си е на колене, в падащия сивкав сняг, продължава да нарежда.
– Ето така стоя…Гледам лицето си. Отразява се във водата. – обяснява тя на другите. – Гледам и се питам – това ли съм аз? Аз?
Жълт автобус отваря тежко врати. Сънливи тийнейджъри слизат от него и поемат бавно към двора на учлището пред нас. Полицейска кола изскача зад ъгъла. След нея линейка вие. Кървясълите й очи примигват набързо сред снежинките и се сливат със сивите сгради на гетото, от другата страна на железопътните релсите. Гетото, от южната част на Чикаго, в което гангстерската война бушува вече втора седмица. Така, поне казаха по телевизията, но истината е друга. Войните в гетотото никога не спират.
– И тогава, знаете ли какво стана? – обръща се тя към жените край нея докато се изправя.
Онези мълчат навели глави.
– Започнах да плача, бе…Ама с глас. Гледам отражението на лицето си, във водата на тоалетната чиния и рева…Рева бе, с глас, ама колкото сила имам. Ей така рева: “А-а-а-а…А-а-а-а…А…а…а”.
Жените продължавата да мълчат. Поглеждат към нея с някаква смес от състрадание и страх, после свеждат очи към земята. Дребничката се прави, че не ги вижда и продължава още по-разпалено да говори:
– И тогава, дойде плевенчанката, абе онази, дето ме взе за първи път на работа с нея, да чистя. Хвана ме за косата. Изправи ме на крака.
Жената плавно се надига. По коленете, върху джинсите й висят две топки мокър сняг. Тя замахва във въздуха с ръка, все едно се опитва да прогони ято танцуващи снежинки и продължава:
-… и оная, като ми зашлеви един шамар…Ето така…Ама страшен шамар!- отсича тя. И се смълчава. Замисля се. Като, че ли само на себе си, продължава да говори по-тихо.
– Вика ми: “Лили…Я се стегни! Веднага!” А аз как да се стегна? Рева, хълцам, сълзи и сополи ми се стичат по лицето. Плевенчанката ми вика: “Искаш ли да оцелееш в Америка”? А аз, рева, рева…Онази ме дърпа за коста. “Искаш ли да оцелееш, ма…Искаш ли?”…крещи ми тя. А аз, рева ли, рева…

Continue reading

Advertisements
June 14, 2017

Авторитарната демокрация, Тръмп и обществото неспособно да го укроти

Авторитарната демокрация

Доналд Тръмп и обществото неспособно да го укроти

Милиардерът – месия, който ни разделя, за да ни владее

Симеон Гаспаров, списание “Клуб Z”, април-май 2017 г.

Един от най-разпоространените символи в митологията на древния Египет е този на змия, която яде опашката си. Нарича се – “уроборос”. В пристъп на нервен шок, октоподи понякога ядат пипалата си. Това са неща, които сме ги виждали. “Но ние никога досега, не сме виждали президент, който така гладно да поглъща собственото си президенство, както Доналд Тръмп”, написа неотдавна журналистката от “Ню Йорк Таймс”, Морийн Доуд, по повод първите 100 дни на новоизбрания президент на САЩ.
Милиардерът – бизнесмен, търговецът на недвижими имоти, собственикът на ТВ шоу, на казина, на хотели, на голф игрища, на конкурси за красота и на какво ли още не, Доналд Джей Тръмп връхлетя в политиката неочаквано като ураган. И също, като един ураган, е на път да остави след себе си непоправими последствия. “Скоро от президенството на Тръмп, нищо няма да остане, освен звукът от хихикането на хората”, обобщи накратко журналистката от “Ню Йорк Таймс”.
Или може би, звукът от риданията им?
Защото “ядейки” своето президенство, Тръмп изглежда цели нещо друго. По-голямо и по-опасно. Руши една система и гради друга – авторитарна, елитарна, богаташка. Шуробаджанашка система, в която дъщеря му Иванка, зет му и синовете му, участват във вземанато на решения съдбовни не само за САЩ, но и за света. И няма кой да го спре.
Въпреки всичките скандали, интриги, всичките съдебни процеси и обвинения срещу него, преди и след навлизането му в политиката, Доналд Тръмп, успява да се задържи непоклатим на своя трон. Оцеляващ и побеждаващ, напук на икономическите сътресения и банкрутите, през които преминава. Напук на разводите, слуховете и изцепките му в обществения и личния живот, детайлно описани в жълтите (и не толкова жълти, вече) издания в САЩ и по света, той, противно на логиката продължава да оцелява. Но и да побеждава!
Тръмп побеждава, дори тогава, когато обижда и провокира родители на загинали войници, политически опоненти, ветерани от войните (като сен. Джон МaкКейн), жените, ФБР, милионите протестиращи срещу него, журналистите, малцинствата, етнически групи, световни лидери, папата, та дори цели държави.
Побеждава и когато губи с 3 милиона гласа от популярния вот на конкурента си за Белия Дом, Хилъри Клинтън. Побеждава когато го разследват за тайни връзки с Русия и дясната му ръка, съветникът по националната сигурност Майкъл Флин, е принуден да подаде оставка. Побеждава, дори и когато рейтингът му, за няма и 100 дни в Белия Дом е най ниския в историята на САЩ около 36 %.
Побеждава, защото от постигнатото до този момент в бизнеса си, в живота, в медийните си изяви, шоу програми, в сделките си, книгите си, дори и с избирането си за президент на САЩ, Доналд Тръмп, отдавна е излязъл извън границите на реалното. На допустимото. На предсказуемото.
Той е навлязъл в митологията. Подобно на гиганта от древнo-гръцкия епос – Антей, Доналд Тръмп предизвиква на дуел всеки, който му се изпречи на пътя, или най-малкото не е съгласен с него. Независимо колко огромен и силен е противникът му. Антей винаги побеждава. Могъществото му се криело в магията на майка му – богинята на земята Гея. (Всеки път, когато някой успеел да го повали на земята, от допира си с нея, Антей получавал нови сили и ставал по-могъщ и по-отмъстителен).
Силите си, Доналд Тръмп черпи от нещо друго.

Continue reading

April 11, 2017

“Американсктото общество е силно стресирано”

IMG_1098 “Трябва да се върнем към обществото, което се грижи за своите членове, а не онова, което мисли само за себе си!”
“В Щатите навлезе културата на изолацията, хората се отчуждиха, затвориха се и започнаха да поставят своите нужди над обществените.”
 
“Това, което прави оръжието е, че дава чувство за превъзходство над другия, който дори и да е по силен от теб физически, не може да те победи, защото ти имаш оръжието в своите ръце. Оръжието ти дава чувство за сила и за недосегаемост”.
С американският психолог д-р Джеймз Бедел, разговаря Симеон Гаспаров (в-к “Труд”) –  slgasparov@comcast.net
Д-р Джеймз Бедел е експерт в сферата на контрола на гнева и преодоляването на стреса. Той има над 30 годишен стаж в психичното лечение. Д-р Бедел е директор към Института за Контрол на Гнева в Чикаго, САЩ.  Канен е често да участвува в пост-стресовото възстановяване на хора станали неволни свидетели на масови стрелби и убийства в САЩ. Работил е също и с екипът, оказал помощ на  пожарникарите участвували в изравянето на жертвите, затрупани изпод руините на небостъргачите на Световния Търговски Център, след атентатите на 11 септември 2001 г в Ню Йорк.
 -Д-р Бедел, откъде идва тази ярост в Америка, която кара деца и възрастни да посягат толкова често  към оръжието?
 – Тя идва от стресът. Американсктото общество е силно стресирано и боледува от ускореното темпо на живота, който водим тук. Исторически погледнато, стресът в Америка, се зароди, след Втората световна война, по време на големия икономическия бум. С навлизането на технологиите и рязката промяна на естеството на труда, се стигна до психическото натоварване и изкривяване, което наблюдаваме днес в душата на повечето американци.
IMG_0225

След масова престрелка в университета Де Калб, край Чикаго. Съученици отдават почит на жертвите.

 -Бихте ли ни дали някой пример?
 -Ще ви дам един груб пример от моите преки наблюдения, не само като лекар, но и като на американец. Основата на обществото в Америка дълги години беше базирана върху фермерството. Фермерският начин на живот е доста натоварен физически, той не е по-лек, но има по-малко психологически стрес, а дори и по-малко умствено натоварване. Промяната, която настъпи, нека да го кажем с навлизането на компютрите, откритията, драстично смени естеството на живота в страната. Америка, рязко премина от една физическа, силова, социално обществена култура, към нова една, която замени физическата, мускулна натовареност с умствена или нека го наречем –интелектуална. Оказа се, че нашето, американско общество не беше подготвено за тази “интелектуална” промяна. И напрежението от неизразходването на физическата натовареност, започна да се натрупва, което доведе и до сриването на психиката и стресът в съвременното американско общество, което пък доведе до изблика на толкова много ярост и гняв сред самите хора.
 – Добре де  и други страни по света изживяха бурен технологически подем, но като че ли при тях стресът в обществото  е по-малък.
 – Освен смяната на естеството на труда, Америка претърпя една друга тежка промяна и тя е свързана със самата американска общност. Структурата на американскто общество се промени. Американската комуна или общност, дълго време беше отражение на духът на първите заселници стъпили на тази земя, когато, хората заедно обработваха земята, заедно се трудеха, помагаха си взаимно  и поставяха нуждите на своя съсед, над своите лични. Този модел общност се разруши. В Америка навлезе културата на изолацията, хората се отчуждиха, затвориха се и започнаха да поставят своите нужди над обществените. Това доведе до засилване на консумативността у хората, до желанието да искаш да имаш повече. От това се появи зависимоста към стремежът за имане, за притежаване, което пък доведе до отчуждаване и стрес.
 -Американската конституция задължава едва ли не със закон, хората в тази страна да преследват личното си щастие. Какво стана със щастието в Америка? Щастливи ли са хората в тази страна?

Continue reading

November 7, 2016

За корпорациите и хората: Капитализмът и корпорациите, не са от една и съща система

 За корпорациите и хората
Капитализмът и корпорациите, не са от една и съща система

Симеон Гаспаров

simeongasparov@gmail.com
              Дядо му и баща му са лежали в затвора за революциенна дейност. Той е кръстен на тримата най-големи леви революционери на своето време – Андреа Коста, Бенито Хуарез и Амилкаре Чиприяни. Той започва кариерата си като журналист, после става политик, философ, идеолог на цяло ново течение, което ще разтърси изоснови 20 век. По време на своята шеметна дейност, той достига до едно от най-фундменталните заключения, които кой знае защо, остава някак си забравено, а може би и нечуто, от голяма част от хората.
“Фашизмът, по-точно трябва да бъде наричан корпоратизъм”, казва той, “защото е сливане на държавната и корпоративната власт.” Човекът изрекъл тези думи е Бенито Мусолини. Една изключително противоречива личност, оставила тежък белег върху съдбите на толкова много хора и народи. Но въпросът тук, не е за животът и пагубното дело на Мусолини и фашистката доктрина, а за ето това заключение, до което той е достигнал преди много, много години.
Защото виждайки случващото се край нас и светът, ние все повече и повече се улавяме, че живеем във формулата на Мусолини. В сливането на държавата с корпорацията. Или нека го наречем условно, живеем в “държавна корпорация”. И това не се случва само у нас, в САЩ, ами го има вече почти навсякъде.
Понятието “корпорация” произлиза от латинската дума “corporacio”, което в превод означава “съюз на хора с общи интереси”. В дефиницията, дадена от щатските икономисти Робърт Монкс и Нел Миноу се допълва също, че “корпорацията е механизъм, чрез който се осигурява възможност на различните негови съставни елементи да съдействат с капитал, знания и труд за максимизиране на печалбата за всички тях”. В документалния филм “Корпорацията”, на канадския професор по право Джоел Бейкан, икономистът Робърт Монкс, който също е и бивш кандидат сенатор за Републиканската партия от щата Мейн, уточнява, че “корпорацията е машина за максимализиране на печалбата, по същия начин, както акулата е машина за убиване”.
“Това обаче, което прави привлекателна корпорацията за бизнеса, е статутът й на самостоятелно юридическо лице, ограничената отговорност на индивидуалните инвеститори, прехвърляемостта на акциите на инвеститорите и централизираното управление”, пише пък в българския сайт за финаси http://www.bg-finansi.info/lekciqu1.html. Или с други думи, поясняват от нашия сайт, “корпорацията е едно изкуствено нещо, невидимо, недосегаемо, което съществува само в схемите на закона. Тя е изключително средство за гарантиране на печалба, без отговорност за индивида”.
Преди няколко години, в разгара на кандидат-президенстката кампания в САЩ представителят на републиканската партия Мит Ромни, разбуни духовете в страната, когато отговори на въпроса на сърдит жител на щата Айова, дали не е време корпорациите да спрат да използват скритите вратички в закона и да почнат да си плащат данъците, със следните думи: “Корпорациите са хора, мой приятелю”.
Съмнително е дали Мит Ромни изпитваше приятелски чувства към сърдития си сънародник, но безспорно той бе прав в едно – корпорациите в САЩ се третират като хора. И това статуткво е още от 1886 г, когато с решение на Върховния съд на страната, корпорациите се приемат за личности, които имат същите права, като човешки същества. Решението одобрено от съдия Морисън Р. Уайт се базира на 14 – та поправка от конституцията на страната.
Причината, за да се стигне до тази стъпка ми го обясни по време на интервюто ми с нея, лично американската журналистка и писателка Барбара Еренрайх, която се занимава с проблемите на “работещи бедни”. Т.е. хората, които работят на едно-две места и въпреки това остават бедни.
Според нея, на корпорациите не бива да се гледа еднозначно, защото когато са се създавали в онези години, те са правели нещо полезно за обществото. Така например каза ми тя, решението на Върховния съд на САЩ за създаването на “корпоративната личност”, е било базирано не на друго, а на целта, да се избегне директаната отговорност от физически лица, за някой грандиозен, но рисков проект. Или с други думи, да застрахова предприемачите и участниците в него, за рискът който поемат, ако евентуално проектът се провали. Такъв проект, например по онова време, когато се съзадава “корпоративната личност” е бил прокарването на железопътната линия през цялата територия на Съединените щати.
Но това, което никой не е могъл да предвиди и което днес коства доста проблеми е деформацията, която ще доведе до патологичната алчност и неспирно преследване на печлбата на всяка цена, от същите тези хора, удобно скрити зад маската на “корпоративната личност”.
“Корпорациите имат отговорност към своите акционери и инвеститори да поставят техните икономически и носещи печалба интереси над всичко останало” пише американска журналистка Сара Джонс от уебсайта Политик Юесей. Те не се спират пред нищо, човек, социална, обществена или държавна формация когато трябва да постигнат своите интереси. Дали ще е с подкупи, лобиране, купуване на политици, съдии и какво ли още не, те трябва да постигнат своите финансови интереси. Но “капитализмът и корпорациите, не са от една и съща система”, предупреждава ни американската журналистка.
И наистина, един от първите, които се противопоствавят на корпорациите е не някой друг, а бащата на съвременния капитализъм Адам Смит. В своя фундаментален труд “Богатството на народите: изследване на неговата природа и причини” (1776 г.), той обяснява как търговската размяна и произтичащото от нея разделение на труда едновременно ще помогнат за благосъстоянието на всички членове на обществото. Пак в него, Адам Смит категорично се изправя срещу корпоративната  “икономическата концентрация, която извращава естествената способност на пазара да определи цена, която осигурява честна възвръщаемост на земя, труд и капитал, за да произведе удоволетворителен резултат за продавача и купувача и оптимално да разпредели ресурсите в обществото”.
Нещо повече Адам Смит стига до извода, че „колкото и егоистичен да се предполага, че е човек, очевидно има някакви начала в неговата природа, които го карат да е заинтересуван от благополучието на другите и да им доставя щастие, което му е необходимо макар да не извлича нещо от това, освен удоволствието да вижда другите щастливи”.
“Хората могат да живеят по-добре и по-богато, не само като взимат от другите, а и като им помагат”. Това е основата на капитализма, която ни завещава Адам Смит. Но това не заложено в основата на корпоратизмът!
Ако приемем че корпоративната личност е човек. Тогава, какъв вид човешко същество би била тя? Запитан да отговори на този въпрос, д-р Робърт Хеър консултант към ФБР по психопатните заболяванания прави тест базиран на поведението, което съвременните корпорации имат. Отговорът, който също е представен във филма “Корпорацията” е смразяващ. Ако корпорациите бяха човешко същество, то това същество би имало следните характеристики:
– Коравосърдечна незаинтересованост към чувствата на другите.
– Невъзможност да задържи трайни връзки.
– Безотговорно незачитане на сигурността на другите.
– Коварност – повтаряне на лъжи, с цел измамвайки другите за печалба.
– Невъзможност да признае вина.
– Неспособност да се приспособи към социалните норми с уважение и законово поведение.
Диагнозата поставена от д-р Хеър, към корпорацията е една – ако тя е човешко същество, то това същество е – психопат! Разбира се, не всичко в съществуването на корпорациите е лошо, направили са и добри неща, казва пък известният американски режисьор Майкъл Муур. “Проблемът им обаче е в алчността им”, уточнява той.
Случващото се днес в света, показва, че по-страшното от алчноста и преследването на печалбата на всяка цена е когато корпорациите излезнат извън сферата на бизнеса и се насочат към управлението на държавата.

Continue reading