Archive for January, 2013

January 30, 2013

Как Западът бе покорен – Санта Фе, Мария и България – приказки за хипита, призраци и индианци

Santa FeКак Западът бе покорен

Санта Фе, Мария и България

– Българин? – възкликва усмихнато момичето от рецепцията на хотела ми в Санта Фе, докато ми подава ключовете за стаята. Тя се казва Мария и е от Венецуела. В хотела работи като администратор. Първо е била чистачка, но скоро са я повишили. Не може да повярва, като й казвам, че съм от България и отново ме пита дали не се шегувам.

– Не бе, не, не се майтапя –  кимам й с глава.

– Кажи ми нещо на български, тогава! – не се предава момичето.

И аз така, както съм се замаял от жегата и бирите, без да му мисля, къде на шега, къде не отговарям:

– Мноо-оо-го си-ии сла-ааа-дка-аа… – И посягам да си взема ключовете за стаята ми.

– Аууу… – слага тя ръка на устата си. – Ама ти вярно знаеш български!

Сега пък аз се облещвам.

– А ти пък откъде знаеш български?

Мария и ме поглежда с дълбоките й черни очи, в които проблясва една малка, крехка, почти невидима, тъжна искра. И на един дъх, като че ли се познаваме от хиляди години, започва да разказва.

IMG_0192Дошла сама в Щатите на студентска бригада. В родната й Венецуела нещата се влошили и тя решила да остане тук. Влюбила се в момче от България, който и той бил на бригада. Дълги години живеели, работели, мечтаели заедно. Но, както често в живота се случва се разделили.

– И знаеш ли защо? – пита ме тя.

Не, не искам да знам, ми се иска да й кажа. Знам какво е раздялта. И мен едни от любимите ми момичета са ме оставяли, лъгали, наранявали. И аз съм оставял, лъгал и волно или неволно наранявал с делата си, другите ми пък любими момичета.

“Не, не, Мария, честно, не искам да знам”, ми се иска да й кажа. Но само я гледам. Гледам я и потъвам в тъмните й коси, тъмните й устни, тъмните й очи на тъгата.

– Разделихме се заради носталгията. Не можа вашето момче, да свикне без неговата България  – въздиша тя.

Поглежда встрани и като че ли, само на себе си добавя:

– И ме остави. Тук сама. На рецепцията на хотела в Санта Фе.

Преди около три месеца, на нашето момче му писнало да живее сам, без българи край него, събрало си багажа и тръгнало да си търси щастието в Чикаго.

IMG_0213Гледам очите на Мария, в които все още проблясва онази невидима изгаряща сърцето искрица, докато говори за бившето й гадже. Гледам я, как плавно се движи наоколо. Сякаш танцува, бавен, страстен блус, Гледам я с каква с лекота подава ключовете на гостите от хотела и как мъжете я гледат и поглъщат жадно, жадно с похотливите си очи.

Гледам я, как тя, напук,  флиртува леко със заблудените мъже и им се усмихва, след това. Хей, така, просто, за да им напомни, че никога, ама никога няма да бъде тяхна. Гледам я как отмята дългите си черни коси, по които се гонят лъчите на утринта, на страстта, на младостта и си мисля, за този нашия българин. Хем ме яд на него. Хем донякъде, се опитвам да го разбера.

IMG_0194Представям си го, как нощем след работа, докато Мария е спала в леглото до него, той се е ровил из компютъра и търсил с премрежен от носталгията поглед, да види картини, видеа, снимки от планините на България. Oт зелените поля на Тракия. От прашните пътища на Делиормана, и златните пясъци, по които голите тела на летата са се любели дълго, бурно, страстно и жарко, с тъмното, черно, мистично море на България. Тъмно, черно и изпепеляващо като виното, като лудостта, като косите, като устните на Мария.

Представям си го, как този нашия българин, се е напивал сам, плакал и обаждал нощем по телефона на приятели, на близки, на роднини. Е, може би и на някои стари любови, не за друго, а хей така, да чуе гласът им. Да усети, че все още там, в полите на Витоша си спомнят за него. Да разбере, че не е умрял за приятелите, за улиците на София, за любовите, за миналото. И да разбере, че още живее. Че още живее, в сърцата на хората, оставили следа в частицата от сърцето му, останала, някъде там  в България.

Представям си го и неволно, погледът ми пада в огледалото на рецепцията, зад гърба на Мария. И така, докато си мисля, за онзи нашия, виждам себе си. Лицето ми. Миналото ми. И започналата ми да побелява коса.

Гледам Мария и мисля, дали пък този нашия, не е сгрешил, че се е преместил в студеното, дъждовно, мъгливо, сурово, нетърпимо и с постоянно задръстените магистрали Чикаго и не е останал тук, при вдъхновението, топлината, любовта. Не е останал при Мария, в Санта Фе?

Разположен в подножието на снежните върхове на планината Сангре Де Кристо, основан преди 400 години от испанските конкистадори и населен от над 1000 години с индианците Пуеблос, Санта Фе е една палитра от ярки, пъстри жълти, рубинено червени, маслено зелени цветове, плиснати направо върху фона на заобикалящата те природата.

Тук всичко е по-различно, по-самобитно и несравнимо, с която и да е част на Съединените щати. По тесните, покрити с  покриви улички се носи аромат на рози, мента, босилек и прясно сварено кафе. От всеки ъгъл, край къщите звучи музика, отвсякъде се чува смях и глъч, който се носи по препълнените улици, с хора дошли от всички краища на света, за да се потопят в океана от цветове наречен – Санта Фе.

“Това, което е уникално за Санта Фе е, че е място, в което живеят от столетия три различни култури и три различни етноса – индианската, на племената Пуеблос и Навахо, латинската и англо-саксонската” споделя ми местния историк г-н Алън Уилър, който в момента, заедно с хората от историческото дружество в града, работи над документална тв поредица за Санта Фе.

“Тези различни етноса, никога не са се смесвали, но и никога, не са се разделяли”, добавя той.

Според Алън, икономическата кризата не е най-големия проблем за Санта Фе, а кризата в образованието. Много от младите хора, в района, не завършвали средно образование, защото заради туризма лесно си намирали работа и училището не им е било нужно.

pazar na indianziteНяколко са особеностите на Санта Фе, разказва Уилър. В градът има над 300 галерии, което го нарежда на трето място в Америка по търговия с произведения на изкуството след Ню Йорк и Лос Анджелес. Тук се намира най-старата запазена къща на територията на САЩ изградена от племето Пуеблос, преди повече от  1200 г. Най-старата църква в страната – Сан Мигел, построена 1610 г е също в града.

В Санта Фе е и живописният индиански пазар, който е в предверието на Палата на губернатора. На него индианците от близките резервати, продават огърлици, амулети и сувенири.

“Ако купувате бижута от индианците на пазара, не се пазарете с тях”, съветва г-н Уилър. Индианците ги продавали на възможно най-ниската цена, въпреки че изпитват огромна нужда от пари в настоящата криза. Историкът споменава, че често е виждал индианци от пазара да плачат, затова че туристи им давали обидно ниски цени на техните артикули.

Друга голяма забележителност на Санта Фе, е вълшебната вита стълба, в местната църква Лорето. Според легендата тя е построена от непознат около тридесет годишен млад мъж. през 1872 г. Той бил тих, кротък и много добър с всички хора наоколо човек.

read more »

January 3, 2013

“Doors of heavens or when Jimi Hendrix was Bulgarian”

 

 

 

 

“DOORS OF HEAVENS, or WHEN JIMI HENDRIX WAS BULGARIAN”

Foreword

Simeon Gasparov

slgasparov@comcast.net / simeongasparov@gmail.com

Simeon Gasparov, Sofia, Bulgaria  1993“Doors of Heavens” is the novel that I have decided to write for my thesis. This novel is a story comprised of many other stories. They have different moods, pulses and beats similar to the music that I have always adored – rock ‘n’ roll. But this is also a poetic analogy and devotion to the passion, spirit and the thrill, of being a small particle within the great idea of the human and liberal sciences. A devotion to the spirit and the thrill I was inspired by as a student at the University of Chicago.
Before I begin with the introduction to the “Doors of Heavens,” I would like to reveal the roots and the reason for my choosing this particular topic. This, I hope, could provide the readers with understanding of the feeling that was hidden inside of me, and was pushing and bothering me, teasing and tormenting me for a long time, until the moment I sat and expressed it in writing. The introductory essay about the essence of the “Doors of Heavens” I named “When Jimi Hendrix was Bulgarian.” (Oh, yeah, I can see the suspicious smiles!) How come? What does Jimi Hendrix, an American, black rock musician have in common with an Eastern European country that you can’t even find on the map?
It was somewhere in the beginning of the 1970s. I was a kid, living in the lonesome, odd, quaint, erratic and misunderstood Bulgaria. It was one of those last hot sleepy summer days of school vacation. My friends and I, living in a blue collar neighborhood of Sofia, did not have many chances in front of us. But we also did not have, many things to worry about it. While our parents were working in the nearby factories, we were spending our days playing soccer, breaking the windows of houses with the soccer ball, repairing our rusty bicycles, stealing plums, peaches, apricots and apples from the green orchards around and waiting for the time when we would grow up and, like our parents, be swallowed by the same surrounding factories.

Simeon Gasparov 2018

read more »