Родена от революцията на 4 юли 1776-та година

Родена от революцията на 4 юли 1776-та година

“Американското “кредо” има пет основни и фундаментални компонента: 1. Свобода, 2. Равен шанс на всички, 3. Индивидуализъм, 4. Популизъм, 5. Свободна търговия.” 

Симеон Гаспаров

simeongasparov@gmail.com

Ню Йорk 1930 г. Сиво ноемврийско утро, стегнало в безмилостна прегръдка бетонния град се спуска над океанските вълни, разбиващи се в заледения кей на Хъдсъновия залив. Спуска се над небостъргачите, крепящи върху стъклените си рамене тъмното оловно небе, над пушещите уморено комини от тухлените фабрики, над кацналите, една върху друга задъхващи се за малко повече дневна светлина, паянтови жилищни кооперации, над задръстените с хора и автомобили, вечно бързащи да надбягат времето улици.

От едната страна на Ню Йорк, в същото това, сиво, ноемврийско утро, наредени на безкрайни редици, хора, изгубили работата си, спестяванията си, жилищата си мълчаливо и някак си подтискащо търпеливо стоят на опашка. Чакат да отворят трудовата борса и да намерят някаква работа дори и за няколко часа. Зъзнещи в овехтелите си дрехи, стоят и чакат, с наведени глави и свити сърца, надеждата, която да им помогне да преживеят и този леден, безмилостен, ноемврийски ден. Но надеждата, така и не идва.
От другата страна на Ню Йорк, отново, по същото това време, наредени на същите безкрайни редици, стоят други хора – имигрантите.
Също така, бедно облечени, недоспали, уморени, гладни, зашеметени, объркани, затаили дъх пред величието на гигантският град, търпеливо, с изпълнени с надежда сърца, очакват в мразовитата ноемврийска утрин да отворят пропусквателния пункт, да преминат митническия контрол и ако имат късмет – да стъпят на заветната земя наречена Америка.

Едни от тях, “по – надеждните”, ще бъдат допуснати да влезнат в страната, да поработят нещо и не след дълго време, да се наредят на опашката в отсрещният край на града, пред огромните, мрачни, безмилостни, затворени врати на трудовата борса.

Други, от същите тези, току-що пристигнали имигранти, ще бъдат върнати обратно по домовете им, със следващия  кораб през Атлантика, за да опитат (ако успеят някой ден) късметата си отново. На трети, на четвърти, на пети и т.н. само Господ знае каква ще им бъде съдбата. Просто, едно обикновено ноемврийско утро на 1930-та година в Ню Йорк.
В редицата на имигрантите чакащи своя ред, да чуят присъдата си, дали ще бъдат допуснати да влязат в страната на “неограничените възможности” или ще бъдат върнати обратно, е бедна италианска селянка, водеща за ръка три хилави, сополиви хлапета. Името й е – Имакулата Куомо.
Имакулата идва при мъжа си Андреа, който от месеци виси на опашката за безработни в другия край на града. В момента, в който я вижда митничаря, решава да я върне с отплуващия обратно за Италия кораб. Просто, тази жена, с тия три гладни и сополиви хлапета, не е надеждна. Не става ! Ще бъде още една тежест, на и без това смазаната от икономическа криза и рецесия държава. Имакулата не само, че е бедна, не знае езика, но и мъжът й няма работа в Щатите и няма възможност да ги издържа финансово.
–  Защо идваш в Америка с тия три деца и с мъж, който не може да ви изхрани?, пита митничария бедната жена, използвайки услугата на друг митничар, който знае италиански.
– Защото, имам една мечта! –  отвръща тихо Имакулата Куомо. – Искам, поне едно от децата ми да стане…губернатор!
Митничарят, без да пита повече въпроси й удря печат за влизане в страната.

Около половин век, по-късно, мечтата на бедната жена се сбъдва. Нейният най-малък син, четвърти по ред, става един от най популярните губернатори в историята на Америка, три пъти преизбиран последователно на своя пост, с най-много гласове, управлявал от 1983 до 1994-та година – губернаторът на щата Ню Йорк, демократът – Марио Куомо. Неговият син, Ендрю Куомо, е настоящият губернатор на Ню Йорк. Той встъпи в длъжност на 1 януари 2011 г.
Историята на Марио Куомо, може да бъде преразказана и по друг начин.

Бедно, чернокожо хлапе, с родители едвам връзващи двата края, които са имигрирали от Ямайка, се шлияе по цял ден из улиците на Харлемското гето. Пред хлапето има две алтернативи – или да влезе в улична банда, след това в затвора и я доживее до 30 годишнината си, я не доживее. Или да да се пребори с демоните на действителността, като повярва в силата на същата тази мечта, накарала неговите родители да напуснат слънчевата Ямайка и да дойдат в дълбоко разделената на бели и черни Америка. Хлапето от Харлем избира второто. Избира нереалното. Избира невъзможното. Избира да повярва в мечтата.  Хлапето от Харлем, е бившият генерал от запаса и държавен секретар на САЩ – Колин Поуел.

Подобна е историята с едно друго хлапе, повярвало навремето в мечтата. В своята американска мечта, че можеш да постигнеш всичко, стига истински да го желаеш и да се трудиш и бориш всеотдайно.
Хлапето е бяло. Сирак, без баща е и е от Американският юг. Майката на това хлапе се жени втори път за един пияница, непрокопсаник и побойник. Една нощ, след поредният запой и бой над майка му, бялото хлапе не издържа. Грабва кухненският нож и малко преди да го забие в гърдите на мъжа, майка му застава пред него и го моли плачейки, да хвърли ножът на земята. Да не го прави. Да не проваля бъдещето си.

Тази вечер, бялото хлапе от Американският юг открива най-голямата истина в своя живот. Истината, че не шансът, не парите, не късметът определят човешката съдба, а изборът. Изборът, който хлапето прави в онази далечна, нетърпимо топла, влажна нощ на американският юг, а именно да забие ножа в тялото на биячът на майка му, да го вкарат в затвора или..
…Или да повярва в мечтата, че извън този дом и този досаден южен щат на Америка, има нещо друго, нещо по-голямо, по-смислено и по-добро.
Момчето избира второто. Хвърля ножа на земята и днес името му остава в съвременната американска история, като един от най-успешните президенти на страната. Да разбира, се говориме за Бил Клинтън!

Има ли тогава смисъл, да преразказваме историята на Барак Обама и да напомняме как, този син на чернокож баща от Кения, който дори, никога не е бил американски гражданин стана президент на страната?
Добре, но на какво се дължи всичко това? Каква е тази магия, накарала хора като Имакулата Куомо, Колин Поуъл, Бил Клинтън и Обама да повярват в невъзможното и да го постигнат?
Отговорът на този “феномен”, според професорът от Харвард и бивш президент на  Американската асоциация на социолозите и антрополозите, д-р Сеймоур Мартин Липсет, се крие в т. нар. “американска изключителност”.

“Изключителността” на Америка, се дължи на вярата, на кредото, на мечтата, обяснява харвардския учен. Защото, Америка е единствената страна в света, създадена на базата на вяра.
“Родена от революцията на 4 юли 1776 та година, Съединените Щати са страна, организирана около една идеология, която включва програма “пакет” от догми, относно същността и смисъла на доброто общество.”, пише професор Липсет в книгата си “Американската изключителност”.
“Американизмът”, пояснява той, е един вид идеология.  Либерализмът, комунизмът, фашизмът са също идеологии. Идеологията на “Американизмът” има своята вяра, т.е кредо. Американското “кредо” има пет основни и фундаментални компонента:

1. Свобода

2. Равен шанс на всички

3. Индивидуализъм

4. Популизъм

5. Свободна търговия 
                        

Основното, което характеризира най-добре Америка, според проф. Липсет това е  индивидуализмът.

 

От една страна, Америка е създадена в сурово време от хора авантюристи, прогонени или несъвместими с нормите на тогавашното общество. Тези хора не са имали закрилата нито на държава, нито на закон. Те сами, без ничия помощ, индивидуално е трябвало се справят в една враждебна, сурова и непозната  за тях действителност. Заради това, до голяма степен, те вътрешно са развили един култ към независимост и индивидуално решение на проблемите си.
Индивидуализмът на Америка, всъщност идва и от самото държавно устроийство на страната. Дори конституцията, на Aмерика, отбелязва професор Липсет, изисква от гражданите на тази страна, да защитават правата си, акто трябва даже и с оръжие! (Това всъщност най ясно прозира в първите 10 поправки, които са прикрепени към конституцията на Съединените щати.) Според него, няма друга конституция в света, която така убедително да поощрява гражданите си да упражняват контрол над властта и политиците си.

Може би и заради тази “вродена” у американеца “несъвместимост” към властта, Америка има най-висок процент затворници и най нисък процент на избиратели, сред най развитите страни в света. Но и едновременно с това, притежава, все още, най- високо ниво на патриотизъм, сред развитите нации, пояснява ученият.
Индивидуализмът в САЩ до голяма степен остава вкоренен в американското общество. Но за съжаление, от някогашният позитивен заряд, който той е носел и с който е спомогнал, за изграждането и формирането на тази млада нация, днес, американският индивидуализъм, се е превърнал в излишен товар, с който би било непосилно преминаването през трудностите на 21 вия век, подчертава проф. Липсет.

Лошото в “американизмът” е, че ако познаваш само една страна, в случая твоята Америка, то ти не познаваш, нито една страна, обобщава в книгата си професорът от Харвард.
И в това е може би, най-голямото предизвикателство пред Америка – да успее да намери, без да се натрапва на другите, мястото си в този пъстър и многообразен свят.